Виждам ги и знам, че ги познавам. Те са моите братя.

               Дантон е тъмен и висок, много космат, мъж с буен нрав и очи, които винаги гледат навън и винаги сякаш се взират в нещо, което е невидимо за теб. В него, знам, гори винаги един опасен огън, хвърля непредвидими искри и пали страшни пожари сред мирните поля. Той не върви, а тича, Дантон е човек, който няма да спре, докато той или целият свят не умре.

               Отхвърлям поглед метър- два и там е и Асон- спокоен като канара, той не гори, а трепти. Като камбана. Като вековен дъб. Величествен по свой собствен начин- много стриктен и предвидлив, очите му не шарят  настрани, но подлагат на дисекция всичко, за което се застопорят.

               Що се отнася за мен - аз съм без значение. Аз съм тихият дух, който само възприема и никой, и нищо никога не съди.

               -Какво ще ги правим сега, след като са вече свободни - попита тихо Асон с плътния си басов глас.

               Той седеше в креслото и пушеше цигара. Синкавата светлина, която нахлуваше в тъмната стая се отразяваше в квадратните лупи на неговите очила. Бе кръстосал крака, ризата му бе загащена под колана на неизменния му официален панталон. Приличаше на университетски професор или адвокат, „за заблуда на противника“, както често казваше самият той.

               -Ще ги освободим и ние - отговори Дантон.- Ще ги пуснем по улиците като диви животни, ще им дадем цялата храна и всичкото вино, всичките цигари, които могат да изпушат и всичките бомби, които могат да изгърмят. А после ще видим.

               Той седеше прав пред големия прозорец, с гръб към брат си, и гледаше зарята в далечината на града. Очите му гледаха диво и дългата му къдрава коса бушуваше от нощният бриз.

               -Ти нямаш какво да губиш - каза му Асон.

               -Нима- усмихна се Дантон и му хвърли един поглед през рамо преди да го загърби наново.

               -Кажи ми тогава. Какво?

               -Себе си, разбира се. И може би и теб, но едва ли. Ти си хитър. Няма да умреш.

               -Но ще се превърна в беглец... И ти ще си този, който ще е пуснал дивите кучета след мен.

               Дантон се обърна и тръгна бавно към Асон. Когато видя лицето му последният се изненада- то грееше от наситена радост.

               -Толкова ли им нямаш вяра, Асон? След всички жертви, които направи за тях ти все още ги презираш.

               -Не е така- отвъна Асон и тънко се усмихна, като същевременно сбърчи чело.- Аз ги познавам просто твърде добре. Не, както тебе, като едно безформено цяло, а като индивиди.

               -И? Какво  точно знаеш повече за тях?

               -Че се възхищават от авторитети. Дори и всички тези, които тичат по улиците долу като обезумели. Когато погледнат нагоре те имат нужда да видят някого там.

               -Аха. Значи искаш това да си ти!

               Асон се взря с упрек в очите на брат си, който на свой ред запали цигара и започна да обикаля около креслото.

               -Защо се съмняваш в подбудите ми- запита Асон.

               Дантон се спря пред него, ухилен до уши.

               -Не се съмнявам в нищо, братко мой! Ти си този, който се съмнява! Какво искаш от мен? Нима смяташ, че на този етап можем да запазим някакъв контрол?

               -Да...? Успяхме досега, нали?

               -Ти изглежда още нищо не разбираш- каза Дантон и бавно се отдалечи. Отново до прозореца, отново с поглед, вперен в неговите диви и свободни хора, които сега превземаха града, а може би („надявам се“, помисли си той) и целия свят.

               Това, което двамата ми братя правеха сега не беше спор. Те не се караха помежду си. Това бе просто израз на вечният двубой между техните гледни точки и между изворите, от които извираха. Настана тягостно мълчание.

               Нощта навън тлееше в дим. Викове, заря, замиращи сирени, музика, трошене на стъкла, и въпреки всичко една непобедима тишина.

               -Знаеш ли- каза тихо Дантон- понякога ми става мъчно, като знам, че няма да мога да видя как всичко това ще продължи.

               -Но ти си тук- каза му Асон.

               -Да, разбира се. Сега. Но ти няма как да разбереш. Аз искам винаги да съм жив, именно затова не ме е страх да умра. Искам да съм буря или ураган, искам да съм планина на хиляди милиони години, и винаги да присъствам, винаги да наблюдавам, да гледам, да чувствам цялата тази магия и тя да се влияе по някакъв начин от мен!

               Когато отново се обърна и закрачи напред, Асон видя, че погледът му е трескав.

