20.06.2019 г., 17:30 ч.  

Оазис 

  Проза
565 2 1
4 мин за четене

Вървя по неравномерно замръзналата тротоарна шир без да влагам каквито и да е усилия в следенето на последователността на стъпките си. Отдавна съм загубила мярка за ляво и дясно. Може и да греша, но какво значение има дали ще стъпя с левия или десния крак? Важно ли е за равновесието? 
     Като блато от гъста леплива течност мислите ми ме поглъщат и неусетно паважът се надига, за да ме целуне. Един момент на пълен мрак и след това в празното пространство между ушите ми се разнася яростна мелодия на флейта. Изпълнението приключва след около десет секунди. Аплодисменти. Завесата пада и аз официално съм в безсъзнание. 
       - Госпожице? Ехо, госпожице? Отворете очи. 
       Захващам се немощно за края на конеца от ехото, идващо някъде много далеч от мен. Мускулите на ръцете ми се стягат, хрущялите на дланите ми побеляват и с последни сили успявам да се издърпам от безвремието. Погледът ми е замъглен, но ясно мога да различа очертанията на нечие лице. Високи скули и тъмни вежди, изрисувани върху смугло платно. Мътни черни очи ме теглят като магнит към материализирането на очертанията. Лицето е мъжко, макар и да личи, че току що се е разделило с детските черти. Има нещо като дим около него, но секунда по-късно осъзнавам, че това е коса. 
      - Добре ли сте? - долавям нотка присмех в гласа му. Държи лицето ми в ръце, големи колкото цялата ми глава. 
      - Обичам те... - устните ми залепват една за друга, докато казвам това. Защото дори неуките части от тялото ми знаят, че лъжа. Но думите ми са притихнал оазис, скрит зад високи дървета. Като диамант в сърцевината му блести кристалната повърхност на езеро, отразяваща едва проникващите през заобикалящите черните стъбла сребърни лъчи на слънцето. Парче, отхапано от тила на Рая. Неземната красота на това видение привлича една нещастна сърна. Тя пристъпва нежно и плахо през храстите. Надигам се бавно на лактите си. Той не се дърпа. Не бяга. Няма накъде. Сърната открива отдавна търсеното спокойствие в прегръдката на оазиса и се насочва към езерото, водена от убийствена жажда. Тишината я поглъща и тя не чува опасността зад гърба си.  Очите ми срещат неговите. Умът ми безпогрешно пресмята точното разстояние между двама ни. 
Гърлено ръмжене разкъсва тишината. Езикът ми се плъзва по устните ми. Опиянена, сърната бавно вдига глава от езерото и се оглежда. Ушите и ноздрите ѝ потрепват. Очите му бавно се затварят под тежестта на фатално спокойствие. Ягуарът оголва зъби и нокти. Присвива задните си крака. Лактите ми се опъват, доближавайки ме на един дъх разстояние от него. Сърната вижда двете свирепи зелени очи срещу себе си, но вече е късно. Протягам врата си. Лицето ми е точно до неговото. Дели ни една захапка. Ягуарът се понася във въздуха и със свиреп рев се хвърля върху гърба на сърната. Устните ми се впиват в неговите. На сърната не ѝ остава време дори за последна глътка въздух. Усещам топлина. Металическият вкус се излива в устата на ягуара, докато хрущялите от гръбнака на жертвата се пръскат под тежестта на челюстите му. Кръвта възбужда сетивата и зениците на хищника изтъняват до почти невидими. Има нещо специално във въздуха тази сутрин. 
      Но аз не усещам нищо. Даже трепване. 
      - Знаех си, че ще направиш това. - самодоволна усмивка, приличаща на хирургически разрез, се плъзва по лицето му, когато освобождавам устните му. 
Какво знаеш ти, нископлатен шут? Знаеш само това, което съм ти позволила. 
      - Ти ме познаваш най-добре... - прошепвам, усмихвайки се на свой ред. 
      - Хайде, изправи се. Все аз трябва да те вдигам от земята. 
       Това ме забавлява. До къде ли ще стигне? Ноктите на ягуара потропват нервно върху стомаха на сърната. 
     - Така е. - казвам, позволявайки му да ме издърпа в седнало положение. - Ти ми помагаш винаги. Благодарна съм ти. 
        Не съм предполагала колко е лесно да фалшифицираш влюбен поглед. Само леко присвиваш очи и накланяш глава настрани, докато се усмихваш замечтано. Конструкцията на перфектния оазис никак не е сложна за финия усет на лъжеца. 
       - Боли ме главата. - изправям се и опитвам да се хвана за рамото му, но забравям, че то е от желе и дланта ми потъва моментално. В крайна сметка успявам да овладея все бягащото ми равновесие и оставам на двата си крака. 
      - Това е заради голямото ти его. Натежало ти е в челото и затова си паднала. 
       Суисайдни помисли налягат ума ми. Вдигам поглед към новия си приятел. Виждам как от тила му точно където се намира костният мозък се стича река от кръв. 
      - Мили Боже! - перфектно изигран уплах, браво на мен. - Кървиш! Нека ти помогна. - загрижеността също ми се получи. Какво ли няма да измисля, за да дам последен шанс на така търсеното истинско и напълно реално удоволствие в лъжата. 
       Новият ми приятел обаче няма същите върхови цели като мен. Пропъжда ме като досадна муха. 
     - Добре съм си, намери си друга работа. Не искам да ме занимаваш със себе си. 
       Крачка назад. Замръзвам на място. Стоя точно срещу него, но едва виждам мъгляви пунктирани очертания на лице, току що разделило се с детските си черти. Звук от трошене на стъкло. Не бях изпитвала така убийствена пропаст между мен и друг човек преди. Няма мост, който да е толкова дълъг, че да стигнем един до друг. 
      - Не ме ли искаш вече? - очите ми се наливат със сълзи. Някой да доведе екип от Анимъл планет, защото ягуарът седи до трупа на сърната, навел е глава и плаче. 
      
      

© Веселина Райчева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Веселина, ако някога прочетеш това все пак: имаш голяма дарба да пишеш проза. Ако не го прочетеш - майната му. Талантливо си, хлапе! Ще търся още...
Предложения
: ??:??