Лили с едната ръка жадно  вдигна чашата с кафето, а другата протегна и остави ключа до неговата чаша с кафе.
         В главата на Пиер запрепускаха като обезумели картини и мисли и един остър мирис на печен плъх,

по-силен от аромата на кафето...        

         Пиер взе ключа, повъртя го, потърка го с пръсти, като съсредоточено го гледаше. Подаде го отново на Лили:        

         - Разбрах. Но май не мога нищо повече да ти кажа. Спомените са заключени в него, от другия живот. Знам само, че съм тук заради теб и с теб. В момента имам откъслечни, но нищо повече, всичките стигат до ключа. Запази го, доверявам ти и оня живот като и тоя, щом вече знам, че сестра ми е добре. Щом тя ти се е доверила и ти го е дала и той по неведомите пътища стигна отново до мен, значи в него е кодът към другия свят, на странстващото време. Все някога ще разберем защо, на мен ми стига да зная, че съм направил правилния избор.

         Лили свали верижката от врата с лунния сърп и закачи и ключа на нея.

         Думите на Пиер ѝ действаха като въведение в самата нея, когато той говореше, всякак говореше с нейните мисли. За това и не попита нищо, дояде си кифлата, отпи още една глътка от кафето и стана от масата.

         - Добре, скъпи, отивам да поспя поне малко до обяд, преди да отида на работа - доближи се до него и подаде двете си ръце, той ги разцелува и се надигна да прибере масата. Слънцето напористо си играеше с отблясъците на отсрещната сграда, а Лили вече потъваше блажено в мекото легло.

         Първото, което направи като отиваше следобед на работа, беше да мине да провери шахтата още ли е необезопасена. За нейно учудване шахта нямаше. Лили спря, прехапа устни като капризно момиченце, повдигна ръка и опипа ключа на шията си.

         - Значи не съм луда. шахтата е луда! - засмя се на глас Лили, минувач ѝ хвърли стреснат поглед, но на Лили не ѝ пукаше.

         Твърде много работа имаше днес, непрекъснато говореше с доставчици, трябваше да осигури поръчките за другия месец. Но нали утре щеше да почива, не усети как мина времето и дори без да е сложила и залък в устата до вечерта, си тръгна уморена, но доволна.

          Същият маршрут, същото нетърпение да се прибере по-бързо и се остави на грижите на Пиер. Следващият месец щеше отново да влезе в нормалния ритъм на работните смени и щяха отново да имат своите дълги топли вечери.

          Изведнъж ѝ се зави свят, усети се сграбчена и притисната в огромна студена ръка, и като ѝ светна пред очите, видя светлините на целия град отдолу, а съвсем наблизо отляво остана Айфеловата кула. Същото с шахтата от снощи се повтаряше, но сега шахтата беше в обратна посока - нагоре в небето. И отново всякакво чувство и усет за време изчезнаха, отново Лили стана безтегловна и безмисловна и нищо друго не ѝ оставаше освен да гледа и да чака да види какво ще се случи. Хем беше здраво птитисната в металната прегръдка на ръката, хем не усещаше нито болка, нито дори напрежение. Отпусна се и се остави да се носи като галактически стопаджия, който се надява да попадне на някой пикник край пътя.

Звездите толкова близко примигваха, че си затвори очите, светлините на Земята бяха толкова далечни, че дори не можеше да различи и разбере къде лети.

         Изведнъж, дори и със затворени очи, усети яркото слънце, разтърка ги и се огледа. Вече беше съвсем сама, седнала на парещ камък, отвсякъде имаше такива огромни могили от камъни, на каквато се оказа на върха.

         - Я, египетските пирамиди! - ахна Лили.

        Слънцето напичаше яко, Лили бръкна в чантата, която си висеше през рамото, и заопипва да набара калъфа с очилата. Почувства се много жадна, погледна надолу и видя хора като мравки да щъкат около каменните могили, до една имаше много скупчени на едно място разни шарени чадъри и навеси. Могилата, или  пирамидата, както беше учила още в училище, беше от подредени камъни-паралелепипеди, които нагоре все повече изтъняваха, и тя се оказа в най-високата част на почти острия връх.

