След Коледа заваля градушка. Изсипа се внезапно от сивото небе, после спря. Замълча и отново засипа – още по-ожесточена. Беше и топло, и лошо време. Нездраво. Като клисавия хляб от фурната, дето бабата все го пустосваше и затова сама си месеше питките.
Дядото на Васил наричаше това време болно.
– Василе, печката не ще да дърпа – вика възрастната стопанка и току отваря с кърпа желязната вратичка. – Значи е калпаво времето. Виж, кюмюра гасне. Дървата едва пропукват. Небето е стиснало времето за гушата. Като в приказките.
Дядо Васил подухва в огнището.
– Какви приказки, дядо? – пита малкият Васил. Той беше на пет години и се взираше през замъглените стъкла на обримчения с маджун прозорец. Градушката му изглеждаше като бомбардировка от небето. Сигурно сега ще слязат самолетите на немците. Ще посипят по-голяма канонада от бомби и къщицата ще падне. Баба и дядо ще умрат. А той, Васил, ще остане сам самичък. Той няма да умре, но ще плаче толкова дълго, че накрая ще забрави защо е оцелял. И мо ...