2.07.2013 г., 21:15 ч.

Ограбен живот - 13-та част 

  Проза » Повести и романи
892 0 8
28 мин за четене

                              

                                 ,,Ограбен живот,, - вулгарен роман - 13-та част

 

 

 

Гледах втренчено през предното стъкло без да виждам нищо. Мислите се блъскаха хаотично в главата ми, сякаш искаха да разбият черепа ми и да полетят в нощта. ,,Господи… убийство… аз… Боже мой,,. Още не можех да асимилирам какво се е случило. Отворих рязко вратата на колата и излезнах навън като се хванах за главата. Джилянов ме последва. Приклекнах и облегнах гърба си на предния калник. ,,Край… животът ми е обречен… край на всичко… А Нора?,,. Слепоочието ми пулсираше, зави ми се свят и усетих как ми се повдига. Обърнах се настрани и започнах да повръщам.

- Емо, точно сега трябва да сме много спокойни. Разбираш ли ме какво ти говоря? – чух като в просъница да казва Вичонти. Погледнах нагоре към него. Той се беше надвесил над мен и ме беше хванал за рамото.

- Емо, разбираш ли ме? – продължаваше да пита той. – Не изпадай в паника.

Дишах учестено, сърцето щеше да ми изскочи.

- Вичонти… аз мисля… да отида в полицията. Всичко ще им кажа… знам, че ще ми повярват. Нали?

- Никой няма да ти повярва, приятелю. Ще те арестуват и ще те обвинят в съучастничество. Боро точно това иска. Не изпадай в паника, момче. Успокой се. Чуваш ли ме?

- А какво ще правим тогава? А? – станах и го хванах за яката на ризата – Какво ще правим? – изкрещях аз.

Джилянов ми махна ръцете и силно ме зашлеви по бузата. Хвана ме за раменете и ме раздруса.

- Емиле, ако не се успокоиш и не ме слушаш ще стане страшно. Колкото и да се крием, в крайна сметка ще ни арестуват. Всички улики сочат към нас, свидетелят на Боро ще ни разпознае и ще излезем от затвора, когато станем на петдесет. Ясно ли ти е? Натопени сме и трябва да се защитим!

- Как? Как ще стане това, детектив? Кажи ми!

- Ще измисля план, но засега трябва да намерим къде да се скатаем. След това ти обещавам, че всичко ще е наред. Нали? Беше казал, че ми вярваш?! Така ли е?

- Да, да вярвам ти. – казах аз. Разумът беше започнал да ми се възвръща.

- Добре тогава. Да влезем в колата и да помислим къде да отидем на по-безопасно място.

Влязохме в колата и той отвори една карта. Започна да я изучава внимателно. След подробно разглеждане, посочи с пръст върху нея и каза:

- Село Светлина, ето къде ще отидем. Има язовир и може да минем за рибари. А и сигурно се предлагат стаи под наем. В този сезон сигурен съм, има много прииждащи и заминаващи, така няма да правим впечатление.

Сгъна картата и я прибра в жабката.

- Няма ли да е малко странно да се изтупкаме там толкова рано? – попитах аз.

- Не, рибарите винаги ходят рано.

- А къде ни са въдиците?

- Мислиш ли, че някой ще забележи. Отиваме, наемаме стая, а по-късно ще намерим къде се продават рибарски принадлежности.

- Ами ако не се продават? Тогава какво?

- При два язовира няма начин да няма такива неща. Все ще измисля нещо. Спокойно. – завъртя ключа в стартера и колата изръмжа. Излезнахме на главния път и се отправихме в посока Харманли.

- Къде се намира това село? – попитах аз.

- Между Симеоновград и Димитровград. Лесно ще го открием.

- Вичонти…

- Кажи?

- Ще се оправи ли цялата тази каша? Какво мислиш?

- Ще се оправи и още как. Боро няма представа с какво се захвана като се опита да ме натопи. Вече приех нещата много-много лично. Ще го побъркам това копеле! Ще видиш!

Това не бяха думи на ядосан и притиснат до стената човек. Бяха думи на човек, който знае какво прави и говори. На човек, който се познава до съвършенство. Бяха изречени спокойно без никакви емоции, но толкова самоуверено, че нямаше как да не повярвам в тях.

От изток небето беше започнало да розовее. Карахме точно към изгрева, като към едно ново начало.

