Обичам един лъжец. Лъжец с красиви очи, с прекрасен глас, от който цялата изтръпвам, с поглед, който не ме оставя да заспя. Обичам заблудата, в която вярвам. Обичам самотата, в която понякога ме оставя. Та аз дори обичам болката, която ми причинява.

Вече разбрах какво е любовта. Да даваш, а само да вземат и да не оценяват. Да се посветиш на някого, а на него да му е все едно. Да го обичаш толкова силно и безрезервно, а за него това да няма никакво значение. Вече разбрах какво е любовта. Моята любов. Моите чувства. Моите емоции. И моето сърце, разбито за кой ли път, на още по-дребни парченца, все така ранено, все така обичащо, все така уморено.

Обичам един лъжец. Обичам лъжите му, очите му, ръцете му, тъй топли и студени едновременно. Обичам недоказаните му думи, измамните му чувства, празното му сърце. Обичам до болка.

Полудявам ли? Луда ли съм, че искам да мисли за мен, тъй както аз мисля за него, всяка нощ, всяка сутрин и през останалото време? Луда ли съм, че искам аз да съм единствената, тъй както за мен няма друг, не съществува друг, освен него? Луда ли съм, че искам да ме обича също толкова силно и убийствено, като мен?

Полудявам ли, защото се моля на Бог, всеки миг, всяка секунда за нещо, в което вече не вярвам? Полудявам ли, защото събирам парчетата от една мечта, вече разбита на милиони парченца?

Обичам един лъжец. Лъжец с красиви очи, с речник, препълнен от омайни думи, които пленяват. Обичам тъгата, която ми носи за себе си и объркването, което ми оставя. Обичам студенината на ръцете му, които ме галят и сълзите, които най-сърдечно ми подарява. Обичам лъжите му. Всичките до една. И все ги прощавам. И все съм добра. И все, понеча ли да си тръгна, ме спира неговата ръка.

Съдба ли е? Не мисля така. Луда ли съм, че направих този избор в любовта -  изборът да обичам един лъжец без душа?