Нямате непрочетени писма (за конкурса)
Проклетата аларма… Тъкмо когато сънувах нещо хубаво. Няма как. Трябва да се ходи на работа. В полусън циркулирам между кухнята, банята и тоалетната.Опитвам се да не вдигам шум, че майка ми ако се събуди ще има да ми опява: „Като седиш до късно пред компютъра как ще станеш навреме, че и да закусиш като нормалните хора.”
Да, ама аз не съм като нормалните хора. Обичам да си лягам късно. Не обичам да ставам рано и не обичам да закусвам.
Нахлузвам якето, омотавам шала около врата си, пъхвам крака в ботите и се измъквам извън територията на апартамента. Тихо хлопвам входната врата, да не се откачи лъскавата табелка с надпис „Семейство Ставреви” (гордостта на мама).
Хуквам през две-три стъпала и след три минути съм на спирката, а след още три вече дремя в претъпкания автобус.
На десетата спирка вече всички сънни остатъци са окончателно прогонени от главата ми.
После кафе с цигара пред задния вход на офиса. Следва трийсетминутна оперативка за изслушване на шефа.
И после - папки, фактури, файлове. Ровичкане из всякакви книжа, телефонни справки. Редуване на учтива форма с ругателна такава в зависимост дали говоря с колежката или с клиент на фирмата.
Най-после - обедната почивка. Всички от отдела се изнасят към близкото кафене да съчетаят обяда с клюки. Аз оставам. Предпочитам да остана в офиса. Вече дори не ме канят с тях. Сигурно ме одумват. Все ми е едно…
Влизам си в пощата. Имам едно непрочетено… От него:
„Здравей, не спирам да мисля за теб. Едва дочаквам да остана насаме с компютъра и да започна да ти пиша. Започнах да чета една книга. „Дума Ки” на Стивън Кинг.
Мисля, че ще ти хареса. Има някои странности, но е много завладяваща и динамична.
Знаеш ли, че те сънувах? По скоро сънувах аромата на косите ти – боров… Сънувах гласа ти като ромон на планински ручей. Ей, виждаш ли как започнах да те оформям. Току виж съм станал художник. Целувам те” Ст.
Отговарям по най-бързия начин. Обещавам да си купя същата книга, за да си споделяме впечатленията. Обещавам да го сънувам и в следващото писмо да му разкажа на какво ухае…
Колежките се връщат бодри и ухилени. Посбутват се докато ми хвърлят многозначителни погледи и се заемат с прекъснатата си от почивката дейност.
Аз също се заравям сред бумагите и само една камбанка в мен звъни и ми припомня току що прочетеното…
После отново спирката. Автобусът. Стълбите до петия етаж...
- Мамо, стига с това ядене. Животът не е само храна, елече на гърба и терлици на краката. Има и други по-важни неща, но трябва да се вгледаш, за да ги видиш.
- Не е така, сине, баща ти като не се обличаше достатъчно, видя ли как настина и пневмонията го тръшна и си отиде завинаги. Само името му на табелката напомня, че го е имало.Ох, Ставрии, на кого ни оставии..
- Стига, мамо! Десет години минаха. Няма да го върнеш с плач.
- Как може да си толкова коравосърдечен! Неблагодарник! Той толкова много направи за теб! А ти дори една сълза не проронваш. Аз като умра сигурно и на гроба ми няма да дойдеш...
- Мамо, престани, вече! Всяка вечер едно и също! Писна ми! Отивам си в стаята!
- Върви, върви при твоя компютър! Нормалните момчета излизат на сладкарница с момичета, на кино, а ти. Компютърът ли ще ти роди дете? Като остарееш компютърът ли ще те гледа? Идиот!
Най-сетне тишина. Отварям си пощата. Писала ми е.
„ Здравей, пак съм в обедна. Как пък го измисли: с аромат на бор. Харесва ми. Има нещо много трайно и чисто в този аромат. Книгата - считай, че вече е купена. От довечера я почвам.
И да знаеш: ще те сънувам. И утре ще ти пиша на какво ухаеш. Времето ми накъсява. Целувам те. С.”
Отговарям обмисляйки всяка своя дума. Докато пиша си представям лицето ѝ. Представям си допира на ръцете ѝ. Усещам как сякаш вятърът довява думите, които току що прочетох от някъде далече, далече.
