Огледалното тиктакане на часовника безутешно отброяваше ударите на пулса му. Колкото повече се заслушваше в този досаден звук, толкова повече осъзнаваше, че не оставаше много до края на живота му. Всеки удар монотонно се забавяше, а в ушите му часовникът започваше да спира времето.

-          Значи това е да умреш… - чу гласът в съзнанието му как тихо започваше да отброява последния удар на сърцето му. Часовникът все по-бавно движеше стрелките си сякаш в очакване на сетния край.

Последен удар и тъмна тишина.

*****

                Ароматът на сутришно кафе вече се разнасяше от кафе машината, когато Майкъл запали втората си цигара. Той никога до сега не беше влагал усилия в това да промени рутината си, затова взе позната чаша, с познатата течност, разположи се на познатото канапе и загледа познатия хоризонт виждащ се от прозореца му. Всичко това му струваше известна доза усилия, пари и две години от живота му. А сега му се струваха като най-досадното начало на деня.

                Преди обаче да тръгне за работа, Майкъл трябваше да се сблъска с предизвикателството реално да измие чиниите от снощи и дори да прибере дрехите от сушилнята, а това определено не влизаше в задълженията на млад бизнесмен от Бостън. Въпреки това, с известна ирония към собствения си живот, той вършеше домакинската работа и някак отброяваше дните до своето повишение, за да може да си позволи камериерка.

                Лъснати обувки и прилично скъп костюм бяха вече прилежно приготвени и изгладени за деня, когато телефонът на Майкъл звънна.

-          Скъпи, знам, че не обичаш да притеснявам особено рано сутрин, но имам една новина за теб и искам възможно най-скоро да се видим. – гласът от другата страна беше приятно мек, някак развълнуван и доста познат. Без всякакви притеснения Майкъл можеше да я познае дори и без да вижда, че тя е звънна. Ани.

-          Днес имам важна презентация с борда. Не може ли да изчака за утре?

-          Ще се видим пред кафенето след 10 минути, окей? – жената затвори телефона преди да даде шанс на Майкъл да й обясни, че няма как да се видят. Познаваше добре нейното добродушно състояние на детска радост и как се инатеше ако някой развали настроението й.

Само 15 минути след като Ани закъсня, Майкъл най-накрая успя да направи кратка сцена за това колко нейната несериозност винаги му е създава проблеми в работата.

-          Ани, това е за последен път. Имам страшно много работа днес.

-          Но аз имам новина и трябва веднага да я съобщя. Като изключим това, че ще се женим след 3 дни, баща ми предложи да се включиш в неговата фирма и да водиш счетоводството му. Стига, разбира се, да се съгласиш, можем да се преместим още другата седмица в Флингстън. Представяш ли си? Най-накрая ще съм близо до родителите ми и ще си имаме достатъчно пространство за нас двамата. – Ани звучеше толкова развълнувано, че в първия момент Майкъл игнорира гласа й след думите за местенето. Тя искаше той да се откаже от работата, за която бе учил 6 години, работил 3 и бе на косъм от повишение.

-          Скъпа, мисля, че еуфорията около сватбата те е замаяла. Няма как да се местим в Флингстън. Сега обаче наистина трябва да тръгвам, но обещавам, че ще говорим преди сватбата. Само се погрижи да не оплескаш нещата на моминското парти. – Майкъл я целуна по челото и влезе в колата си, оставяйки я сама на улицата с онази толкова по детски разочарована физиономия.

Денят се оказа линейно скучен. Презентацията мина по план, всички бяха доволни, шефът му се усмихваше по неговият си задоволителен начин. Какво повече можеше да иска Майкъл? Може би това да не се мести в малък провинциален град на 500км от Бостън и работата . Да, това би било повече от приятно и същевременно звучащо безкрайно невъзможно, защото знаеше, че колкото и да избягва онези зелени очи на Ани, те все някога щяха да го пречупят и той щеше да се съгласи.

Така се и случи. Вечерта по пътя от работа те отново се видяха. Бяха се съгласили да прекарат седмицата разделени, защото ненужното напрежение около сватбата доста влияеше на нестабилното положение с повишението на Майкъл. И сега Ани отново стоеше пред онова кафене, където се бяха разделили сутринта, но вече с не толкова развълнуван поглед.

-          Ани, хайде да тръгваме. – подканваше я да тръгнат към ресторанта.

-          Искам да останем в кафенето, моля те. Само да поговорим. – Майкъл трудно се оставяше под влиянието на когото и да е било, но никога не намираше сили да се противопостави на жената, която обичаше.

Двамата се настаниха в малкото кафене, на една маса до прозореца, а Ани не спираше да търси очите на Майкъл.

-          Майкъл, погледни ме. Има ли нещо, което трябва да знам? – в този миг той знаеше, че не може да избегне сблъсъка със зелените детектори на лъжата.

-          Не искам да заминаваме. – това не бяха думите, които беше подготвил в ума си, но някак звучаха доста сериозно произнесени така изведнъж.

-          Не ти харесва работата или просто не искаш аз да се върна у дома?

-          Да кажем… По малко и от двете. – Майкъл усещаше как напрежението се покачваше. – Аз имам живот тук, както и ти. Не разбирам защо искаш да зарежеш работата си в телевизията, за да се върнеш в родния си град. Тук имаме всичко, което можем да си пожелаем.

-          Нещата се променят, Майкъл. Ще се женим. Не можем да живеем в онзи малък апартамент, който наричаш дом. Той е подходящ за теб, но не и за нас… - Майкъл не можеше да усети на къде бият нещата, но изведнъж видя проблясък. 3 седмици преди днешния разговор, една дълга нощ и много алкохол.

-          Бременна си. – каза го толкова сухо, че чак усети как се закашля.

-          Не очаквах да ти го казвам днес, а на сватбата… Но знаех, че си прекалено умен, за да не се досетиш. – тя се усмихна и той инстинктивно хвана ръката й в своята. Обичаше топлината й, кожата й, самото усещане да я докосва. Пречупваше се за пореден път пред нейната красота и мило държание. Не можеше да устои на това прекарасно същество, което обичаше с цялото си сърце, а сега носеше в себе си продукта на тяхната любов.  та й, кожата й, самото усещане да я докосва.

-и много алко

Майкъл просто кимна. Съгласи се да сподели живота си с нея. Съгласи се да сподели дома си с нея. Да носи неговата фамилия. Сега беше време да се съгласи за пореден път или може би за последен път…

*****