Очакването

 Кръв... съществуваше ли нещо по-зловещо и в същото време по-примамливо от нея? Той не можеше да ù устои.

Колкото и да се опитваше, всяка негова мисъл водеше към нея. Припомняше си тъмния ù, на моменти почти черен цвят. Припомняше си лекия ù аромат. Припомняше си металния вкус, който оставаше в устата му, след като я опиташе. Дори сега можеше да го усети с връхчето на езика си. Облиза устни, но по тях нямаше следи от нея, трябваше да чака.

Времето минаваше, часовете бавно се нижеха и колкото повече слънцето доближаваше хоризонта, изчезвайки в далечината, толкова по-силен ставаше гладът му. Искаше кръв. Не можеше да се контролира. Трябваше да я почувства, поне още веднъж.

Така обичаше за се залъгва. „Само още веднъж.” Но знаеше, че няма да е достатъчно, никога не беше достатъчно. Дори да заситеше гласа си, той отново щеше да се появи. И тогава той щеше да забрави човека, който някога е бил, човека, който е и ще се превърне в същество от мрака. Най-тъмните части от душата му излизаха с появата на бледата луна. Все едно тя самата ги извикваше да се появят.

Времето наближи – последните лъчи бавно угаснаха в пламъци. Вече можеше да излезе. Нямаше смисъл да отлага повече. Жаждата бе най-важна. Кръвта... Можеше да я подуши навсякъде около него. Градът бе още жив и с него и той самият.

Бавно се надигна от ковчега си. Той бе само временен дом, но достатъчен, за да задоволи нуждите му, поне по-второстепенните. Все още част от него бе будна и осъзнаваше какво ще се случи. Не можеше да го спре, но и не искаше. Той щеше да засити глада си. Един, двама, трима... ако трябваше и тридесет души щяха да се простят с живота си, но кой щеше да утоли желанието си. Щеше да вкуси кръвта им, да я усети как изпълва тялото му. Никакво чакане повече. Стана!

Излезе и си пое дълбоко въздух – веднага долови прясна следа. Прокара език по студените си устни, мирисът се усили. И той изчезна в черните сенки, връщайки се в кървавото си царство.