Ваклин отвори вратата на къщата рязко и я затръшна гневно след себе си. Дъхът му ускоряваше ритъма на сърцето му. Дробовете подскачаха напрегнато, сякаш всеки момент той щеше да се задави. Пристъпи няколко крачки и се спря. Огледа се. Разширените му от гняв очи още не можеха да свикнат с тъмнината, но трийсетгодишният му живот беше минал тук и познаваше всяка пътека. Сложи ръце на хълбоците и остана така, докато мозъкът му предложи идея какво да прави.
След около две минути започна да диша по-спокойно, но нямаше намерение да се прибере в къщата. Вдигна глава нагоре, пое няколко дълбоки глътки от свежия въздух, а очите му вече по-ясно различаваха отдалечените и неосветени от прозореца храстчета и дървета. Наведе глава надолу за момент, почти готов да се обърне назад. Но погледна напред и с умерени крачки тръгна надясно по диагонал. Селото свършваше с тяхната къща. Нататък се намираше разкошна обширна поляна, а отвъд нея езеро, за което се разказваха приказки.
На прозореца застана бледот ...