Някои паметници се извисяват над множеството обикновени хора с подвизите и величавите дела на онези, които са обезсмъртили. За тях ние се сещаме само на бележити дати, сякаш са някакъв пример, с който да се сравняваме и съизмерваме. Има и други паметници. Те не са на герои, но всеки път щом някой ги зърне, си спомня или замисля за тях.
       През 1990 година поради недостиг на финансови средства просветното министерство закри голям брой селски училища в цялата страна. Между тях попадна и началното училище във Винарово. Поради тази причина младото учителско семейство Праматарови се наложи да започнат работа в Ливада. Двете села бяха съседни и макар на не повече от двадесетина километра, семейството трябваше всяка сутрин да гони автобуса на ТКЗС-то в Ливада, с който извозваха работническия и административен персонал.
      Случи се така, че тази сутрин учителите закъсняха и за малко изпуснаха автобуса.
-     Видя ли какво се случва след среднощните лудории на една палава учителка?
-    Аха, палава значи? А кой говореше: „Я, да видим как си написала домашното?“ Марти, какво ще правим сега? – запита жената и отметна дългите си черни коси. Беше облечена в бяла памучна рокля на цветя, които се поклащаха леко от топлия есенен вятър. – Да се върнем и да се обадим по телефона от пощата на Добрева.
-    Бони, добре ли си? Искаш шефката да ни смъмри още на втората седмица ли? -  мъжът на не повече от тридесет години погледна часовника си и продължи. – Ако до петнадесет минути някой ни качи, има вероятност да стигнем навреме.
Двамата тръгнаха да излизат към края на селото, хванати за ръце с надеждата, че може на разклона да имат по-голям шанс за автостоп. След пет минути откъм Караново се зададе поочукана синя “Лада”. Те се спогледаха и усмихнаха. Мартин вдигна ръка и колата спря малко след тях.  
-    Извинете, ще ни откарате ли до Ливада? – заговори учителят и изгледа един по един тримата пътуващи.
-    Ние не сме местни. Къде е това? – попита шофьорът  
-    Съседното село по пътя – побърза да уточни жената – Ние сме учители там, но изпуснахме автобуса.
        Шофьорът погледна седящия на предната седалка мургав мъж и ония се обади.
-    Ще ви качим, ми. Как няма да ви качим! Закъде на тоз‘ свят без даскали? Хайде, по-бързо!
      Мартин седна в средата, а до него се намести Бонка и потеглиха.  
      Пътят минаваше през гъста дъбова гора, която този ден изглеждаше особено красива. Листата на дърветата блестяха от слънчевите лъчи. А есента още преди няколко дни беше започнала да шари като истински художник зеленото в жълто, кафяво, червено и оранжево, създавайки истински шедьовър.
      Тримата в колата мълчаха, а жената ги огледа внимателно и си помисли:     “ Доста плашещи ми изглеждат.” Черният, който се съгласи да качат стопаджиите, имаше лукав поглед, ослепително бели зъби, добро телосложение и около тридесет и пет години. Седящият на задната седалка беше грозноват, рижав с клепнали уши и маймунско изражение. А шофьорът – слабичък с посребрените си коси и пепелявосиво лице, изглеждаше най-безличен измежду тях.
-    Вие за къде пътувате? – Мартин реши да попита от учтивост.
-    На север – Черният се изказа като говорител на групата, без да уточни. – Вчера ме пуснаха от Бургаския затвор, та сега се прибираме вкъщи.  
      Бонка стисна ръката на мъжа си и той повече не се обади.  
      След малко Черният рязко рече на шофьора.
-    Я, отбий тука, да пусна една вода.
Учителите се спогледаха.
-    Може ли да не спираме, че ще закъснеем. А до тоалетна може да отидете и в училище.
-    А, не ща да притеснявам децата – и слезе от колата.
Зад дърветата край пътя имаше малка полянка. Черният облекчен се върна при колата. Отвори задната врата и дръпна Бонка за ръката. Мъжът ѝ посегна да я спре и продължи с молбите.
-    Даскалице, слез, да видиш к‘во съм намислил!
-    Не, благодаря. Ако обичате, пуснете ръката ми!
-    Моля ви, господине! Какво правите? Не дърпайте жена ми!
-    Не съм господин, аз съм Шейтана.
В този миг учителят получи силен удар с юмрук отзад и се просна на седалката. Жената се разкрещя.
-    Помооощ! Помооощ!
Нямаше кой да я чуе в това глухо и затънтено място.
Шейтана я повлече към полянката, а тя пищеше, плачеше и се молеше.
-    Моля ви, не ме наранявайте!  
-    Я, да видим, даскалице, дали си научила добре урока?
-    Моля ви!
Черният я повали на земята. Без особени усилия разкъса роклята и бикините ѝ. Облада я грубо, без  да се трогне от нейните думи и сълзи.
-    Марти, помоооощ! – жената не спираше да вика.
Шейтана я удари с юмрук в лицето и кръвта шурна от счупения нос.
