14.12.2009 г., 12:05 ч.
Оазис в планината
24 мин за четене
В момента пия чай на терасата на планинска хижа, в която се озовах случайно. Вече знам, че бях вървяла прекалено дълго и прекалено смело.
Поех прехода преди доста години с енергията и безразсъдството на младостта.
Сама избирах пътеките. Колкото по-стъмни, толкова по-примамливи и провокиращи. Всяка следваща височина ми се струваше непременно преодолима.
Ей така, заради ината ми. Заради хъса ми. Заради тръпката. Заради глътката кислород горе на върха.
Всяка следваща беше все по-опияняваща. И зареждаща.
За следващата стръмнина. Нагоре.
Едва сега се замислям, че тя, следващата, всеки път беше с повече камъни и с по-малко дървета. Не толкова стръмна, колкото еднообразна.
Все по-малко бяха поточетата. Все повече трънливите храсти.
Но, явно, целта ми е била Върха, а не изследването на растителността и този втори план се е оказвал твърде далечен. За да го видя и фокусирам.
Можех да се сетя и за описанието на планинските терени в учебниците по география. Колкото пò на високо, толкова по-пусто и самотно. По-студено и ветровито. С по-силно слънце, но по-малко топлина. С повече кислород и усещане за свобода, но с по-тежка, по Закона за гравитацията, раница на гърба.
Последното ми изкачване се оказа твърде различно и супер екстремно, като усещане. Дори не разбрах колко бързо достигнах поредния връх.
Тъкмо да се насладя на поетата глътка въздух, онази, наситената с кислород, с три молекули, и видях следващото препятствие пред мен.
Стъписах се.
Вместо нагоре, пътят рязко поемаше... надолу.
Пред мен се оказа зейнало стръмно нанадолнище. Направо пропаст.
Ами сега? Нямах опит със слизането. Толкова години само бях изкачвала.
Ами сега? Нямах опит със слизането. Толкова години само бях изкачвала.
Ясно и осъзнаващо виждах очакващата ме почти отвесна стена.
Надолу.
Да. Хвана ме страх. Признавам си.
Часовникът, отброяващ годините, ясно показваше, че не разполагам с много време за решение, как да продължа.
Много бързо осъзнах, че имам не повече от две възможности.
Назад.
И напред.
Естествено, първата ми реакция беше – назад.
С успокояващата мисъл, че все пак пътят ми е познат.
Та нали толкова години го бях вървяла.
Приседнах и затворих очи.
Лентата се завъртя на обратно от само себе си.
Имах усещането, че можех да назова поименно всеки камък, всяка скала, всяко дърво, всяка тревичка, храстче, цветенце, билка, поточе покрай, които бях преминала.
Мислите ми ме върнаха почти в началото на онзи кръстопът, когато трябваше да реша на къде ще тръгна.
И защо тогава избрах точно този Път?
Можех ли да тръгна по другия?
Накъде ли водеше той?
А този, до него?
Имаше и един, който оставих почти зад гърба си и не се обърнах дори да го погледна.
Какво значение, всъщност, имаше всичко това сега, когато нямах кръстопът, а само две посоки.
Назад.
И напред.
Почти бях скокнала, за да тръгна обратно, да се връщам, когато осъзнах нещо много елементарно.
Всъщност... Пътят назад също беше стръмен. И то много.
Та нали толкова години само бях изкачвала ?! Баир след баир.
От шока на "елементарното” ме извади инстинктът за оцеляване, с крещящата, в главата ми, мисъл за решение. А то, трябваше да бъде в избора между двете нанадолнища.
Нещо като възможност за предпочитание между инфаркт или инсулт.
Между Азис или Радо Шишарката.
Сетих се, че при последното изкачване, към края, имаше някакъв страничен път.
Дали не беше по-добре да се върна поне до него?
Ами, ако точно там бях объркала посоките, устремена в инерцията и наркотичната жажда за нова глътка кислород, там на високото? Невиждаща и неусещаща. Забързана. За някъде.
А ако другата е трябвало да бъде вярната?
Така или иначе новото нанадолнище си ме чакаше. Винаги можех да се върна при него.
Тръгнах обратно. Поне пътят ми беше познат.
Повървях си доста, а може би и не чак толкова, до пропуснатия кръстопът.
Единственият, встрани от нанадолнището, Път, поемаше между почти прихлупени едни към други храсти и дървета.
Тръгнах.
Без да знам и да виждам накъде.
Пътеката се оказа тясна, но равна.
Стъпвах по нападалата от дърветата шума.
Под краката ми пукаха съчки, скрити под листата.
Усещах дъха на мъх и планинска влага.
Чувствах се странно. Никога, до сега, не бях вървяла по Път без наклон.
А самата аз без Цел. С някакво странно желание за планинско катерене.
Като последно трептение от вчерашен спомен.
Но път нагоре, около мен, нямаше.
Бях ли се замисляла някога за Пътя на другите?
За възможните им избори за посока.
Не беше ли това част от теорията за Паралелните светове?
Невидими за сетивата в триизмерното пространство, но съществуващи в другото измерение. На индивидуалната свобода.
Всеки от нас крачеше по своята траектория, проектирана като цел след потока от мисли.
И някъде там, във времето и пространството, допирането, докосването или преплитането на тези траектории се проявяваха във видимото поле като срещи , познанства и приятелства. Като Енергия, с различен по сила и посока заряд, предопределящ продължителността и ефекта от съприкосновението.
И всичко, някак си беше като предначертано.
Неизбежно.
Понякога странно.
Уж случайно.
Но не, едва ли.
Законите на физиката бяха непогрешно валидни през времето, измервано в милиони светлинни години.
Формула си имаше и Теорията на вероятностите, което правеше случайностите неизбежна функция от някаква закономерност.
Като част от Законите за хармонията и равновесието, явно, бяха и редуванията на посоките.
Нагоре и надолу по вертикалата.
Правата линия по хоризонталата.
Всичко беше въпрос на проекция върху координатната система.
Какви бяха, в този момент, координатите на моите абсциса и ордината?
Със сигурност повече по Х, отколкото по У.
А може би точно обратното?
Въпрос на гледна точка.
Усетих странна светлина пред стъпките си. Вдигнах глава и видях края на пътеката, по която поех, като вариант за изход между двете нанадолнища.
После поляна. Обградена с много дървета.
Пейзаж далеч от представите ми за планинско било.
Не, не бърках. Вдясно от мен пушеше коминът на някаква хижа.
Тръгнах бавно и несигурно натам.
Все ми се струваше, че е прекалено хубаво, за да е истина.
Но беше.
Нещо като оазис в планината.
Настаних се в стая с изглед към необятно пространство и очертаващи се в далечината върхове.
Осъзнавах, че разстоянието между тях и мен се измерваше с дълбочината на пропастта, пред която се бях изправила и заради която предприех връщането назад.
Осъзнавах, че разстоянието между тях и мен се измерваше с дълбочината на пропастта, пред която се бях изправила и заради която предприех връщането назад.
Някой ми даваше възможност за събиране на сили.
Или, за да продължа напред.
Или, за да променя посоката завинаги.
Отпивах поредната глътка топъл чай, на терасата на планинската хижа.
Изведнъж отместих поглед встрани.
Беше почти равно.
Оголено и самотно.
Но с пътека продължаваща някъде към далечината.
В този момент ми приличаше на безкрайност.
Колко ли време имах, за да реша?
По билото или към върха?
© Галина Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
Беше невероятно удоволствие!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Силвия, благодаря ти и на теб