          - Гледай ти, все си мислех, както се виждаше от снимките, че са с гладко отсечени страни, а те били терасовидно подредени! - Лили стана, и започна да се разхожда да обиколи терасата, на която беше кацнала. От безпощадното слънце единствено в ръбовете беше успял с времето да поникне съвсем малко мъх.

          Не ѝ оставаше нищо друго, освен да започне да слиза надолу, камъните бяха високи малко повече от метър, така че не можеше да подскача надолу и да слиза като по стълби, започна тераса по тераса да увисва на ръце и бавно да се пуска, за да не нарани краката.

          Колко време беше слизала и колко етажа, не ги броеше, докато не се почувства уморена и не започна да чува гълчавата от гласове някъде под нея. Седна на поредната тераса да почине и се огледа. Вече му се виждаше края. Само да събере още малко сили, и кошмарът ще свърши... или сега започва? Хем беше цялата в пот, хем умираше вече от жажда, за това се надигна и продължи по познатия начин вече да слиза.

          Когато беше на земята, се обърна с гръб към пирамидата и се видя обградена от много хора, наблюдаващи я през кръглите очи на пирамидални бляскави шапки като от алпака. И дрехите им бяха такива - конусовидни гладки и лъскави поли до коленете без нито една гънка или извивка, а краката обути в същите метални ботуши, само че като кюнци. Целите бяха като бронирани, само тя беше с нормални дрехи.

         - Водаааа! - извика Лили и мигом няколко ръце с метални бутилки се протегнаха към нея. Тя погледна недоверчиво - как ли я разбраха - но толкова беше жадна, че грабна най-близката и я вдигна към устата си. Пи с такава наслада, вода, а толкова освежаваща и вкусна, усещаше я как се разтича по цялото ѝ тяло и ѝ става толкова леко и приятно, и как умората с всяка глътка изчезва. А металните хора я гледаха безмълвно без да помръдват.

         - Къде съм? Какви сте вие?

         Един от металните човеци развали кръга, като направи няколко крачки напред:

         - На пазар до Хеопсовата пирамида, днес е пазарен ден и хора от цял сват идват тука да пазаруват и разглеждат, тука се продават само вещи от миналото, този е един от най-уникалните пазари в света. Има и дрехи като твоите такива меки и цветни, и очила като твоите, и чанти.

         Не говореше на френски, не можеше да определи какъв е езика, уж друг, а му разбираше всичко. И те я разбираха, като говореше.

         - Аз от миналото ли съм? Коя година е сега?

         - 3010-та.

         "О, боже, значи съм умряла!" - пресметна бързо Лили. "от миналото съм била, те са от бъдещето!'

         - А каква беше тази вода, благодаря ви много, но вече не съм нито жадна, нито гладна?

         - Това е и храна, и вода - две в едно.

         - И от къде я наливате тази водохрана?

         - От горното поречие на Нил, има няколко централи за преработката ѝ, а по цялото поречие на Нил се отглежда тръстика, която се добива към водата и така се произвежда водохраната.

         - Същата тръстика се отглежда и добива и по поречията на Амазонка, Мисисипи, Конго, Волга, Дунав, Инд и Ганг - така нашите прадеди са се научили как да изхранват целия свят, използвайки природните ддености, без да унищожават Земята - няма отпадъци, няма замърсяване, защото водохраната се усвоява на 100 процента от човека, а тези бутилки фактически са вечни, а една бутилка стига на възрастен човек за цяла седмица.

         Лили слушаше като омагьосана този напевен език и глас, и не можеше да повярва, че в момента е част от научната фантастика, която беше гледала само по филми.

         Египетските пирамиди и по нейно време бяха световна туристическа дестинация, но да я запазят като такава с тоя "пазар от миналото", и тя да попадне точно на него!

