Кофата за боклук беше червена, доста мръсна, с кафяви петна от съмнително естество, бе леко проядена тук-там, но се държеше като застаряваща хубавица, винаги бе готова да поеме необходимия ѝ боклук, за да се чувства нужна. Ивайлов я огледа, стори му се, че кофата е чудесна, експресионистична, дори в известен смисъл възвишена, изми я в банята, проби ѝ две дупки и я захлупи на главата си. Трябваше да бърза, закъсняваше за работа. Запали опела и направо в завода.
Там още на портала пазачът го подкачи: „Ивайлов, каква е тая кофа на главата ти, бе? Приличаш на огнеборец, такъво...“
„Такъво“ беше любимата дума на пазача: понякога се надяваше, че е негово творение.
„А, нищо – отговори Ивайлов, – просто ме мързеше сутринта да се среша, та затова.“
Пазачът се опули многозначително и си каза: „Защо го пуснах да влезе?“.
В цеха метна якето си на един гвоздей, който стоеше като обърнат гарван на стената, неуспешно препариран, пусна метрачката и се загледа през мръсното прозорче отсреща. Беше есен, ръмеше, локвите проплискваха и се мръщеха. Платът вървеше равномерно, колелото на магарето се въртеше и проскърцваше; от това, а сигурно и от дъжда на Ивайлов му стана тъжно, понечи да смъкне кофата за боклук от главата си, но през това време дойде началникът на цеха.
„Каква е тая кофа бе, Ивайлов?“ – „Кое?“ – „Каква е тая кофа на главата ти, питам? Да не се мислиш за Ален Делон?“
Началникът на цеха мислеше, че само на Ален Делон всичко му е позволено.
„Не съм Ален Делон – съобщи Ивайлов. – Просто... мързеше ме сутринта да се обръсна, та затова.“ – „Кой те кара да се бръснеш? Ето, и аз не съм обръснат, ама не си слагам боклукчийска кофа на главата. Остави това, обаче не спазваш и правилата за безопасност, може да си изкараш някое наказание.“ – „Защо да не ги спазвам? Къде в правилника пише, че в метрачния цех е забранено да се носят кофи за боклук?“
Началникът на цеха се приближи и се взря в отворите на кофата. Оттам го наблюдаваха очите на Ивайлов – сериозни и умислени.
„Май не е луд“, каза си. А на глас отсече: „Никъде обаче и не пише, че е позволено. А бе, Ивайлов, кой носи кофа за боклук на главата си? Ами ако падне върху метрачката? Ако валякът се заплете от пластмасата? Остави, че платът ще замине, но и машината ще повредиш. Индийска машина съм ти поверил, от най-добрите е тука, знаеш...“ – „Да, обаче е и от най-старите. Кой набор беше тя?“
Началникът вдигна ръце, изгледа го още веднъж, каза „С теб човек наглава не може да излезе!“ и напусна цеха.
Ивайлов отново зазяпа през прозорчето. Продължаваше да вали. Следобедът се очертаваше тъжен. Мразеше втората смяна.
В съседния цех работеха окачествителките. Ивайлов мразеше окачествителките. Колчем влизаше при тях, за да вземе количката за палети, те се разшумяваха, кикотеха се, дори и когато не носеше кофа на главата си, посръгваха се и турваха ръце пред устата като мохамеданки. Все му се струваше, че влиза в кокошарник и дори понякога, когато работеше нощна смяна и окачествителките ги нямаше, тършуваше из ъглите да намери яйца. Но понеже не намираше, решаваше, че окачествителките са всъщност ялови кокошки и нищо повече. Мислеше си: „Няма нищо по-страшно от ялови кокошки, защото безполезността е единственото, което могат да дадат от себе си. Съзнават го и стават злобни, решителни и отмъстителни. А всъщност и от тях има нужда.“ Мислеше си го, когато имаше лошо настроение.
