Ето, ето душата е гладна. Гладна за отминали чувства, умира от глад. Защо толкова време я държах да гладува горката. Обичах да я храня със болка и агония, но ги забравих тези двете, сами от себе си забравени.

И сега като ги открих, там криещи се в сърцето ми реших да дам на душата си да усети пак техния вкус, както преди. Тя ги познава толкова добре. И каква радост я обзе като ги видя, мъчителна радост; тежка радост.
А може би не е готова все още пак да ги понесе на рамене за да ги издигне високо над своята глава. Но все пак...
Аз самия изтръпвам и се издувам отвътре, като балон който не би могъл да бъде спукан от нечия игла. Ах, каква блажена агония...
Като мъртва гора, мрачна с повехнали дървета, където нищо живо не навлиза, нито зверове нито човеци. Непроходима за смъртни. Всичко в нея е изгоряло, опожарено от безмилостни пожари. От самия мене...
И продължавам да разпалвам пожари в нея, има още останали не обгорени местенце. До где не се превърне в прах както аз ще се превърна след време...
Ах, и как продължава да ме разкъсва... и винаги чака Пълнолуние, толкова пристрастена е тя към Луната. Още помня как беше подвластна на нощта.
 А бяхме дали обет един на друг, че ще сме врагове за цял живот без да се усмъртяваме. Ето сега ми шепне тихо:
 - Смъртта от смърт калява -  и забива злостно отново зъби в мен.
Ех, пиявице злощастна, кръв не ми остана вече, няма какво да смучеш там под прогнилата ми плът, само отрова би могла да изцедиш от там.

 А и ти това заслужаваш... винаги искам най-доброто за тебе...