На отбивката за Симеоновград завихме и продължихме по един ново ремонтиран път. След не повече от петнадесет минути подминахме табелата с името на града. Веднага след това подкарахме по някакъв разбит третокласен път, по който не можеше да се кара с повече от трийсет. Стори ми се, че пътувам цяла вечност по тези дупки. След доста псувни и нерви от моя страна най-накрая излезнахме от града. Тук пътя беше по-добър и Вичонти настъпи газта. След около пет километра видяхме упътваща табела, която ни насочи на къде да караме и след колко километра ще стигнем целта си.

 

 

                                                        *        *        *

 

За наша радост, на язовира пред който спряхме беше пълно с коли. Разгледах регистрациите им и с задоволство отбелязах, че бяха най-разнородни. Имаше дори коли от София. Имаше и доста разпънати палатки.

- Засега ще сме в колата, а после ще видим. – каза Джилянов.

Спря на едно по-скрито место и загаси двигателя. Отпусна се на седалката и се загледа към все по-светлеещото небе. Ранобудни рибари вече бяха пуснали своите въдици, а в средата на язовира леко се поклащаше една гумена лодка. Човека в нея беше седнал прегърбено, нахлузил на главата си бяла шапка против слънце и не помръдваше. Стискаше въдицата с двете си ръце като не отделяше поглед от плувката. Заприлича ми на картина на тъжен художник. Спокойното езеро, самотната лодка и надеждата на човека за нещо добро.

Часовникът ми показваше седем без пет. Вичонти продължаваше да мълчи и да пуши, аз не смеех да се обадя, не смеех дори да помръдна. Знаех, че всичко е в неговите ръце. Шестото чувство ми подсказваше, че ще измисли нещо. Мина още известно време преди той да проговори.

- Мисля, че трябва да се обадим на Мария.

- Защо? – учудено попитах аз.

- Защото мисля, че е единствения човек в момента на който може да се доверим.

- Вичонти, познаваме я от два дни. Ако ни предаде, а?

- Не мисля. Тя е умна жена и е напълно на ясно, че ние не може да извършим това. Като професионалист веднага ще надуши историята на живота си. Все пак е журналист, да не забравяме това.

- И все пак. Мислиш, че може да ù се доверим ли?

- Да, така мисля. Разчитам на добрата си преценка за хората с които имам работа. Дългите години работа като криминалист ме научиха как да преценям правилно. Мария е тази която най-много може да ни помогне в момента.

- Ами добре тогава, обади и се. – съгласих се аз.

- Ти на сметка ли си или с предплатена услуга? – попита ме той.

- Предплатена. – не знаех какво значение има това но…

- Набери я ти. – и ми продиктува номера. Взе слушалката и зачака. Не след дълго Мария вдигна.

- Ало, Мария, детектив Джилянов съм. Слушай ме моля те внимателно. С Емо загазихме доста. Натопиха ни в убийство – и започна да и разказва всичко подробно. Накрая ù каза къде се намираме и затвори. Върна ми телефона и започна да разглобява своя. Изкара картата си и я счупи на две, след това отвори вратата на колата направи малка дупка в пръстта с единия си крак и пусна картата в нея. Придърпа отново пръстта върху дупката и я отъпка. Гледах го учудено.

- По тази карта могат да ни проследят, а с твоята не могат. – поясни ми той.

- Ами номерата ти?

- Запаметени са в телефона а не в картата. Спокойно.

- Какво каза Мима? – попитах аз.

- Каза да не мърдаме от тук и, че след час най-късно ще дойде.

- Ох, само дано не дойде с полиция, че… - казах притеснен.

- Няма, ще видиш.

Оказа се прав. Мария се появи сама. Забеляза ни и се приближи към нас.

- Здравейте. Как сте? – попита тя

- Ами как да сме! Хитрец се оказа този Боро.

- И това е само началото. Познавам го добре - докато не ви види в затвора или мъртви няма да се откаже. Сега ви издирва и полицията, и той. Аз лично не мисля, че ще остави да ви арестуват. Има къртици навсякъде. Когато му дадат информация къде сте ще ви изпрати главорезите си.

- А ти знаеш ли кой е доносникът? – попита Вичонти.

- Не, нямам идея. Какво мислите да правите сега? – Мария видимо беше разтревожена.

- Надявах се ти да ни помогнеш, да ни упътиш къде може да се покрием за известно време.

Мария ни гледаше последователно един друг. Погледа и беше замислен.

