От прозрачния плик, лежащ на масата в следствието, червенееше ножката на Зефир. Пламъкът на свещта пробягваше по краищата на пречупения кръст върху урната. В ума на младия мъж, мислите падаха като пера на болни гарвани. Бе стиснал слепоочията си, докато наум изброяваше изровените дупки в плътта на другарите му. Единадесет. Дълбоки и черни като ходници за долната земя... А въжетата, изтъкани от спомени и безсънно време, излиняваха и на средата на слизането. До пропадане. На дъното им се усещаш като осакатяло щурче, което губи музиката и свиква да приглася на тези тихи шепоти на отвъдността...
Изпълзеше ли от тъмното, Зефир се блъскаше в канарите в очите на следователката. Като зъб на кирка, като дървояд проникваше в душата му. Дълбаещо и разронващо до срутване.
-Къде е дванадесетият? – попита Алексия, присвивайки нервно очи.
Зефир гледаше към сферата като безумец, защото нито един от единадесетте не бе прободен от ножката му. Чужда бе кръвта по нея... Свастиката се въртеше наобратно, ся ...