Да, вече знам... Ти си мъжът, когото чаках... През всичките тези самотни денонощия, безтегловни сутрини, ужасяващо безнадеждни дни и окъпани в сълзи вечери, подозирах, че си някъде там, зад бариерата на времето и пространството... Знаех, чувствах с всяка моя нещастна клетка, че ще те срещна, макар и късно, макар и накрая... И сега – ти вярваш, че имаме цялото време на света, а аз знам, че всъщност нямаме никакво време, защото то изтича между пръстите като речна вода, загребана в знойното пладне и докато ти се вглеждаш в красотата на онези усмихнати млади момичета, които изтичаха зад ъгъла и пропяха страстно звуците от токчетата им по тротоара, и се усмихваш на аромата на свежест и съвършенството на младостта, аз препускам мислено до хоризонта и се надявам да откраднем още глътка от омайното вино на времето, още струя живот, още малко... За да мога да те прегръщам, когато спиш, да целувам красивите ти устни, копринените ти клепки, закрили дълбокия кехлибар на очите ти, а и тази невидима за останалите сладка трапчинка, която се появява заедно с едно непослушно момче отпреди много години... То се пробужда нощем, когато ти заспиш, втурва се да търси старите си играчки, разхвърля книгите ти, оставя след себе си аромат на море и сол... И когато се будиш сутрин, разбираш, че е било тук, но все пак се учудваш на неразборията... Времето... Като тънка копринена нишка съпровожда дните ни – невидимо и постоянно...Постепенно излинява коприната, изтънява и избледнява тази червена нишка, която следваме, без да я виждаме... Затова... Моля те, остави ме ненаситно да целувам лицето ти преди да заспя, защото не знам дали утре ще се събудя... Защото не знам, дали утре ще съм реална... Дали няма да съм просто спомен... Някакъв епизод, някакъв щрих от картина... Някакъв полъх...Някакъв мимолетен звук... Не знам...