Обич

       И двамата бяхме прекрачили късната есен на живота. Събра ни съдбата. Беше есен и кленовете бяха обагрени с кървавите  си листа. Идваше зима и ние търсехме топлина. Намерихме я в кафето на площада, на чашка чай и кроасан. Топлина имаше и в очите ни, до вчера непознати. Шофирах загледан в пътя. Около нас, по магистралата  летяха коли, камиони. Отново бяхме тръгнали към кафенето на замъка, далеч от хорските погледи, но близо до красивото езеро и прелестния парк. За първи път ти постави ръката си на моята. Твоята малка нежна ръка лежеше върху моята и не смеех да направя никакво движение. Страх ме беше да не изчезне топлината, която за пръв път чувствах в цялото си тяло. А беше късна есен, и зимните студове вече чукаха на вратите.

Снегът и студът завладяха града. Парковете опустяха. Спаси ни търговският център далеч от квартала където живеехме. Часове наред седяхме на чашка чай или кафе с дребни сладки, разглеждахне огромният албук с репродукции на импресонистите, четех и ти превеждах, а ръката ти отново лежеше на моята. Далеч от хорските погледи, търсехме самотата сред шума на търговския център. Така мина зимата в четене и разговори. На вън беше студ и снежни виелици, а в погледа ти имаше онази топлина, за която бях мечтал цял живот.

Пролетта все пак дойде. Снеговете се топяха, дърветата и храстите напъпиха. В парка отново деца тичаха по все още мокрите алеи. Ти обичаше разходките в парка, не се страхуваше от сняг и студ, ти момичето от севера,  дишаше с пълни гърди пролетният въздух с аромат на напъпили цветя. А моята ръка чувстваше топлината на твоята, която стисках когато губех равновесие. Ти  беше моята опора.

      Още през зимата започвахме да правим планове за нашите летни пътешествия. Избирахме маршрути, спорехме, гледахме филмчета за градовете които смятахме да посетим. Споровете ни винаги завършваха с единодушие, усмивка и топлина в душите. Макар и толкова различни, ние имахме вкусове които съвпадаха, имахме много общи интереси, ние се обичахме.

Лятото посрещахме с нетърпение. Вълнувахме се тръгвайки към непознати страни и градове. Умеехме да виждаме красотата, даже там където мнозина не виждаха. Хората ни се възхищаваха, мнозина недоумяваха на малдежкия ентусиазъм на двама 80 годишни възрастни хора, навярно някои са и завиждали. Хора разни.

Ти беше много красива, всички ти се възхищаваха. Ти излъчваше аристикратизъм и благородство. Красива и очарователна, ти никога не минаваше незабелязана. Помниш ли онези  двама нахални турци, които ни спряха на улицата? “Какво правиш с този страец, ела с нас”,- казаха те. Щях да ги убия! Но ти не им обърна никакво внимание. Както винаги ние се държахеме за ръце.

Няма да забравя и жената в Павел баня, която дойде на нашата маса, където седяхме след вечеря и те попита дали  си балерина. Колко простичко каза “не”, сякаш те бяха попитали дали утре ще вали. Ти беше много красива, но не пропускаше да цитираш майка си, която в детството се шегувала като те наричала ” грозничката ми”. Ти не си разбирала шегата и наистина си мислила, че не си красива.

Ти беше силна, и физически и по дух. В Флоренция изкачи почти стоте стъпала в кулата на Джото. Аз не посмях и те чаках в отсрещното кафене. Казваше, че слизането е било ужасно трудно, но ти го направи.

Колко се радваше на нашите разходки в Рим, от площад “Венеция” до Колизеума, покрай  Римския форум, от хотела на виа Кавур до пиаца Навона и площада “Ди Треви”. Рим те плени, както никой друг град.

Прекрасна фотография имаме на най-горната площадка на замъка “Сант Анджело” в Рим,  на фона на Ватикана и купола на катедралата “Свети Петър”.