Не бързам. Имам цялото време на света да ѝ отговоря с най-красивите и точни думи. После ѝ споделям впечатления от книгата. Интересно как една картина може да повлияе на хода на събитията... Накрая прочитам около двайсетина страници от книгата докато не започвам да дремя…
Заспивам към три... Как ще се става утре?
На сутрешната оперативка шефът ни изненада с нови компютри. Последен модел и щели да имат нови програми и мрежова модификация също и супер бърз интернет.Това добре, но щяло да отнеме два дни...
Трябва веднага да си вляза в пощата и да предупредя, че в близък план няма да мога да пиша. Уви, оказа се невъзможно. Нищо. Ще издържим два дни. Тъкмо ще си проверим силата на чувствата.
- Пак си оставил половината в чинията. Не ти ли харесва яхнията? Защо скочи? Какво толкова съм казала! Ако някой те е изнервил, не си го изкарвай на мен! Боже, какво ли ме чака още? Ах, Ставрии...
- Мамо, млъкни! Престани с твоите вечни безцветни теми! Стига!
- Тряскай, вратата, тряскай!. Като се откачи тогава ще видиш...
Тишина... Благословена тишина..ABV. BG. НЯМАТЕ НЕПРОЧЕТЕНИ ПИСМА!
Защо? Какво ли се е случило? Дали не е болна? Нищо аз все пак ще ѝ пиша... Имам цяла нощ на разположение...
„ Здравей, скъпа, защо не пишеш? Случило ли си е нещо? Липсваш ми ужасно. Нямаш представа, но твоите писма са моят остров на спокойствието. Всичко е в зелено. Зеленият аромат на бор, който плува в косите ти.Зеленото езеро на думите и мислите ти… Ех, ако можех да рисувам… Знаеш ли, художникът от книгата може с картините си да променя съдби, дори да убива. Ти започна ли да четеш? Чакам да споделиш… Чакам думите ти да ме обгърнат със спокойствие и любов… Целувам те. Ст.”
Отново стана три... Дано утрешният ден е по-добър...
Все още нямаме компютри. По-точно имаме, но още не можем да работим на тях. Спецовете от централата им монтират програмите. Ние като пчелички кръжим из офиса и подреждаме папки. Въртим телефони.
Ходим по адреси с по-спешните доставки…
- Мамо, млъкни! Върви да си гледаш сериала оттатък и не ми дудни на главата!
Тишина. Отвратителна тишина. Мониторът крещи:
ABV.BG.НЯМАТЕ НЕПРОЧЕТЕНИ ПИСМА!
Защо? Защо? Защо? Явно си е намерила друг! Как можа да ме изостави! Нима не разбира, че аз не мога да живея без нея!
„Здравей, скъпа, не ми писа днес… Не ми писа и вчера… Не ми даде и обяснение… Аз не съм тъп. Разбирам… Подарила си зеленото спокойствие на друг… Повече няма да прочетеш и дума от мен. И когато вдигнеш поглед към небето ще видиш моите отдалечаващи се стъпки под формата на облаци. Сбогом завинаги! Бъди щастлива! Ст.„
Три часа... Време е за сън. Този път ще заспя завинаги... Ето го. Бръснарско ножче „ Жилет”от архива на г-н Ставри Ставрев… Болката е нищо в сравнение с липсата…
Ако бях художник като онзи от „Дума Ки” сега с кръвта си щях да си нарисувам бъдеще... Не мога да рисувам картини, но виж едно сърце на белите плочки...
- Синее, какво си направил? Отвори очи, кажи нещо! Господи, моля те, не ми го отнемай! Алоо - 112 ли е? Бързо! Моля ви, синът ми умира от кръвозагуба...
- Докторе, кажете, как е синът ми? Ще се оправи ли? Ще се оправи, нали?
- Госпожо, вашият син физически е стабилизиран, но се оказва с изключително рядка форма на психично отклонение тип раздвояване на личността.
В него съжителстват две личности и то от различен пол. През деня за около няколко часа доминира женската половина, а вечерта и нощем си е вашият син.
Най-странното е, че те са влюбени един в друг. Контактуват само с писма по електронната поща. Явно нещо е застрашило тази връзка превърнала се за сина ви в обсесизъм и отчаянието го довежда до опит за самоубийство. Налага се сериозно и продължително лечение …
© Дочка Василева Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Не знам защо, но докато четях и към средата бях и се почудих дали да се върна отначало, защото се почувствах сякаш нещо не съм разбрала,... това мъж ли е, жена ли е.. тази мисъл се появи само в един момент....но като стигнах накрая..изпитах удовлетворение...От страхотното ти майсторсво! Благодаря Дочка! Препоръчвам!