-    Мълчи, кучко, ако не щеш мъжа ти да гризне дръвцето!
В това време Рижавият, който беше повалил Мартин, свали колана от неговия панталон и върза ръцете му отзад. Грубо го избута от колата и той падна по очи на тревата. След няколко минути учителят се свести, погледна към жена си и извъртя глава настрана от срам и безсилие. После заговори с треперещ глас.
-    Ако ни пуснете, ще ви дадем пари... Ние имаме доста – Рижавият полюбопитства.
-    Колко пари?
-    Смятаме да строим къща и сме събрали около петдесет хиляди лева. Заведете ме до банката и парите са ваши.
-    Ей, Шейтан, слушаш ли? Даскалчето ...таквоз, е богато.
Черният без да поглежда към тях каза:
-    Де се е чуло и видяло, даскал пари да има. Я, му запуши плювалника, че както е тръгнал, целият свят ще ни даде. Рижавият натъпка носната си кърпа в устата му  
            След като се насити на Бонка, Шейтана извика своя приятел.  
-    Маймуняк, ела да покажеш и ти на учителката к’во знайш.
            Жената стиснала очи, не реагираше по никакъв начин. Сякаш душата ѝ се беше отделила от тялото и на поляната лежеше някакво безчувствено същество.  Кръвта от носа се съсири и спря да тече.  
             Рижавият бе още по – брутален. Той я хапеше по цялото тяло до кръв, но тя не издаваше никакъв звук. Това сякаш го вбеси.
-    Ти си голямо дърво, ма – замахна и юмрукът попадна в окото ѝ. Мястото се зачерви и след малко клепача се поду.  
            Щом свърши и Маймуняка, жената трудно можеше да бъде разпозната. Шейтана повика шофьора.
-    Мастика, хайде, сега е твой ред.
-    Неща и без мене добре я подредихте.
-    А-а-а! Няма неща! Всички ще сме в кюпа.
Ще - не ще, Мастиката я оправи набързо.
-    Много си чевръст, бе – Черният се пошегува с него, ала шофьорът мълчеше, докато си закопчаваше панталона.
      Шейтана взе Бонка на ръце и я понесе към дърветата по - надолу. После я сложи на земята. Тя отново не отваряше очи. Извади от джоба автоматичен нож и с едно леко движение, преряза гръкляна. Сякаш правеше това всеки ден. Всичко свърши за миг. Мартин, който видя всичко, се опитваше да се изправи на крака, риташе и сумтеше. Шейтана и Маймуняка го хванаха под мишниците и го завлякоха до трупа на жена му. Черният го прободе в сърцето. След това  освободи ръцете му и избърса дръжката с кърпата, която извади от устата. Накрая сложи ножа в дясната ръка на Мартин.   Всички набързо се качиха на колата и запрашиха на север.  
       След близо три часа шофиране един товарен камион предприе неразчетено изпреварване в насрещното. Челният удар беше жесток. „Лада“-та се размаза в предницата на „Камаз“- а. На място почина Шейтана, а двамата му спътници бяха откарани в много тежко състояние в университетска болница „Света Марина“ – Варна. Лекарите направиха чудеса, но не можаха да спасят краката на Мастиката и далака на Маймуняка. Шофьорът претърпя седем операции и след година се прибра вкъщи в инвалидна количка. Три години по-късно полудя и се хвърли пред експресния влак на гара Долни чифлик. Рижавият се отърва най-леко, на шестия месец го изписаха като му зараснаха счупванията по крака и ръката. Ала година след това се разболя от диабет. После получи усложнения и беше инвалидизиран. Живееше доста бедно в борба за живота си всеки ден.   
      Издирваха семейство Праматарови няколко дни, но така и не ги откриха. Един овчар се натъкна на грозната гледка през пролетта на следващата година. Костите бяха оглозгани от вълци и чакали. Следователят, на когото възложиха случая, не се напъваше особено и не можа да приключи случая, защото се пенсионира. Неговият заместник се оказа упорит и амбициозен. Успя да направи малък пробив по случая - от ножа в дясната ръка на Мартин. Оказа се, че учителят е левичар. Намери се и свидетел (местен пияница), който беше видял семейството да се качва в някаква кола. Ала нито цвета, нито модела можа да си спомни. После разследването забуксува и нищо повече не се разкри. Все пак за всички роднини, приятели и познати на семейството това беше някакво облекчение. Да се изтрие незаслуженото клеветническо петно, което първоначално лепнаха, като убийство и самоубийство между съпрузите. Тези хора не заслужаваха тази злочеста съдба, но все пак имаше някаква справедливост.
       Пет години по-късно на лобното място, между селата Винарово и Ливада, близките поставиха паметна плоча от бял мрамор с два бели гълъба кацнали на нея. С надпис:
„ Тук на това място бяха зверски убити семейство Бонка и Мартин Праматарови – всеотдайни учители и добри хора.“
       В същия ден Маймуняка се обеси, след като разбра, че е получил гангрена на единия крак.