На върха на Айфеловата кула се държахме за ръце и цял Париж беше в краката ни. Така беше и когато се изкачихме на горната площадка на Триумфалната арка.

Много често си спомняхме вълнението което ни беше обхванало изкачвайки стъпалата към ателието на Сезан в Екс ан Прованс, родният му град. А на следващата година същото  вълнение почувствахме, изкачвайки стълбите на апартамента на друг един гений- на великия Виктор Юго в Париж.

Неапол, Соренто, Амалфийското крайбрежие, остров Капри, Римини и Сан Марино. Мармарис, Истанбул и Бодрум, колко пътешествия, колко емоции, колко спомени. Хиляди форографии и видео клипове. Десетки филми за нашите пътешествия, родени след дълга работа и много творчески спорове, понякога доста люти, но винаги завършващи с усмивки и прегръдки. Завършващи с радоста на преживяното, с щастието да творим заедно-ръка за ръка.

Твоята мечта да стъпиш на свещената земя на твоето Отечество, беше осъществена. Тел Авив, Йерусали, Беетлем, Ейлат  и други исторически градове разкриха пред нас своите тайнства и природни красоти.

Към “Стената на плача”,  по “Виа Долороза” и из арменският квартал в Йерусалим отново вървяхме  ръка за ръка.

Беше влюбена във Витоша. Беше любов от пръв поглед. Незабравими дни на “Тихият кът”, разходките  до Златните мостове и витошките пътеки те изпълваха с радост. И онова опасно приключение по пътя към Владая, което за щастие завърши благополучно.

Не по-малко емоции имахме пътешествайки из България. Нима можем да забравим разходките с теснолинейката, вълшебният вкус на кюфтетата на пазара в Якоруда. Необикновените закуски във Велинград. Красотата на Златоград с “въртяното кафе” и Широка лъка, Перперикон, който те завладя, и етнографските музеи които силно те впечатляваха. Незабравимите  пътувания до Долен, Делчево, Ковачевица и Гоце Делчев, станаха причина да обикнеш България и с удоволствие да се връщаме в моята Родина. Ами онзи прекрасен ден в Евксиниград, подарък от нашата приятелка Таня. И дните на брега на Черно море- спомени които не ще забравим никога.

След красивите пролетни дни, горещите, пълни с необикновени пътешествия летни месеци, дойде есента, а след нея и зимата. Зимата, която нивга не ще забравя. Зимата, която дойде с много сняг, с необикновен мраз и много болка.

Зимата, която прекарах край твоето болнично легло. Зимата която ти донесе много болка и мъчение, първата зима, без планове за пътешествия, зима изпълнена с   нечувана мъка и невъобразимо страдание. Зимата която ме лиши от твоята ръка, от моята опора в живота, от щастието на което, най-после се радвах, след десетки години очакване.

   Вървя по улицата по която съм вървял само с теб, разхождам се в парка, където съм се разхождал винаги и само с теб, пазарувам в магазина където ходехме винаги заедно. И на улицата, и в парка, и в магазина, ръцете ни бяха  една в друга. Опора и топлина, зиме и лете, при честите ни разходки край реката, винаги ръка за ръка, винаги заедно, усмихнати, весели и щастливи.       Може би мнозина ни завиждаха, други се чудеха как постигаме такава хармония. Започнали петата двадесетгошнина от живота ни, ние живеехме спокойни, в мир, разбирателство, взаимно уважение, и  се надпреварвахме да даряваме  един на друг, приятни моменти, спокойни дни. Живеехме с грижа един за друг, без капка егоизъм, без стремеж за надмощие, заменили завинаги думичката “аз” с вълшебната “Ние”.

Сега вървя по улицата сам, заменил  топлата ръка, която беше моята опора, със студената дръжка на  бастун и сълзите ме заслепяват.  Светът вече е съвсем друг! Обичам те!