         На кръга любопитни вече им стана ясно защо точи "човек" изглежда така странно, и започнаха по един, по двама да отстъпват назад и да се разотиват, и пред Лили се отвори гледка към сергиите на пазара. Сега вече и на нея ѝ се заприиска да се поразходи в своето време, но имаше още въпроси към Гласа, така кръсти любезния "човек", който я въведе в настоящето.

         - А защо сте с такива метални дрехи, не ви ли се нагорещяват от слънцето?

         - Не са съвсем метални, само така изглеждат, но имат и метални нишки. Виж - и свали конуса от главата - не съм плешив, а съм без косми. Всички се раждаме без косми и не ни и никнат, независимо от пола. Така не се налага поддръжка, обезкосмяване, но най-вече няма паразити и кожни болести, които по твое време е имало заради окосмяването. Ние сме по-високо ниво на еволюцията = по-здраво и много по-малко уязвимо към такива, така и много болести са вече само в историята и сме много по-устойчив вид от вас. А дрехите ни не се перат, не миришат, само се забърсват и се 'изпират и почистват", не се напичат от слънцето, а когато през нощта температурите падат, топлят, защото акумулират дневната събрана топлина.

Настроени са да поддържат една и съща температура, така тялото е лишено от стреса на резките температурни промени и още една глава от потенциалните болести е заровена в миналото.

        Лили слушаше като омагьосана - колко прости наглед неща, а какви резултати! Значи за планетата ни има надежда, не сме в агония, а в края на един етап, който води към по-висш!

        - Оставям те, все пак си на прочутия световен пазар "Среща с миналото",  по-добре не ходи по-далече от Ренесанса обаче! Дано и не разбереш защо.

        - Имам един въпрос: на какъв език говорим, никога по-рано не съм го чувала, а сега ви разбирам, а и вие мен, а аз говоря друг?

        - Универсален, Лили, всичко е в главите. Езикът не е само думи, той е и жестове, и мимики, и излъчване - всички тези сигнали се преработват за части от секундата в Езиковия център на мозъка и ние чуваме разбираемо какъвто и да е той. Още при раждането в мозъка ни се имплантира карта памет със закодирани всички езикови компоненти и четец, който работи едновременно в двете посоки, така че не само чуваме разбираемо, но и отговаряме по начин, разбираем и за събеседника, т.е. ти.

         - Аха... а аз се скъсх да уча с години няколко езика! - засмя се Лили.

         Изглежда езиковата карта е в сила и при четенето - мислеше си Лили, като се разхождаше между пъстрите сергии по улица "Близко минало". С лекота разчиташе всяка драсканица, наподобаваща знак, я като йероглиф си беше цяло изречение, по етикетите на изложените стоки. На едно място дори вида и мобилен телефон като нейния и се сети да го погледне. Извади го от чантата и се опита да го активира, но всичко беше блокирало. "Сигурно имат антивирусна защита към намеса от други светове, на какво се надявам", разсъждаваше ече наум лили, след като разбра, че каквото и да каже, на който ѝ да е език, все някой ще чуе и разбере.

         На една сергия покрай дрехи, обувки и чанти от 2019 година, един мъжки часовник привлече вниманието ѝ. Същият като на Пиер. Лили го разгледа мълчешком, стараеейки се да не показва никаква заинтересованост и емоция, особено като видя гравираното пожелание на гърба от нея за годишнината им.

         Понечи да го сложи на ръката, макар да знаеше колко ѝ е голям, но с учудване установи как ѝ прилегна на китката като по поръчка, Верижката автоматично намали "зума" си, а часовникът си остана непроменен, дори показваше и часа - обедно време. Знаи половин ден беше разговаряла с ония хора, откакто сутринта кацна върху пирамидата и се свлече до тука.

         - Колко струва? Искам да го купя, моля!

         - Може да оставиш в замяна якето, такива кожени отдавна не се произвеждат, ще му взема добри пари, а ти за довечера, ако ще спиш тука някъде по пазара, можеш да си вземеш одеяло. на края на улицата има сергии с бельо.