Към пет часа следобед в цеха дойде заместник-директорът: нисък, червендалест човек, който винаги държеше в десния си джоб по едно яйце. Казваше: „Яйцето съдържа двеста хранителни съставки. Яжте яйца и ще бъдете здрави дълго време.“ Че е здрав, му личеше брутално, но Ивайлов си мислеше, че яйцето в десния му джоб е нещо като застраховка, страх от безполезността. „И той сигурно е ялов – говореше си наум, – само че ялов на кадърност. Яйцето създава илюзията, че си полезен; пък и дори за себе си само.“ Човекът с яйцето се спря пред червената кофа за боклук и, гледайки нагоре и опитвайки се да се взре в дупките, изсумтя: „Ивайлов, къде си, бе?“ – „Тук съм, шефе, в кофата.“ – „Ами покажи се, де!“ – „Няма.“ – „Що?“ – „Щото така. Вали дъжд, затова.“
Шефът стисна яйцето в джоба си и за малко да го счупи. Каза: „Дъжд вали навън, тук не вали, ето, виж! – Той протегна дебелата си ръчичка напред: – Дори и капчица не пада.“ – „Да, но може и да завали, а аз нямам чадър.“ – „Не може да завали, човеко, не може. Нали цехът е закрит, има покрив, на покрива – керемиди, как така ще завали изведнъж, и то вътре? Пък и... казаха ми, че нарушаваш правилника. И безопасността, че и културата на работното място. Не е хубаво така.“ – „Ничия безопасност не нарушавам. А това, за културата, е глупост. Метрачката не се интересува от това, дали съм културен. Ако се интересуваше, тя първо вас нямаше да допусне да стъпите тука...“
Заместник-директорът се ядоса, но в същия миг усети, че има работа с луд, затова реши да попривърши разговора: „Заплатата ли не ти стига, Ивайлов?“ – „Защо?“ – „Просто ей така, питам. Защото може да останеш и без нея. На борсата има много безработни, и всичките са без кофи на главите си.“ – „Винаги готов, шефе!“, изпъна се Ивайлов и постави дясната си ръка със събрани един до друг пръсти пред невидимия нос на кофата, имитирайки някакъв поздрав. Човекът с яйцето се врътна и бързо се отдалечи. В главата му се мотаеха противоречиви мисли. За миг дори се усъмни, че това в джоба му е толкова полезно.
„Защо обидих шефа?“ – запита се Ивайлов. Стана му мъчно за него: един такъв топчест, овален като яйце, безбрежен в ограничеността си, но защо пък малокултурен? Нали всяка култура изисква свобода или поне чувство за полза? Лутайки се между тези неща, човек неизбежно прави избор – губи свойството да бъде полезен или губи свободата си. Все нещо губи. Така стремежите му застиват, превръщат се в битие. Стремежите не постигат нищо, когато не прескачат, не надмогват избора, който животът те принуждава да правиш.
Човекът-яйце не беше виновен за това. Та нали за него и щастието е точно толкова овално, безпротиворечиво, гладко като повърхността на кокошата гордост, за него има щастие и нещастие, власт и безвластие, ред и безредие, черно и бяло. Къде е тук културата? Още повече пък на работното място. Човек винаги е на работно място. Зависи какво работи, какво е човек и място. Всъщност няма значение. Вероятно.
Смяната свърши, качи последното топче на количката, натисна червеното копче, то угасна, ножовете спряха, валякът млъкна, откачи якето от острата човка на смахнатия гарван на стената, наметна го, мина през цеха на окачествителките и оттам – навън.
Беше се вече мръкнало, продължаваше да вали, локвите ставаха все по-големи, уличните лампи ги превръщаха в огромни очи – ту сини, ту жълти, мърдащи, живи, строги. Дъждът барабанеше върху пластмасовата кофа на главата на Ивайлов, тази музика се вливаше направо в него, той я усещаше почти физически и му ставаше още по-мъчно, тежко. Заряза опела на паркинга, сега няма за къде да бърза. Чудеше се защо портиерът го сметна за огнеборец? Защо за него новото, различното, кофата не е бунт, не е разчупване, а е само нарушение? Също и началникът на цеха: „Ще нарушиш правилата на безопасността...“ Глупости! Защо не го попита: „Ивайлов, проблеми ли имаш, защо не си успял да се обръснеш...“ И така нататък. Просто не бива да нарушава общоприетото, правилата. А кой създава правилата? Кое е правилото, което наистина не бива да нарушаваш? Това, че на главата може да се носи единствено коса, шапка или чадър? Това ли правило? А защо не кофа? Ако нямам коса, ако нямам чадър или шапка? А, човеко-яйце? Ако покривът на цеха протече, ако керемидите се счупят – какво ще бъде тогава? Чудо? Не е ли невероятното най-закономерно? Не си ли мислиш, човеко-яйце, че тъкмо кофата зо боклук създава изолацията, която ти е необходима, за да бъдеш независим? За какъвто се смяташ, без да си го доказал всъщност.
Тъмно и мрачно беше навън. Клоните на дърветата не се помръдваха, острите им краища сякаш сочеха към пътища и посоки, които само вятърът знаеше. Но вятър нямаше.
Ивайлов се досети за културата и дрезгавият му смях изкънтя отвътре като звук от празно буре. Плюя на тази култура, каза си. И защо всеки си мисли, че аз съм сложил кофа за боклук на главата си? Не е ли обратното? Не е ли кофата за боклук просто пълна и сега трябва да бъде изхвърлена в контейнера? Не е ли главата ми най-големият боклук? Тялото я е поставило в кофата и е тръгнало да търси сметище, за да я изхвърли. А какво по-добро сметище от завода?
Ивайлов заобикаляше локвите, понякога нагазваше в тях, очите им се притваряха, но после пак проглеждаха и го наблюдаваха скришом отзад. Той усещаше това.
Скоро стигна до вкъщи, отключи вратата и влезе. Кофата влезе. Ивайлов – не.
София, 1990-2016 г.
© Владимир Георгиев Всички права запазени