Обич

Името му никой не знаеше. Отде беше дошло - турче ли беше, българче ли - пак така... Цани се при Сулюйман ага, стоката му да гледа - ратайче почна - кехая стана! И луда глава беше. Не се даваше ни на работа, ни на мегданя на хорото...  обикна го Сулюйман ага като свой син. Нали си нямаше... И имаше защо - овцете му все близняха, че някои и с по три! Богато беше селото - богат беше и агата!

 И той не им придиряше - на Делията ятаган със златен обков дар даде, на селото църква направи... Думаха людете, че яничарин бил. Хортуваха, че кръвнина го били взели, ама никой не знаеше...

И ходжа в селото нямаше.

Той беше и кадия, и ходжа, и сайбия.

Два доста имаше - единия поп Трендафил, другия Делията.

А пък Делията му туриха прякоря да утрепа бика на агата - отървали го бяха аргатите, хем със синджире го водиха и той подгони людете.

Хванал го Делията за рогите, повил му врата и го строшил - и оттогава така...

Очакваше да е наказан - един фес пендари му даде агата...

И той дигна къща голяма - голяма, хем писана! От гръчко едно зографче дойде та я изписа... Агата и на него жълтици даде, та и църквицата да изрисува...

Голяма къща стори Делията - голяма, ама празна! Стопанка си нямаше!

И да речеш грозен да беше - йок ба!

Левент си беше, ама беше хвърлил 25 лета, пък на тия години ти викат "бай"...

За моми късен беше - момите туряха плитките на 12-13...

Вдовици в селото нямаше...

Пък невеста да закачиш - ханджар в ребрата!

Диви времена бяха - диви бяха и людете.

Дочул беше Делията и за Динево.

Имало там една вдовица. Млада била. Стопанинът и бил Дечу пехливан. Утрепал един турчин на борбите на Узунджовския панаир, а вечерта като се връщал, аверите на утрепания го причакали под моста и го бастисали...

Ходеше Магда вдовица...

На турчин се не вдаде да повтори, а българите не смееха да я закачат.

Знахарка беше - знаеше и куршум да вади, знаеше и зъб да лекува.

Вземаше една губерка, дето на гергефя везеше, нагряваше я до червено, пъхаше я в дупката да прегори. Даваше на страдалеца едни бузи люта ракия, и затуляше дупката с коренче от божур и пчелен восък...

В горната, турската махала, разправяха, че и на яловици помагала... Ходели на самодивското кладенче по роса... По ризи хоро играели... Огън прескачали... 

Хубавица беше Магда - през пет села все черни - тя руса! Ама русо - та Слънце!

И едни сини очи имаше - кат ги впре - режат!

Тежки бяха и плитките и - ръкойки същи - аха, аха под кръста падаха... Не кандиса да ги отреже и млада невеста като стана, ако да беше силен Дечу пехливан...

И едни седенки правеше - три села сбираше!

Учеше момите, че и невестите как кросно да стъкмят, как ръкав на риза да сторят - че халища, че губери, че китеници - чет нямаха!

И как се видяха - знаеш ли?!

Люта се зима извила. Сняг - един аршин! Пратили на Делията хабер побратимите му - Магда седянка ще гласи! Чувал бил само за нея. И за хубостта и бил чувал...

Стоката си нагласил, ама като искал позволение от агата, оня смръщил вежди:

- Къде, къде? В Динево, при Шейтаница ли?!

За първи път чувал това име...

Знаел, че е знахарка, че на самодивите посестрима била...

Гледай ти как я кръстили - Шейтаница! Дяволица!

Щото от Господа и било дадено, ама дяволски работи сторяла...

Взел Делията силяха с камата, ханджара и ятагана. Пушка не давал агата!

И по реката, по леда - та за там...

Вой се чул... Глутница...

По двата се бряга спуснали и го нападнали!

