azura_luna (Петя Стефанова)
154 7196
15.10.2011 г., 13:56 ч.

Оболи за Харон - 3 част 

  Проза » Разкази
1379 0 44
5 мин за четене

 

От  прозрачния  плик, лежащ на масата в следствието, червенееше ножката  на Зефир.  Пламъкът на свещта пробягваше  по краищата на пречупения кръст върху урната.  В ума на младия мъж, мислите  падаха  като пера на болни гарвани. Бе стиснал слепоочията си, докато наум  изброяваше изровените дупки в плътта на другарите му. Единадесет. Дълбоки и черни като ходници  за долната земя... А въжетата, изтъкани от спомени и безсънно време, излиняваха и на средата  на слизането. До пропадане. На дъното им  се усещаш като осакатяло щурче, което губи музиката и свиква да приглася на тези тихи шепоти на  отвъдността...

Изпълзеше ли от тъмното, Зефир   се блъскаше   в канарите в очите на следователката. Като зъб на кирка, като дървояд проникваше  в душата му. Дълбаещо и разронващо до срутване.

-Къде е  дванадесетият? – попита Алексия, присвивайки  нервно очи.

Зефир  гледаше към сферата като безумец, защото  нито един от  единадесетте не бе  прободен  от ножката му. Чужда бе кръвта по нея... Свастиката се въртеше наобратно, сякаш уред за изтезания. Мъжът не чу въпроса, та следователката повиши тон.

-Дванадесетият? -  просъска с омраза жената.

Алексия  презираше  всеки издевателстващ на нечий друг живот. Намразваше  арестантите, преди  да  ги е познала, преди  психологически да ги разнищила, сякаш  бяха кълбета.

-Единадесет отвора за долу... – смутолеви в умопомрачението си Зефир.

Алексия  изпухтя нервно и дръпна Зефир за яката, сякаш имаше силата да го разтърси. Но ръцете ù бяха  слаби, а и след  беззащитния поглед на мъжа остана като безволева.

-Казвай... Лудите  са демоде. – изсъска някак по-тихо Алексия.

-Дванадесетият, казват, тежал грамове... Като душа... – каза несвързано  Зефир и заподскача  по крилата на  пречупения кръст. - Ту долу, ту горе...

 

Дея

Сякаш подаден димен сигнал, пушекът  танцуваше  между  простите жилища и  опустелите стопански постройки. Вятърът изкорени лозята. В оголялата пръст  личаха стъпките на копита от бягащ добитък, застигнат от  пламъците. Дървеният мост към  цитаделата, беззъб като старец, се клатушкаше на отънелите си въжета. Полюляваха се опразнените платнища, в които  жените приспиваха децата. Земята  мълчеше, утъпкана от римски  кохорти, прашкохвъргачи и стрелци. По изгрев  уплашените пиха отрова. И след измяната на аристократите и отдалечаващите се  сополиви внучета, владетелят  се промуши. Протяжна, хриплива песен преравяше  дворовете за  непогребани...

Поведоха и четиринадесетгодишната  дакийка Дея, потомка на владетелския род. Както корен се изтръгва, отнеха я  и я пречупиха. Сякаш  с креда, маскираща бледнината на женските страните, пожарът  бе изрисувал червено-оранжева  хризантема на  дясната страна на лицето ù. По която тихите сълзи изглеждаха  като роса. Кожата  под зелените ù очи се бе нагънала, сякаш плоха на туника. Тъмните ù коси се  виеха като лозови ластари по оголените ù рамене.

Пленницата стискаше зъби, че по-голяма е болката да се обезродиш, да останеш сам сред чужди... Пееше, докато мъжете я изблъскваха напред. Песента ù  разпукваше  дебелия слой жестокост, която войната   бе натрупала по сърцата на воюващите. От време на време я поглеждаха виновно. Но Траян оставаше глух. Даде на сестра си за слугиня, че на него му бе противно  да люби  осакатена... Презираше грозотата, че и смъртта си е изкуство, ако знаеш как да изрисуваш победата...

Тънка бе Дея. Носеше  стола от дебела тъкан, пристегната  под гърдите. Бе пришила  качулка, за да прикрива  раната от  изпепеляването. Криеше се зад нея в присъствието на владетеля, който я  гледаше презрително.  Гонеше я  от стаята, с омраза в очите или посягаше да я удари, разсипваше подносите с плодове, които  сестра му пращаше по нея. А Дея  бягаше  от пренебрежението, пеейки. Тълкуваше сънища, забъркваше мехлеми за рани, четеше правилно,  плетеше косите в стегнати кокове и така печелеше  обичта на останалите.  Притаяваше се в мрака  и чуваше   сърцебиенето и  на стените. За злато един от първите военачалници си бе купил партско приятелство, което предвиждаше гибел за владетеля.

