Обетована земя - 1 част
Насред лозята се разпукваха орехите. Тупаха в меката пръст. Като кости се зариваха полуразголените им черупки. В тревата спеше мъж, свит на кълбо, с гръб, опрян в ствола. Едва доловима светлина минаваше през шумака. Процеждаше се през свитите, почернели шепи на берача. Вятърът се промушваше през лозовите ластари. Потреперваха гроздовете, наляти със сок. Канеха сиротните.
Откак енорията присвои обработваемите земи към съборетината на мъртвия циганин Михаля, глухонемият Янко все се връщаше, че в ореховите ядки от бащината му земя залъгваше и глада, който изпитват прокудените, и самотните... Циганчето не чувстваше себе си като престъпник, навлязъл в чужд имот. Защото - и отчуждена - земята пак си оставя твоята. Онази, която е равна само с утробата на майката. Понякога му се приискваше да е съвсем дребничък и лакирана орехова черупчица да го залюлее така, сякаш старата циганка го люлее между черната, извехналата от ражданията, гръд. С бялото мляко, дето пиеш, докато станат жилави ръцете и сърцето ти...
Идваха и си отиваха монасите ту на дорести коне, ту в каруци, пълни с цветя. Скрит под ореха, Янко наблюдаваше разветите черни раса и старчетата, поклащащи се върху червено-кафяви кобили. Тия животни съвсем не приличаха на тукашните. Телата им имаха силна мускулатура и гладък косъм, а в зениците им пламтеше неоковано жизнелюбие. Животните се умълчаваха, обхващаше ги примирение, вържеха ли ги за буталните помпи на изкопания кладенец в двора на мъжкия манастир. Янко мълчеше, че живите, изскубнеш ли ги из корен от земята им, те стават ялови. Умъртвената сетивност ги прави недъгави. Несвободата е недъгавост... Като сънливост...
- Ей, орехът е на манастира... - извика му някой ядно - Махай се!
Янко се разсъни. Примижа срещу монасите, нечул заканата. Само се ухили и протегна ръка. В шепата му се търкулна орех, със смарагдово-зелена обвивка. Незлоблив по природа, го подаде на по-младия. Янко видя неоковаността в очите на младия и потрепери. Не бе учил, но от живота знаеше, че обречеш ли се на нещо уж истинно, кривваш...
- Кой си ? – попита младият и се усмихна на Янко.
- Не те чува... - отбеляза другият. - Земята беше на баща му, та откак го има манастира, идва и ни наблюдава изпод ореха. Съди ни нямо. Или нямо хвали Бога...
- Защо го гониш, отче? Грешно ли е да посрещнеш чуждите с усмивка? Все едно им даваш душата си... А може би на изпращане, вместо орех ще ни подаде ръката си... - усмихна се младият и заразглежда орехът с топлина.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Петя Стефанова Всички права запазени
