Обичат ли мидите мляко

                                                        ОБИЧАТ ЛИ МИДИТЕ МЛЯКО

   Лято. На палатки сме на река Камчия с приятелско семейство. С бат' Наси сме застанали на десетина метра един от друг, гледаме плувките и от време на време нищо не хващаме. Щерка му, Мартина, е 4-5 годишно момиченце и цопа покрай баща си в плитчините по пликчета, местейки камъчета с крак. В ръката си държи най-новия си верен и любим другар в живота, една мида, която е намерила преди малко. На такава възраст децата все още нямат обяснение за всички неща по света и постоянно задават въпроси. Няма нищо чудно в това. Бат' Наси, като всеки любящ татко, отговаря доколкото може и знае, отначало с охота, по-после не чак толкова. А и въпросите на Мартина наистина са мъчни:
   - Тате, защо има свещи без торти?
   - Тези дървета защо висят?
   - Гъсениците могат ли да плуват като жаби?
   - Ами мидите как ходят като нямат крака?
   - Малките мидчета обичат ли мляко?
   - Наш'та котка гладна ли е сега?
   - А какво има вътре в луната? Памук ли?
- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -
   В един момент капацитетът от знания на бат' Наси получава срив и след поредния въпрос тихо и външно спокойно казва на щерка си:
   - Мартина, махай се, човече! Отиди при Гогата! Той знае всичко и ще ти каже.
   Най-невъзмутимо Мартина запристъпва внимателно с босите си крачка към мен. В ръката си, разбира се, носи и верния си другар, мидата. Подготвен психически и физически, заемам дефанзивна позиция, убеден че съм бетониран отвсякъде, щото знам всичко за всичко. Канонадата от въпроси започва още преди Мартина да стигне до мен, но не съм изненадан. Бях го предвидил и отговарям по колкото е възможно по-засукан и предполагаемо непонятен за едно 4-5 годишно дете начин. Мисля, че с тази си тактика ще убия един път завинаги всичката ù любознателност и желанието ù да пита всякакви неща. Тактиката ми обаче претърпява провал по всички фронтове. Бомбандировката с въпроси от страна на противника дори става по-интензивна. Докато се върти около мен, Мартина без да ще бута и изсипва буркана с червеите. Със завидна дедуктивна мисъл установява, че червеите, както и мидите нямат крака, с което ми спестява един отговор. Благодарен съм ù от сърце за 16-секундното затишие. Докато ги прибирам обратно в буркана, трябва да отговарям кое е главата и кое дупето на червея и защо. Още недочакала вещия ми отговор, Мартина изстрелва въпрос след въпрос. След около 326-ия въпрос започвам да усещам как позициите ми се пропукват и имам натрапчиви мисли, че няма по-тъп възрастен човек от мен. Все пак решавам да прибегна до още една малка хитрина, надявайки се на чудо. Измислям тутакси универсален отговор, подходящ за всякакви въпроси. Исках да я откажа от по нататъшни атаки с еднообразие и тъпа монотонност. Ето резултата:
   - Чичо Гога, кой го е накарал това дърво да расте в реката? Тя нали е за риби и жаби?
   - Майката природа го е направила така, детенце. - казвам усмихнато и тайно скърцам зъби. Майката природа трябваше да е виновна за всичко.
   - Ами таткото природ къде е? На работа ли? Те имат ли си деца природчета?
   Ей тук вече съм застрелян в упор, вдигам бяло знаме и се предавам, обявявам безусловна капитулация. Съгласен съм да плащам каквито и да е репарации, готов съм да се подложа на всякакви унижения, само и само да няма повече въпроси. Победи ме 4 и половина годишно момиченце, босо и с мида в ръка. Това е истината.
   (Междувременно Мартина като че ли въобще не разбира какъв триумф е постигнала. Новите и интереси изцяло са насочени към поведението на поповите лъжички в една близка локва).
   През следващите два дни, осъзнавайки колко съм нищожен, съм наказан да се грижа за победителката. Трябва да я храня, да я преобличам, да съм ù кон, да ù разказвам приказки, да следя да не изяде някой бръмбар или жабка, да ù забранявам да си прави дъвка от глина и разни такива неща. Искрено завиждам на майка ù и татко ù за двата дни сладка свобода. Отгоре на всичко, щом реша да полегна да си почина поне за малко в палатката, Мартина веднага довтасва и по съвет от баща си започва да ми защипва носа с палец и показалец на всеки две минути, без значение спя ли, буден ли съм, хъркам или не.
   Трябва много да внимаваме с децата в тази възраст. Оставени без надзор, като нищо могат да преместят коритото на някоя река или да пренаредят хълмове и планини както им скимне и после отиди че коригирай всички атласи, географски карти, глобуси... И все пак, няма по-хубаво нещо на света от тези чисти сърчица и тези палавопитащи очички.
   Това е положението.