Огледалото
Години наред правеше огледала. Беше станал майстор с елмаза. Не му трябваха линеали, нито нещо друго. Ръката му не трепваше, дори и за най-сложните извивки.
Рамките също си правеше сам. Дървото оживяваше от резбите му и се оформяха прекрасни цветя, животинки и всякакви фигури.
Имаше период от живота му, когато бе заринат от поръчки и целият елит на големия град идваше при него. Сега всичко почти замря. Мебелните вериги превзеха пазара. Разни огледала с пластмасови рамки на цени, за които се чудеше каква е стойността на материала и колко пари остават за труда на майстора.
Бе твърде стар и едва ли би работил, както преди. Седеше на прокъсаното кресло в ателието си и чакаше... Поредният безсмислен ден.
Телефонът иззвъня.
Някой шумно и мъчително дишаше.
- Ало. Кажете!
- Ще... може ли... да ми поправите... огледалото. Цената... няма значение.
- Трябва да го видя, Госпожо.
- Знам, че сте... най-добрият в занаята... и го пуснах по куриер.
- Добре, ще го видя и ще ви звънна. Дочуване.
Наистина не бяха минали няколко минути и в ателието влезе куриерът. Сложи пратката увита в амбалажна хартия и си тръгна.
Разгъна внимателно и погледна. По-съвършено и красиво нещо не бе виждал. Цялото изглеждаше, като строшен ствол на дърво с част от корените. Стволът представляваше преплетени ръце в най-различни пози на дланите и пръстите. Галещи, събрани за молитва, свити в юмрук, а отгоре, където завършваше счупеното дърво - знакът за свобода и победа. В средата бе огледалото с много странна форма.
Наистина дървоядите се бяха постарали. Имаше дупки навсякъде и на места, дори нямаше части от рамката. Но знаеше, че може да го поправи. Вярно, щеше да е много работа.
Звънна на жената.
- Ало, Госпожо. Ще го оправя, но е много играчка. Няма да се пазаря, вие ще решите, колко да ми платите.
- Знаех си... Благодаря ви!
И се зае за работа. Няколко денонощия работи без спиране и накрая всичко беше възстановено сякаш е ново.
Имаше правило, никога да не се оглежда в огледалата, които прави. И сега го спази.
Опакова го. Прочете адреса на изпращача и реши да го занесе до дома ѝ.
Къщата беше в покрайнините на града с ограда от ковано желязо, обрасла в бръшлян. На вратата бе закачена скръбна вест...
"Днес почина..."
Даа, явно вчера са я погребали. Отново прецакан, но не съжаляваше. Разбра, че все още е добър в занаята, пък и усети в себе си, някаква странно появила се сила.
Прибра се вкъщи. Остави огледалото в стаята, но сякаш нещо постоянно го караше да го разопакова.
Направи нещо, което никога не бе правил. Застана и се огледа в него.
Първо видя себе си. Старец с бяла брада. После сякаш образът затрептя и там беше дърво. Огромно дърво сред пусто поле, с полюшващи се клони от вятъра.
Постави ръка върху стъклото... Тя сякаш потъна във вода.
Докосна ствола и усети... Усети, че това е той.
Чу как корените си говореха със Земята.
Как пиеха от нея мъдростта на милионите оставили плътта си, за да стане живителна.
Как корените изпращаха всичко това до листата.
Как всяко живо същество докоснало се до дървото предаваше своята енергия и поемаше нова от него.
Даа, това беше той. Преродил се сега в човек. Един старец, носещ в душата си Дървото.
Отдръпна ръка и всичко изчезна. Отново бе в стаята сам и нищожен.
Седна, наля си чаша уиски и се замисли.
Пак отиде до огледалото и погледна. От там го гледаше дете. Малко момченце. Усмихнато, а край него летяха рояк пеперуди. Прекрасно зелено поле с цветя и синьо небе с малки бели облачета.
Протегна ръка и я сложи върху стъклото, но усети само студената му повърхност... Разбра. Това бе миналото. Това бе неговото детско аз останало там щастливо.
Седна и допи чашата. После взе огледалото и слезе в ателието. Искаше да разбере, дали тези отраженията не са халюцинации на самотника.
Сложи Огледалото на масата, а до него друго.
Първо погледна в другото.
Нее... Не е възможно!!! Той беше млад! Беше на тридесет години. Очите му горяха с огъня на младостта.
Погледна във вълшебното Огледало. Там бе пак същият той на тридесет години.
... Дървото, му бе дало силата си, бе се преродило отново в него.
Край
© Гедеон Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Много интересно, хареса ми и на мен
-
Красива прозаична миниатюра в поетична рамка. Харесах!
-
Метафорично - да. Реалистично остава само времето. То не е подвластно на изпепеляване.
Край. Стана чат. А и авторът си ти. За мен е илюзията за продължение. -
Да, Ани всичко тече, всичко изтича, но Реката остава.
Както и Дървото. -
Не е илюзия за съжаление. Често ни се иска да е такова. Но то си тече безпощадно, в една посока и ни влече със себе си.
-
Радвам се, Щураче, че си разбрала стойността на времето.
Ани, ако приемеш, че времето е илюзия, приеми че и моето писане е с такава стойност. -
Хубав разказ. Да, времето е илюзия и всичко произтичащо от времето също е илюзия - смъртоносна. Ако успеем веднъж да погледнем, да пробием илюзията, ще виждаме истината и всичко около нас ще я потвърждава. Така прочетох разказа ти. И това, че е без край е най-подходящият "край" в случая
-
Защо да е тъжен... Никой не сади пластмаса. Сади дърво... Което може да се отъждестви с живот. Интересен ще бъде сблъсъкът, докато се стигне до там...
Колкото и да се забавляваш и разтоварваш пишейки, разказите ти имат послания. Мисля, че си добър в това и ако продължиш да се занимаваш с писане, ще ставаш по-добър. Затова видях продължение. -
Скити, ти винаги си в света на приказките.
ЕйКей, ето ти един цитат от Малкият принц: "Истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите."
Ани, много добра идея за продължение, но смятам, че краят ще е тъжен. -
Хубаво е човек да разбере, кои са корените му, които го правят такъв, какъвто е. Може би тогава намира вътрешен мир.
Имам чувството обаче, че разказът може да бъде продължен. Интересно би било един човек, почерпил живителна сила от корените си, как би се чувствал във времето на пластмасите, само на тридесет години, носещ мъдростта на дървото. -
Магично... като приказка... Хареса ми!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