Вкопал се той в леда. Скочил първият, плъзнал се по леда - съсякъл го с ятагана на две! Той сам - те седем! Сякал и викал, викал и сякал - натръшкал ги!

И къде ходейки, къде пълзейки, тръгнал обратно. Ама и те го били лошо нахапали и по двете ръце и по двата крака...

Паднал пред портите на агата.

Там го видели по трети петли.

Две ярета заклали, измили го с вино и тетра и го турили в кожите - несвестен бил.

Проводил агата за поп Трендафиля светена вода да го ръси, за здраве да му чете - не помогнало!

Запрегнали с Метя шейната, от касабата ходжа докарали Коран да чете - пак тая!

Огненица го налегнала, топял се пред очите им. И в бълнуването си саде две думи рекъл: Карамандере... Вълците...

Отишли. Докарали ги на мегданя и тогава агата се просълзил и рекъл:

- Ей-й-й! Чок кескинь миш, ва чоджум! (Много силен, лют си бил, бе дете!)

И от тогава Делията станал Кескиня...

Пък Атидже, Сулюйман аговата невеста, като видяла, че няма давръндисване, му рекла:

- Ще прощаваш, ага, ама проводи Метя за Магда - да я доведе!

- Коя Магда, Шейтаница ли?!

- Същата!

Смилил се агата - довели я...

И тя подхванала, както си знае. Сварила в джезве пет листа дафина, турила им малка кардамон (канела) за миризма, дала му. Огненицата утихнала, ама здрав още не бил. Мазала го с благ мехлем и с губерка раните му зашила - все несвестен бил. Чорба от бял петел му дала - пак не!

И тогава запяла: - как е майка рожба гледала, едно ми дете, ма мъжко...

Пеела и нареждала и нейната си мъка изливала...

Една ръка легнала връз нейната и я стиснала...

На сутринта я нямало...

Дигнал се Кескиня, оздравял - пък то жътвено време!

През деня жънели, носели снопите на харманя  и там с диканята та до първи петли!

Овцете пасяли нощем, по хладното, по стърнищата, да стане гъсто млякото им. Варяли от него куртмач и го пълнели в стомни и гърнета да има за зимата. Деряли подстригани шилета, обръщали кожата с козината навътре и ги пълнели със сирене - сирене във тулум!

Свършила жътвата.

На тоя ден туряли един голям сноп на харманя - дар за Бога било!

И подхващали хорото...

Дошъл и Кескиня.

Играл с побратимите си - земята играела под нозете му!

Раназнесъл се шепот:

- Магда е дошла! Шейтаница е тука!

Пуснал Кескиня хорото - очите му все в нея!

И не се стърпял:

- Ръченица!

Имало една такава ситна, не нашенска, по Беломорието я свирели - тя му била любимата!

Искри хвърчали от очите му!

Заиграл пред Магда...

- Кескиня Магда задява! Кескиня иска Шейтаница - се разнесло...

Заиграли двамата.

Магда лети - не стъпва!

Кескиня кат диша - прах вдига!

Надиграла го...

Бръкнал той в пояса - златен наниз изкарал!

Нанизът не бил пендарен, ами с алтъни отрупан!

На две се свил в ръцете му - тежък бил!

Взела Магда наниза и хвърлила го до снопа...

Кескиня отишъл до силяха, измъкнал ятагана и тръгнал към нея!

- Обида туй е голяма! Ще я съсече!

Пък той забил ятагана до снопа, паднал на колене и всички млъкнали:

- Ще се врича!

Скъсал ризата си отпреде, турил ръка на сърцето си и попитал:

- Ще ми пристанеш ли Магдо?

И тогава го видяла - малък бил, дървен, там до сърцето, под раздраната риза висял кръст!

Хвърлила се на врата му, а той я вдигнал на ръце!

Една звезда се сурнала отгоре -да им свети!

А от църквата, с поп Трендафилювия глас се разнесло:

- Да светится имя твайо!

Изнасяли иконата...