Недочакала гласът на стените да замре, Дея  се  вмъкваше в стаята на Траян. Служеше  не толкова на сестрата му, колкото  на   презрението, с което  брата я награждаваше. С нямо, неразбрано чувство...

 Тъй като имаше  способността да изменя сънищата, лягаше до  спящия и шушнеше  в ушите за предателството.

-Господарю, приятелите ти  разпъват мрежи  риби да ловят... Пази се, че морето се обръща... –  прошепваше Дея и погалваше с малка ръка челото на  спящия и изчезваше  по коридорите  на цитаделата.

И денем Траян  рисуваше победи сред партите, разгромяваше  еврейски въстания,  завладяваше земи,   а нощем  сънуваше  провиждащи сънища. Доведе си съпруга,  но сънят му се разстрои.  Будеше се с неясното чувство, че  не знае какво ще се случи в поредната битка. Разстрои се, та чак  заболя. Душата му се тресеше. Не допускаше никого до себе си.  Намрази  лечителите, които се суетяха около него, загрижените погледи на сестра си, жена си, верните си военачалници. Когато уморено хлопваха клепките му, Дея  влизаше в стаята  му и с малка ръчица  мажеше  мехлеми около сърцето му. Пееше тихичко с нажален глас, искрен като обич... После  се забързваше, че присъствието ù там бе забранено. Но Траян не спеше, чуваше песента ù, усещаше  допира  на пръсти по кожата си. Приискваше му се  да улови непознатия смутител на съня си, да го разтърси, да го пречупи като враг. Дея се  заплете в дългите поли на туниката и падна. Докато  опитваше да стане,  силна ръка  я улови като зверче за  шията и я метна на леглото. Над себе си видя  върха на траяновата кама и освирепелите мъжки очи. От борбата качулката  ù се бе  свлякла, оголял бе  белегът от пожара. Момичето се сви като сърне, предусетило  смъртта. Знаеше, че владетелят я презира заради  грозотата ù, затова  бе готова да понесе удар от мъжката десница. Сърцето ù се бе качило в гърлото. Задушаваше се. Очите им се срещнаха. Траян я изучаваше, сякаш вълк, преди да захапе жертвата.  Зелените ù очи  бяха чисти като  поляни, по които  подскачаха диви зайци. Нямаше стръвнина, която носеше войната,  а само непозната тъга, по-страшна от белег... Траян  вдигна заплашително  ръка  над белега по бузата ù. Дея предусети омразата, която щеше да се излее върху нея. Мъжът  я помилва. Откакто бе останала сама, никоя ръка не бе я галила, че  различните винаги са плашещи.

Съпругата на Траян  презря  обгорената. Обявиха Дея за весталка на силите на мрака, вещица. Заковаха  в главата, сърцето, белите дробове, гърлото , китките и  ходилата 11 пирона, за да не вампиряса. Млякото в гръдта ù се съсири, че душата на нероденото избодоха с 12-ия пирон  и го  сложиха в урна. Траян му тури слънце, да  не му е тъмно, докато търси майка си...

А Дея ходи сред живите  и отмъщава с 11 пирона в торбичка...

 