         - Става - Лили внимателно съблече якето, като освободи едната ръка първо и бързо прехвърли чантата на това рамо, страхувайки се да я остави да не ѝ я грабне някой. Горчивият опит от нашите пазари.

         Докато вървеше към края на улицата при бельото, купчина хора я заблъскаха и повлякоха в една пресечка, Лили успя само да прочете "робовлад" от указателната арка в началото на пресечката. Докато се усети, няколко здрави ръце я понесоха и повдигнаха н оставиха на едно издигнато място с други като нея - нито един не беше с метален костюм. Имаше индийки със сарита, скандинавка с пъстра широка пола, дори и две индианки с препаски и рисувани лица.

         - Представям ви най-новата робиня Лили! Тя е от най-близкото минало и няма голяма антикварна стойност, за това и цената ѝ е най-ниска - само 5 акра тръстика! - обяви водещият разпродажбата.

         "Ето защо металният ме предупреди да не идвам на тази улица - ами сега?" страх скова мислите на Лили. "И за какво са им роби?" Докато размишляваше, отново някой я сграбчи и Лили след малко се оказа в една пещера с още няколко жени от своето време. Прохладно и полутъмно, само отпред откъм голямата лъскава метална решетка, която преграждаше входа отгоре до долу, се прокрадваше малко дневна светлина. Отстрани имаше наредени паралелепипедни камъни, от каквито беше построена пирамидата, на която се приземи, само с по-малки размери. Това не е обикновена пещера, а пирамида - затвор за роби. Лили пристъпи назад и седна. Камъкът се оказа топъл и въобще не беше ръбест, меко и приятно прие тялото ѝ.

          Останалите жени бяха скупчени в единия ъгъл и любопитно я гледаха. И Лили ги разглежда с любопитство една по една. Имаше и с дънки и тениски като нея, имаше и две с красиви прилепнали костюми и обувки на токчета, сигурно отмъкнати от някой офис, имаше и една сервитьорка със синьо-червена престилка на райета, с големите джобове, каквито имаше в заведения по брега на Сена.

         - До кога ще ни държат в пещерата и къде ще ни водят след това?

         - Не знаем, аз съм тука от 5 дни, но дочух от тези, които ме хвърлиха тука, че господарят набирал екип за денонощния  сервиз за поддръжка  за костюмите им.

         "Я гледай ти! Доста са еволюирали за няма и 100 години, щом ги мързи дори да забърсват дрехите си!" Колко ли време беше минало, от както си тръгна от работа? Лили знаеше вече, че времето има различни измерения в различните времеви пространства. Пиер сигурно вече ще полудее от нейните нощни разходки. Като помисли Пиер, се сти, че часовникът му е на ръката ѝ, погледна го, и на циферблата вместо стрелките се появи текст от драсканици "Не забравяй, че ключът е у тебе, трябва само да откриеш ключалката!". Щом часовникът и ключът са свързани, трябва да открие връзката между тях! Най-вероятно връзката е ключалката към свободата ѝ! Вената на слепоочието започна да пулсира лудо от напрягащите я мисли, но Лили предусещаше, че ако не успее да се измъкне от тука, от сервиза едва ли ще е възможно, кой знае там колко народ е наблъскан и какви охрани и защити има. Благодарна беше поне, че първите метални хора, които срещна тука, бяха от другите и я напоиха и нахраниха, с останалото трябваше сама да се справи.

        Ярка светлина обля цялата и един висок отчетлив мъжки глас закънтя в каменното пространство:

        - Наредете се в редица ма метър от решетката!

        - Идвай, ще ни броят. На всеки час го правят - я повикаха останалите.

       Лили отиде в края на редицата и се загледа пред себе си, точно до стената решетката беше по-дебела, сигурно там имаше врата. Странно, но не помнеше как е влязла, някой изтриваше услужливо информация, която би могла да ѝ е от полза.

        - Свободно, минете назад, можете да сядате! - силната светлина изчезна и отново ги обгърна полумракът.