- Детектив, макар че знам отговора ще ви попитам. Вие ли убихте Явор?

Вичонти се доближи до нея погледна я право в очите и ù отговори:

- Не. – изкара от джоба си диктофона и ù пусна записа от снощи. Мария слушаше внимателно с голям интерес. Когато свърши записа и Джилянов изключи диктофона, тя погледна към него.

- Мръсни, долни копелета. Жалко, че тази касета не ви върши работа, но на мен ми е напълно достатъчна да ви повярвам.- тя посочи в посока на колата си – Аз ще карам пред вас, а вие ме следвайте.

- Къде ще ни водиш? – попита детективът.

- На няколко километра от тук има едно село, Сусам се казва. Там имам къща, която е необитаема. Остана ми от баба и дядо. Там ще сте в безопасност. Като се настаните ще мислим какво да правим.

- Благодаря ти, Мария, знаех, че може да разчитаме на теб.

Мария се приближи до него, хвана рамото му с ръка и каза:

- Ти си добър човек Джилянов и честен преди всичко.- обърна се към мен – А ти, Емо, заслужаваш да прегърнеш отново момичето си повече от всеки. Смело момче се оказа.

- А, смело – друг път. Треперя като лист от страх. – казах аз.

- Всяка смелост е продиктувана от страх. Това е нормално.

Погледнах към Вичонти и забелязах как се подсмихва на себе си. Явно беше съгласен с думите на Мима.

 

 

                                                        *        *        *

 

 

Къщата на Мария беше на края на селото, което ни устройваше идеално. Колкото по-далеч от погледа на любопитни комшии, толкова по-добре. Беше доста стара, на един етаж до който се стигаше по пет излети от бетон стъпала. Имаше дворче което се намираше в задната ù част и в момента беше обрасло с треволяк и магарешки бодили. Важното беше, че местото беше скътано и нямаше кой да види какво става.

Още като ни въведе в малкото коридорче тя взе един бушон поставен върху стария хладилник и го зави на таблото над вратата. Щракна ключа на лампата и тя светна. Имахме ток. Включи хладилника, разведе ни из къщата която се състоеше от две стаи и една малка кухничка, показа ни къде ще спим и ни приготви завивки.

- Засега това е от мен. Като свърша работа във вестника ще дойда отново. Тогава ще мислим какво да правим. Сега си почивайте.

Джилянов се доближи до нея хвана я за ръка и каза:

- Мария, много ти благодаря. Задължени сме ти.

- За нищо… Светльо. – и плавно, като, че ли против волята си измъкна ръката си от неговата и тръгна да излиза. – До скоро момчета. – каза тя и затвори вратата след себе си.

Седнахме на масата в кухнята и аз някак си се почувствах странно спокоен. Тихото селце, отдалечената къща, уюта на селската стая, старите снимки на стената, които показваха какви са били собствениците ù в най-хубавата им възраст – всичко това ме накара да се чувствам добре.

Детектива запали цигара и се загледа през прозореца.

- Трябва ни човек, на който може да се доверим и който няма да припада при вида на кръв.

Кръв. Какво ли му се въртеше в главата на Вичонти? Да не би да е решил да избие всички мутри…

-Ти пък… чак кръв. Какво си решил да правим толкова? – попитах аз.

- Мисля да минем в настъпление. Това е най-добрата възможна защита в момента. Не може да се крием като мишки и да чакаме някой да се сети, че не сме ние убийците. Няма как да стане.

- Да, прав си, но нали не смяташ да убиваш.

- Не, разбира се, но все пак смятам да се защитавам, а това може да доведе и до убийство в крайна сметка. Ако ти идва в повече, остани тук докато се оправя с нещата. – предложи ми Джилянов.

- Не говориш сериозно, нали? Ти за какъв ме мислиш, бе Вичонти? Аз да не съм правен в гъз, а? Плътно с теб съм!

Детективът се усмихна и ми подаде ръка. Здрависахме се силно и по мъжки.

- А към кой смяташ да се обърнеш? Към Алексиев ли? – попитах аз.

- Не, в никакъв случай. Той може да ни помага само като ни дава информация. И без това рискува всичко, което има, за да ни е в помощ. Не искам да го забърквам и в това.

- Кога ще ми разкажеш историята му? Два пъти ми отказваш да ми кажеш какво толкова си направил за него, че ти е толкова задължен. Или не съм дорасъл още?- казах, като се засмях.

