14.10.2008 г., 7:49 ч.

Обичта на птицата 

  Проза » Разкази
809 0 0
2 мин за четене
ОБИЧТА НА ПТИЦАТА


- Това... това... е Николай. Той е - отскочи от мястото си жената и хипнотизирана от някаква своя незрима мечта впи безпогледни очи в птичката, която все така потайно я очакваше, сгушена в своето отчаяние и самота.
- Нали съм ти разказвала за него. За целият мой свят, който рухна безжизнен, когато той си отиде след моето викащо "Обичам те!" Него съм сънувала - каза тя и прехапа виновно устни с усмивка, изразяваща скръбно примирие пред невъзможното и недостижимото. - Искам това чувство завинаги! Завинаги да остане в мен.
- Всичко е минало и свършено, мила. То ще си отиде, повярвай ми! Както той си отиде. Отново ще се върне на перона на гарата, за да остане там завинаги. И колкото по-рано стане това, толкова по-добре за теб, за нас.
- Не, не! - виеше нещо окървавено у нея. - Боли ме фалша, измамата на този живот. Боли, не преболява като лъжа, като издайническа душа. И как да се живее цял един живот с превръзка на очите срещу Истината? - простена жената в изнемога, но с някаква непоколебима твърдост.
След това тя простря ръка към лицето му. Докосна го с леко, треперещи ръце, в която мъка с тревога долови някаква ясновидска обреченост и изтръпна цял пронизан от суеверно предчувствие за драма. За първи път виждаше жена си в тази несвойствена за нея поза. Бе се облегнала уверено цяла на стола, а не седеше в крайчеца както преди. Стиснала челюсти така, че чак мускулчетата волево трепкаха под кожата и.
Изведнъж го завладя странното усещане, че отсреща го гледа с очи на удавник едно бледо лице на осъдена.
- Аз не мога да не го обичам и затова си отивам - прошепна тя и се усмихна за първи път спонтанно и искрено с някаква особена жизнерадост. Преди да отвори вратата за първи път го погали с откровена нежност по дланта, сякаш искаше от него прошка след дълго разкаяние.
- Къде? - извика след нея мъжът, макар че беше сигурен, че няма да я спре.
Жената бавно извърна помрачнели, но вътрешно озарени от неземна надежда очи и каза като за сбогом:
- Още преди да се срещнем ние бяхме вече разделени. Помежду ни раснеше една бразда от кръв, която не можехме да прекрачим.
Птичката бе изпълнила мълчаливо поетото обещание и предано я чакаше на стълбището. Жената спокойно тръгна покорно след нея, опиянена от една вездесъща любов. Качиха се заедно на горната площадка, където прозорецът бе счупен и зееше като отворена рана. Преди да разтвори криле в пространството, гугутката се обърна. Не за да се убеди в нейното присъствие, защото безрезервно навярно се надяваше, че тя ще я последва, а за да я види за последен път. Нея, една търсеща висша справедливост Истина. Една измислена жена, стъпила здраво на земята, с ръце, направени от криле на птица. Отново се усмихнаха тъжовно топлите кадифени очи като две избледнели далечни звезди в синята необятност.
Само миг колебание преди да се впусне в безкрая. Плясък на криле и полет. Жената я последва волно и устремено.

КРАЙ

Посветено на Николай Москов, единственият мъж, който ме научи да обичам!!!

© Дияна Иванова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??