        Лили седна отново, наведе се напред и подпря с ръка върху коляното брадичката си. Чу как съвсем леко от часовника се разнесе мелодия - любимата песен на нея и Пиер! "Ключът е в теб..." Прилепи часовника до ключа, който си беше на верижката на шията ѝ, и мелодията се усили. Ето какво било! Връзката е в допира, а как ще премахне защитната решетка този допир? Една мисъл като с нож проряза мозъка ѝ, Лили скочи и бързо отиде до стената, където застанала в редицата за преброяването. Този път направо се залепи за преградата, като допря едновременно и часовника, и ключа. Преградата пред нея изчезна, Лили прекрачи крачка напред и се озова от свободната страна, обърна е и погледна - след нея дупката отново се затвори. Без повече да губи време в размишления и без да отлепва часовника от ключа, Лили тръгна с широки бързи крачки напред към светлината, обля я яркото слънце, а металните стражи останаха замръзнали на портал. Всички се отдръпваха и ѝ правеха път като по команда. Лили вървеше по обратния път, мина покрай тържището за роби, стигна до пресечката и тръгна към пирамидата, от където беше дошла.

         Мислите ѝ бяха подредени, само ги следваше преди някой да открие кода ѝ. Стигна до пирамидата, а сега? Сега трябваше да се изкатери по нея, за да стигне асансьора към нейния свят, само дано не е на върха, защото върхът ѝ се виждаше толкова далечен, зареян в синьото небе. Но не трябваше да отлепва часовника  от ключа. как да освободи ръката? Със свободната ръка Лили разкопча верижката и умело я преметна и навъртя на китката с часовника, след което я закопча. Докато се чудеше върху какво ще стъпва и как ще се катери по тия каменни блокове, забеляза как в един тесен половинметров вертикален отрязък се смаляват и се появява каменна стълба. Лили се затича нагоре по неа, качи няколко етажа и погледна надолу - след нея стълбата изчезваше и всичко добиваше предишния си вид. А някъде все по-надолу тълпата се смаляваше и от пазара оставаха само шарени петна от чадърите и навесите. 

         Как щеше да се върне точно, Лили не знаеше, но знаеше, че  прави това, което трябва да прави. Дежа вю! Вече беше до камъка, на който се оказа седнала, когато пристигна. Зарадва се, до тука изпълни всичко, както ѝ говореше инстинктът. Седна и... нямаше време дори да кръстоса крака - огромна сянка се надвеси над нея и две силни познати метални ръце я повдигнаха като перце, Лили отново се загуби в безтегловността и безвремието на прехода, отдъхна си и затвори очи. Каквото е имало да се случи, то се случи.

         Когато позвъня на вратата и Пиер отвори веднага, като че ли я е чакал зад нея, и с неистово възклицание на радост Лили се хвърли на врата му, а отвътре я лъхна аромат на кафе и препечени филийки, Лили вече знаеше, че колкото ѝ живота да трябва да извърви, винаги те ще са до тук - у дома!

         Слънчевата кухня, един срещу друг, Пиер налива кафето, Лили блажено се е разположила на стола с опрени ръце на масата.

         Пиер сяда срещу нея и се заглежда в ръката ь с часовника и верижката. Лили ги откопчава и поставя пред него, като обръща часовника с гравирания надпис към него. Пиер стреснато заковава поглед в него, а с едната ръка потърква китката на другата, където трябваше да е часовникът.

        Лили леко се навежда над масата, погалва го по китката, и му подава часовника:

        - Сложи си го, и внимавай къде го губиш! - една загадъчна закачлива усмивка озарява лицето й.

        - Скъпи, не ми се спи, нека веднага тръгнем където и да е и да не губим и минута от почивката ни! - за първи път пиеше толкова хубаво кафе! Дали щяха да стигнат двата дни да му разкаже къде намери часовника му?!

**************

Разказът е продължение на "Нощта на Лили", участващ в "Предизвикателства"

https://otkrovenia.com/bg/proza/noshtta-na-lili