- Сега ще ти разкажа щом толкова искаш. Знам, че мога да ти имам доверие и няма нужда да ти казвам колко е важно да си мълчиш затова. Нали?

- Гроб съм. – отговорих аз.

- Преди години – започна Вичонти – в България се сформира една тайна организация от работещи полицай, най-вече криминалисти. Целта на организацията беше да се помага в разрешаването на случаи, които реално бяха покривани. Например, корумпирани колеги, които ги пазеха от високо и правеха каквото си искат безнаказано. Вземаха рушвети от сводници, пазеха разни групи за крадене на коли или обири на жилища, правеха заслон на сделки с дрога и изобщо си бяха жива мафия. Работата на тази група беше да ги разобличава. Когато шефовете получаваха анонимен сигнал за такава дейност и не предприемаха нищо, трябваше да се действа по друг начин. Натопявахме корумпираните като им правихме кур капани. Подхвърляхме им дрога в личните автомобили, снимахме ги как взимат подкуп от сутеньорите и…

- Чакай малко. Ти си бил в тази група… така ли? – ококорих очи аз.

- Да, аз бях в нея от самото начало. Бяхме една шепа полицай от цялата страна, но с времето станахме десетки.

- Ай стига, бе Вичонти, ти си бил голяма работа, бе човек. И какво става нататък?

- Ами подаваме сигнал, че еди къде си в колата на еди кой си има дрога и колегите правят акция, в която ги задържат. Обаждаме се в същото време и на журналисти от пресата и телевизията и всичко това се заснема. Не винаги са вкарвали в затвора някой от тях, даже много рядко, но поне не работят вече като полицай. Другия вариант е да изпратим снимки в някоя редакция, и още на другия ден педалите се виждат изтипосани на първа страница. Но не само с това сме се занимавали. Когато видим, че даден случай няма развитие, защото някой го спира, започваме да даваме информация на медиите. Намираме начин да предупредим пострадалите, при кой не трябва да ходят да се жалват, защото е корумпиран и къде да отидат.

- А през тези години не се ли разбра за вас? Сигурно много хора са имали желание да ви видят сметката по един или друг начин. – с интерес очаквах разказа да продължи.

- Разбра се разбира се и това още повече изплаши гадовете, но трябва да знаеш, че никога, по никакъв начин, никой от нас, без значение какво ставаше, не предаде някой от групата. Навсякъде се знае, че има такава група, но кой е в нея няма как да разберат. Това ги панира, кара ги да се стряскат насън. Ей Емо, когато съвестта не е чиста братле и всичките пари и жени в света да са твой, ти си оставаш болен човек.

- Така е, детектив, съгласен съм.

Замислих се за каузата в живота и колко е хубаво човек да има такава. Каузата на Джилянов беше да помага на хората сигурно още от дете. Може би затова е станал и полицай – за да може да го прави. А после тази група. Колко хитро е измислено да помагат на хората. Направили са верига в цялата страна и си помагат едни на други. Рискуват всичко, не само службата, рискуват свободата си, за да помагат. Истински хора на честа. Гледах Вичонти с възхищение. Добър, много добър човек.

Запитах се каква беше моята кауза? Нямах такава. А човек трябва да има кауза, добра кауза. Трябва да правим нещо което е полезно не само за нас и нашите семейства. Трябва да е полезно за хората. Трябва да намерим призванието си в живота и да го превърнем в нещо красиво. Писателите пишат книги, от които хората се учат, лекарите спасяват животи, духовниците се стараят да запазят вярата ни и издигнат духа ни, учените ни водят към нови светове, всеки от тях е намерил своето призвание и се старае да помага чрез него. Превърнали са го в своя кауза. Исках и аз да помагам на хората, да бъда полезен с това което правя. Исках да открия своето призвание, своята кауза.

- За какво се замисли? – попита ме Джилянов.

- Ами замислих се каква е моята кауза в живота? Ето, ти си помогнал на много хора и продължаваш да го правиш. Намерил си призванието си и си го превърнал в кауза… а аз… - повдигнах раменете си нагоре.

- Не се притеснявай, ако още не си открил призванието си, Емо. Това, което ти е дадено - то е в теб, просто още не е дошло времето да го проумееш. Един ден и това ще стане, но трябва да забелязваш уроците които ти дава живота всеки божи ден. Трябва да се учиш от тях. Нищо случайно не е случайно, винаги можеш да си направиш изводи от всяка ситуация. Просто трябва да се научиш да стигаш правилните изводи.