-
Браво! Супер е!
-
Обичам разказите ти!
Не само защото се четат на един дъх, а защото не ми се иска да свършват!
Браво, Доче! -
Хареса ми идеята… всичко преди диагнозата…
Ограниченията на думи са гадно нещо, нали? Писателят иска да си покаже замисъла по най-добрия начин, ама не му стигат буквите…
Та краят… краят… ми се стори абсолютно нелогичен. Някакъв си реже вените и за норматив му разбиват (кой доктора ли?) паролите на компютрите, та да видят, що тъй е решил?… Едва ли самият самоубиец си е признал, че има раздвояване на личността?…
Имах чувството, че автора иска да ни каже в прав текст: „Дорогие ребята, ако не сте разбрали — нещата стоят: „Еди-си-как…“
Ако примерно през деня Ст. — тоест С. — се събуди в болницата с превързани китки…
Иначе всичко останало (+ идеята) ми хареса (повтарям се), но финалът… -
Невероятен разказ, неочакван до самия му край. Може би е едно от най-добрите неща, които съм чела напоследък.
-
Еха... раздвоение на личността и двете половинки влюбени един в друг! Много оригинална идея. А може би обсесизмът на това раздвоение е сложен медицински прецедент? Не че подценявам писателя за сметка на медицинското лице. не искам да подценявам и медицинското лице за сметка на писателя.. Тук съзирам раздвоение в професионалните предпочитания... Надявам се че този вид обсесизъм да има само положителни творчески импулси! Много ми хареса разказа, Дочи! Браво ти!
-
Благодаря ви приятели. Благодаря, че ви има.
-
Харесах, Довереница!
-
Еха...Доче. Обичам разкази с неочаквам край. Много ми хареса. Поздрави
-
WoW! Изчетох на един дъх - а финалът и без този дъх ме остави! Благодаря ти!
-
О, изненада ме. Не ми се случва често напоследък. Поздравления! Успех!
-
Супер! Други думи нямам!
-
Неведоми, за реалността, са пукнатините в личностните опорни точки. Тя само регистрира разпадането им, без да осмисля кое го предизвиква... Страхотен разказ! Поздравления, Доче!
-
Интересен разказ, поднесен по нестандартен и заинтригуващ начин. Аплодисменти!
-
Страхотен разказ! Краят ме изненада, не го очаквах. Гласувам с огромно желание за теб, браво!
-
Умееш да завладяваш читателите! Поздравявам те!
-
Поздравления, Доче!
-
Уау! Доче, гласувам за твоя разказ, въпреки че моят глас не се зачита, но ти да си знаеш! :D
-
Много ми хареса. Препоръчвам. Скоро обмислям да гледам пак Матрицата и това ми дойде като загрявка.
-
Страшна хрумка, Доче, реализирана сполучливо!. Поздравления!
-
Хареса ми разказа, добър, изненадващ край. За кратък разказ доста добре, според мен оформен сюжета.
-
Всеки, който заменя реалния свят с виртуалния - вместо да си отдъхва на въздух като се среща с приятели - избира онлайн комуникацията, нима не е наясно, че общуването по Интернет може да навлече редица проблеми...!!!
"... Повече няма да прочетеш и дума от мен. И когато вдигнеш поглед към небето ще видиш моите отдалечаващи се стъпки под формата на облаци. Сбогом завинаги! Бъди щастлива!" -
Браво, Доче! Как ти хрумна нещо толкова оригинално. Този син явно толкова много се е нуждаел от любов, която не е получавал, че е стигнал до нещо като шизоиден нарцистичен синдром. Благодаря ти за прекрасно написаното четиво!
-
Изненадваща развръзка!
-
Доч,поздравления и от мен! Желая ти успех!
-
Финалът е изненадващ и не може да се отгатне от читателя – това е диагноза и само лекар може да я даде.
Успех, Доче! -
Майстор си Доче. Хем е истинско, хем затрогващо, хем и любовта е невъзможна. Държиш читателя в неведение до последния абзац. Поздравления за майсторството.
-
Забравих да му сложа в скоби че е за конкурса, при опита за редактиране ми бяга Нейсе
-
Леле!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