© Петя Стефанова Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря, Христо!
    Разказът спечели 2-ро място в конкурса за кратка иманярска история към БФМ
  • Финалът ме "закова" ако мога така да се изразя. Отново ще кажа, че тук винаги е колоритно, повече дори от боичките на дъгата.
  • Радвам се, че сподели!
  • Е не беше баш приказка за "добро утро" но страшно много ми хареса
    Чак наистина изпитвам някакво съжаление, че често нямам време да се зачитам в по-дълги творби... Вече си имам едно на ум
  • А аз се радвам, че си част от четящите, творбите ми!
  • Както винаги, вълнуващ разказ,
    с голяма образност, мъдрост,
    богато въображение,
    докосващ душата!
    Поздрави, Петя и много усмивки!
  • Благодаря! Спокойна нощ!
  • Невероятна образност...Много ми хареса, Петя!
    Пишеш магически!
    Адмирации!
  • А животът, спокойствие ли е? Благодаря за прочита!
  • Благодаря ти, весталчице. Вестяваш ни неспокойствие понякога с тези си безсъници, но все пак предпочитам уединението с твоите точно магически думи, Петинко. Ив
  • Добре си ми дошъл, Митко!
  • Както винаги харесвам творбите ти, макар тази някак си, да ми се струва малко по тежка
  • Светло ми е, след теб, Роси!
  • "Преди време, един четящ от сайта, ми бе намекнал, че щом съм жена, трябва да стоя предимно зад женски образи...
    Аз не деля героите си по пол, възраст, социално и религиозно положение...
    Плътността на образите, за мен, е условна...Понякога те имат само ръце и човешки очи...т.е душа и съзидание..."
    Браво, мъдро момиче! Приятно ми е докосването до твоите творби и с нетърпение чакам всяка следваща!
  • Преди време, един четящ от сайта, ми бе намекнал, че щом съм жена, трябва да стоя предимно зад женски образи...
    Аз не деля героите си по пол, възраст, социално и религиозно положение...
    Плътността на образите, за мен, е условна...Понякога те имат само ръце и човешки очи...т.е душа и съзидание...
  • Харесват ми образите на жените в разказите ти. Не деля героите по пол, но женските ми се струват по-образни и запомнящи се.
  • За откровението... стопли ми сърцето...
  • точно си го казала, Петя...
    Посягането върху нещо табуирано като смъртта ,
    води до изменяне на предзададеното...
    чета те винаги с вълнение и наслада, най-сърдечно..
  • Да, Радка...Тези, които осмислят нечие съществуване!
  • Има неща към които не трябва да се посяга...
    Поздрав,Петя!
  • Благодаря за хубавите думи!
  • Все повече ми напомняш годините, когато се увличах по разказите на Йордан Радичков. И винаги с ужас забелязвах, че гози човек постоянно ми се надсмива и снизходително ми казва: "Карай, карай, мой човек! Какво толкова не ти е ясно? Такъв е животът. Дали го разбираш или не - няма голямо значение, но все пак ти се замисли и над най-невзрачното нещо на света. И то ще ти проговори." Нещо подобно си и ти сега. Някаква загадка. Но едно е сигурно - езикът и стилът са великолепни и развинтени, и раждат духовно удоволствие.
    Поздрави!
  • "Калфа" съм в разказването...Уча се!
  • отмъщението е като студена вечеря, Петя...
    но разказите ти ухаят на майсторство!!!
    за което те поздравявам най сърдечно...!
  • Добре си дошла, Димитрина!
  • Браво! Много силно наистина,чак ми се сви гърлото! Благодаря за този разказ!
  • Съпреживяваш...Благодаря!
  • Снощи те четох! ЗАБОЛЯ МЕ!
  • С усмивка за присъствието...
  • Радвам се, че намина на страничката ми, Донко!
  • Справила си се блестящо! Финалът е много добър и много силен! Продължавай в същия дух!
  • Благодаря за прочита!
    <a target="_blank" href="http://smajliki.ru/smilie-859856775.html"><img src="http://s14.rimg.info/f929098c7f3d75f2a2bfa0744fd0fbc5.gif" ></a>
  • Пишеш завладяващо, Петя
  • Не мисля да измъчвам читателите с повече части...
    Може би, голяма част от детайлите, които оневиняват Зефир липсват, но за мен няма нужда от изясняване...
    Посягането върху нещо табуирано като смъртта , води до изменяне на предзададеното...
  • "Мъките на словото" са нещо непознато за теб. Разказът върви леко и увлекателно. Поздрав!
  • Майсторка си!
  • Благодаря за прочита!

    През 2006г. ми се отдаде възможност да бъда част от археологическа бригада. В Деултум(Дебелт) бяха намерени три погребения в античен некропол, тела, заковани с пирони.
    Доколкото времето което визирам в разказа, това е периода след дакийските войни, когато Траян завладява земите, северно от Дунав и издига градове в Долна Мизия.
    Има интересна случка с една от слугините на Марциана, сестрата на Траян- когато момичето се миело, загребало със златен съд в реката.Той потънал.Завлякло го течение. Изплувал на съвсем друго място.Там Траян основал град Марцианопол.
  • Страхотно е! Като магьосница на словото си! Поздравявам те!
  • Да ме прощават великите, че им сдъвках костите... Преди да бъда охулена от познавачи на историята, случките в разказа са изцяло измислени...

    На места в текста има недогледани грешки! Извинявам се за тях!
  • Умееш силно да въздействаш със слова, Петя...
  • Без думи!
  • Впечатлена съм!!!
  • Весталка си, Петя!
    Минало, бъдеще, сега - всичко е Едно, в теб и носиш послания...
  • Без думи съм...
    Много силно!
    Браво,Петя!
Предложения
: ??:??