- Е, аз как да знам, кой е правилният? Нали щом съм стигнал до него, значи, че за мен е правилен?

- Не трябва да прибързваш с изводите. Не може първото нещо което ти дойде на ум да го приемаш за вярно. В повечето случай това е погрешния извод. Затова трябва да се научиш да гледаш на нещата като трети човек, да не си пристрастен. Дори и да имаш личен интерес от създалата се ситуация, не трябва да се възползваш от нея – напротив. Повярвай ми, че някой път като се откажеш от малкото получаваш повече. От опит го знам. Всичко което си направил на този свят – добро или лошо, се връща рано или късно като бумеранг при теб с по-голяма сила. Затова ти казвам, че да стигнеш до правилния извод и действия не винаги е в твоя полза за момента, но то е изцяло в твоя полза през целия ти живот. Отказваш се от нещо малко сега, за да спечелиш повече завинаги, докато си жив. И не ти говоря специално за материални придобивки, говоря за много по-важни неща. Материалното е полезно, хубаво, но е преходно, а съзнанието, хубавото което си изградил в живота си, човечността и обичта на хората – това са непреходните неща, към тях трябва да се стремим повече отколкото към материалните неща. Не, че ги отричам – напротив, но те са по-маловажни от нас като хора. Не трябва да допускаме да станем духовни инвалиди, не трябва да допускаме да бъдем забравени още преди да умрем. Трябва да се изградиш най-вече като човек, като съвест. Защото когато се изградиш като такъв, ще забелиш как нещата постепенно ти се нареждат. И тогава, приятелю, ще бъдеш щастлив човек. Ти си добро момче, аз знам, че един ден ще намериш своето призвание и то ще е добро за всички. Ще видиш.

Усмихнах се под мустак. Джилянов говореше като някакъв оракул, който ми предсказва бъдещето. Но аз знаех, че това което ми говори е така и попивах неговите кратки уроци като гъба. Определено беше умен човек от който можеше да се научи много, но за момента трябваше да се съсредоточим в опасността която висеше над нас. Вичонти каза, че ни трябва доверен човек на който да се доверим на сто процента.

- Измисли ли някой, който може да ни помогне?- попитах аз.

- Сещам се за един човек, но не сме се виждали от много време. Тогава му имах пълно доверие, но дали е същият човек сега не знам. Ти ми кажи. Може ли да се вярва на Ванката?

,,Шопа. Вярно бе! Как не се бях сетил!,, Определено щеше да помогне.

- Аз със сигурност бих му поверил живота си. – казах въодушевено.

- Смел мъж беше тогава, но и доста импулсивен. Това ме притеснява. Но за друг не се сещам така или иначе. Знаеш ли как да го намериш?

- Да, имам му номера. – изкарах телефона и започнах да го търся. – Ето го.

- Набери го и ми дай да говоря с него. – каза детективът.

Набрах и изчаках да даде сигнал свободно. Когато чух гласа на Шопа, казах:

- Шопче, Емо съм. Един човек тук иска да говори с теб, давам ти го. – и подадох слушалката на Вичонти.

- Ванка, здрасти, как си, бе мой човек… Е как кой съм бе?… Джилянов! Аааа сети ли се сега. Ами не сме много добре и затова те търся. – пусна високоговорителя и сложи апарата на масата.

- ‘Що, бе Джилянов ,какво има? – чу се гласа на Шопа.

- Натопиха ни едни мутри много сериозно и сега сме се скрили на едно място и не може да мръднем.

- За какво са ви натопили? – гласа на шопа беше тревожен.

- Ванка, не е за телефон работата, ти на сметка ли си или предплатена? – за втори път чух да задава този въпрос Вичонти.

- На сметка, защо?

- Имам една молба към теб. Само на теб може да се доверим и искам да знам готов ли си да ни помогнеш?

- Разбира се, как да не съм. С теб се познаваме от години, а Шихо го знам от дете. Приятели сме. – с готовност каза Шопа. Зарадвах се на думите му.

- Ще се наложи обаче да не работиш известно време. Проблем ли е?

- Не голям, спокойно. Казвай какво искаш да направя!

- На първо време купи две карти с предплатена услуга на ,,Глобул,,. Сложи едната в телефона си и тогава ми се обади да ти кажа къде ще се видим и какво да носиш. Става ли? – попита Джилянов.

