Обещанията

 Откъде се взе тази хладна усмивка?

 Псевдозагриженият поглед на вечнолутаща се сянка...

 Не те чаках - очаквах те.

 Като поредна ударна доза смущение в съня.

 Две изречения недовършени, недообмислени и прости, подхвърлени сред шумотевица в нощта.

 Две тела, изтощени от напрежението на още една отиваща си година.

 Две лица мрачни, отричащи нанесеното поражение.

 В нашата война няма победител - и двамата загубихме.

 И сега единственото, което ще направим, е да се заключим -

всеки сам в своята крепост, издигната, за да се пази от нашествията

на страха, на доверието, любовта...

Може би животът беше щедър към нас - даде ни шанс, който ние така безгрижно отхвърлихме.Обещахме си да не вярваме, да не искаме, да не мечтаем.И все така да обръщаме гръб на истината.

 Какво ни остана от всичко това?

 Проклетата сигурност, че нямаме какво да губим.

 А вероятно и съмнението, че в някакъв следващ ден ще се срещнем отново,

 на прага на Страшния съд, обвинени и осъдени заради мечтите, които си спестихме.

 Ала тогава крепостите ни ще бъдат разрушени, бариерите - строшени, а желанията ни - изпепелени.

 И ще бъде прекалено късно, за да съжаляваме.

                                                                                                         24 Декември 2006 г.