               -Искам да съм виното в тяхната кръв- продължи все така Дантон.- Да топля телата им в студените нощи и завинаги да им мътя главите. Искам да съм стихия, енергия, дух!

               Той се беше задъхал:

               -А какво искаш ти, братко мой? Още седем хиляди дни и един топъл ковчег...

               Дантон метна ръка с презрение.

               -Мисля, че ти си този, който го е страх- каза кротко Асон и се облегна по- назад в креслото.- Поне те е страх повече от мен.

               Дантон не можеше да си намери място от възбуда. Беше като луд.

               -Искаш гаранция, така ли- викна той.- Да си сигурен, че тълпата няма да те помете?! Ето! Сега ще се опитам да ти я дам!

               Той хукна към прозореца, кацна на перваза и с всички сили закрещя към тълпите отдолу:

               -Слушайте ме, хора, аз съм вашият безсмъртен генерал! Спрете да тичате, чуйте! Заставям ви да осигурите на моят брат Асон един дълъг и безпроблемен живот! За него и неговата дъщеря! Храната за него никога да не свършва и слънцето винаги да го грее! Къде отивате!? Хей! Това е заповед, за бога...

               Той не издържа и избухна в лудешки смях.  Слезе от прозореца и се обърна към Асон, като единият му крак продължаваше да се опира на перваза.

               -Не ме слушат, Асон! Дори един от тях не спря!

               -Ти си луд- отвърна Асон и бавно стана на крака.

               -Луд съм, но нямаше да направиш нищо без мен.

               -Ти си егоист- викна Асон и го сграбчи за раменете.

               -Внимавай, братко мой- каза Дантон.

               Той се усмихваше, но очите му блестяха свирепо. В погледна на Асон се четеше мрачната решителност на човек, решил да намери изход от ситуацията по един начин или друг. За всичките години, в които ги наблюдавах, нещата никога не бяха стигали до тук. Тази нощ бе повратна в толкова много аспекти и единият от тях беше тяхната връзка. Те можеха да се самоунищожат, някой от тях да умре, а може би, най- накрая, да бъда забелязан и аз.

               „Внимавай“. Тази дума се разбиваше в съзнанието на Асон. „Напълно е убеден, че може да се справи с мен“, помисли си мрачно той и нещо в него се обърна.

               -Внимавай ти- прогърмя неговият глас и бавно, с неумолимата сила на багер, забута брат си към отворения прозорец.- Защото аз съм земята по която ходиш и опората, която те държи. Без мен под теб остава само всепоглъщия безкрай!

               Гърбът на Дантон се опря в перваза. Той инстинктивно погледна улицата отдолу и за пръв път през живота си почувства, че днес  наистина е възможно да умре.

               „Прекрасно“, помисли си той.

Двамата мъже се измерваха с поглед. Повече от всичко друго това бе игра на нерви и Асон го осъзнаваше добре. Там той имаше сериозна преднина. Знаеше, че брат му ще направи първия ход и реакцията не закъсня.

               Дантон разкърши бурно рамене, приклекна и с всичка сила заби юмрук в слънчевия сплит на Асон. Последният се преви на две и отстъпи крачки назад.

               „Перфектно“, помисли Асон.

               -Трябва да разбереш- кресна Дантон, надвесен над него.- Това вече не е нашата война. Сега ти трябва или да се примириш и да продължиш напред, или това ще бъде последният ти ден!

               Докато агонизиращите дробове на Асон се мъчеха да си възвърнат изгубения въздух, умът му работеше на пълни обороти: „Ето това е- мислеше си той- Той ми даде причината да направя всичко...“

               -Добре тогава- каза Асон и бавно се изправи в целия си внушителен ръст.                Той сграбчи брат си с цялата си мощ и с едно движение го помете към стената.

               -Това е краят- продължи.- Някой от нас е вече излишен.

               -Да действаме тогава- отвърна Дантон и се приготви за нова атака.

               Това, което последва може да бъде описано много, много трудно. Приличаше на срещата между ураган и цунами, земетресение, което предизвиква горски пожар. Пълна разруха и помитане на всичко, което някога е било. Двамата мъже се сблъскаха с такава ярост, че накрая не можеше да се разбере дали са отделни хора или едно цяло, а накрая, когато разбраха, че никой от тях не може да надделее, беше неясно дали се борят, или се прегръщат в знак на мир. За миг във въздуха все едно че пламнаха искри и пожарът беше потушен.

               Тогава, сякаш по волята на висша сила, те едновременно погледнаха към мен.