- Да, няма проблеми, още сега отивам. За кога ще ти трябвам?

Вичонти направи лека пауза.

- За вчера, Ванка, за вчера.

- О’кей, скоро ще те потърся. Чао за сега.

- Чао, брат. – каза детектива и изключи телефона. Подаде ми го и се усмихна. Запали цигара и издиша дима към тавана.

- Голяма работа е тоя твоя приятел. Веднага скокна. – и се засмя.

- Шопа е мъжки пич, няма да ни остави така. – казах аз. – Той беше ли в тази група? – попитах.

- Не. Много ми се искаше да е с нас, но както ти казах беше много импулсивен и можеше да стане беля някой път. Но пък ми беше един от малкото приятели, да не казвам единствения в криминална. Радвам се, че ще се видим скоро.

- И аз. Дано нещата се наредят. – казах с надежда в гласа си.

Ясно беше, че докато Шопа не се обади и докато Мима не се върне от работа, няма какво да правим, затова решихме да си починем малко. Паниката от случката ми беше отминала и дойде ред на умората. Наистина имах нужда да поспя или поне да полежа малко. Отидохме до стаята която Мария ни беше приготвила и се отпуснахме на леглата. Умората от напрежението което преживявах си каза думата и аз заспах моментално. Последното което мина през съзнанието ми, беше как уморен се бях отпуснал до Нора, в първата ни вечер когато бяхме заедно. Тогава умората беше блажена и желана. Тогава… Стори ми се толкова далеч, все едно беше в някой друг живот.

 

 

 

*       *        *

 

 

 

        

Някъде към обед Шопа звънна. Подадох телефона на Джилянов и се заслушах в разговора.

- Джилянов готов съм. – каза Шопа.

- Автогарата на Симеоновград – беше краткия коментар на детектива.

- Тръгвам. До час и половина ще съм там.

Линията прекъсна. Погледнах часовника. Беше единайсет и половина. Учудих се, като видях Вичонти да се приготвя за излизане.

- Не е ли много рано да тръгваме? – попитах аз.

- Не. Искам да огледам предварително. Не ми се оставят нещата на случайността.

Заключихме входната врата и се огледахме за любопитни погледи. Не се виждаше никой. Излезнахме бързо от двора и се шмугнахме в колата, мотора изрева и ние потеглихме към Симеоновград. Жегата беше неописуема, дори и отворените прозорци не помагаха особено да се спасим от нея. Не след дълго отново влезнахме в града.

- Знаеш ли къде е тая автогара? – попитах аз.

- Не, но ще я намерим. Предполагам накъде към центъра ще е.

Видяхме един човек да стои под сянката на едно дърво и да продава домати. Джилянов намали и накрая спря. Отвори страничния прозорец и го попита накъде да караме. Човека ни упъти като ръкомахаше с ръце, а ние клатихме глави в знак, че го разбираме. Благодарихме му и си пожелахме приятен ден. Трябваше да се оглеждаме за някакво кръгово на центъра от страни на което имало хотел. Минахме през един разбит мост и се оказахме на центъра. Никога не съм предполагал, че един център на град може да изглежда толкова призрачно. Кръговото се оказа високи треволяци в центъра на пътя, без да се вижда нищо друго. От страни на него наистина имаше хотел, който не работеше сигурно повече от десет години. Беше стара голяма постройка от времето на комунизма, с изпотрошени стъкла и дрипави кафяви завеси висящи през тях. Буквите които преди се давали яснота кой е хотела, сега липсваха на половина, а някой от тях висяха накриво само на единия от болтовете си. Не се виждаше жива душа наоколо. Спуснахме се покрай прословутото кръгово надолу по моста и следвайки пътя, излязохме на автогарата. Стара, сива сграда, незнайно откога не ремонтирана, която се връзваше напълно със сивата атмосфера на този град. Започнахме да обикаляме съседните улици, докато не намерихме удобно за наблюдение място. Джилянов спря под сянката на едно дърво и отиде до багажника на колата. След малко се върна с бинокъл в ръка, изненада ме за пореден път.

- Притесняваш се да не са ни проследили ли? – попитах аз.

- Не вярвам, но предпазливостта никога не е излишна.

Мястото на което бяхме спрели ни позволяваше да виждаме почти навсякъде покрай автогарата. Предполагахме, че Шопа ще дойде от същото место от което дойдохме и ние.

- Имаш ли вече някакъв план Вичонти ?

- Да имам. Опасен е но трябва да се получи. Това ще е единствения ни шанс да докажем, че сме невинни и да спасим Нора. – каза детектива без да откъсва очи от пътя.

- Ще ми го кажеш ли? – нетърпеливо попитах аз.

- Като дойде Ванката, ще го кажа и на двамата.

Жегата ставаше все по силна и това, че бяхме на сянка под дървото изобщо не ни помагаше. Умирах за вода, а до един часа имаше повече от половин час. Какво ли беше намислил детектива ? Много се притеснявах до къде ще доведе всичко това. Страх ме беше за живота ми, за свободата ми и изобщо за всичко. Страх ме беше и за Нора. Ами ако беше вече зад граница и всичко това което правим се окажеше безсмислено? Ами ако беше мъртва ? Джилянов беше споменал, че някой от момичетата които създават проблеми, ги убиват. Не исках дори и да си го помислям. Сетих се и за Явор. Въпреки, че беше гадина все пак имаше семейство. Сега остави млада жена вдовица и малко дете, което няма да си спомня кой е баща му. Изненадах се на себе си, защото усетих жал към този човек. Жал ми беше, че за един загубен заем се прости с живота си. Той не беше от хората които се занимаваха умишлено с това, просто един безхарактерен комарджия който в момент на безизходица, беше предал Нора за да спаси семейството си. Запитах се аз как бих постъпил в такава ситуация? Бих ли обрекъл друго семейство на страдания, за да спася моето и се ужасих от отговора. Джилянов беше казал, че в дадени моменти трябва да гледаш като трети човек-безпристрастно. Сега гледах като такъв и се виждах на мястото на Явор. А и мисля, че всеки човек поставен в такава ситуация ще спасява себе си и близките си, без значение какво ще му струва това. Обвинявах го разбира се, но и му съчувствах за това, че толкова евтино продаде живота си. Заради една предполагаема печалба в казиното. Глупав, глупав човек.

- Мисля, че Ванката идва – каза Вичонти и ме изтръгна от мислите ми. Погледнах към пътя и видях как в далечината се движи кола. Джилянов ми подаде бинокъла.

- Да той е – казах аз след като погледнах през него – Това е неговото ,,Рено,,.

След не повече от пет минути Шопа спря отстрани на автогарата. След секунди ми звънна телефона. Беше той. Подадох апарата на Вичонти.

- Ванка виждаме те – каза той – След малко ще минем покрай теб с една синя ,,Вектра,, тръгни след нас, но ни следвай от разстояние.

Затвори телефона и потеглихме. Шопа ни последва и ние се отправихме към къщата на Мария. Цялата предпазливост се оказа излишна, никой не ни следеше и ние безпрепятствено стигнахме до нашето скривалище.

 

 

*       *        *

 

 

- Как си бе колега? – каза Шопа и прегърна Джилянов – Доживяхме да се видим мама му стара.

- Жалко, че по такъв повод – отговори Вичонти и го потупа приятелски по рамената.

Вече бяхме в малката уютна стая и можехме да се отпуснем. Джилянов изкара кутията с цигари, запали една и я поднесе към Шопа.

- Отказах ги майна. Един порок по-малко – каза той и се засмя. – Казвайте сега какви сте ги надробили!

Джилянов започна да му разказва всичко, от момента в който пристигнахме в Хасково, до момента в който му се обадихме т.е. до днес. Пусна му и снощния запис с Явор. Шопа слушаше умислено и клатеше глава.

- Добре сте се подредили пичове. Тея направо са ви разказали играта.

Вичонти прибра диктофона и попита:

- Все още ли си сигурен, че искаш да ни помогнеш.

- Вече съм убеден. – каза Шопа – Ръцете ме сърбят да накъдря главата на тези педалчета.

- Въоръжен ли си? – попита Джилянов.

Ванката кимна.

- Всичко е в колата. Моята стара, добра ,,Берета,,. А и имам ловна пушка в багажника, помпа - нали съм си ловджия.

,,Въоръжен до зъби,, помислих си аз. Доколкото го познавах, бях сигурен, че има и поне два ножа със себе си. Той погледна към мен.

- Шихо, как си ти бе? Голяма беля стана, а?

- Ами то човек ако знае Шопче…

- Само няма да се притесняваш. Със Светльо ще оправим работата. – каза той и ме потупа по крака.

- Дано. Само за това се моля.

- Трябва да  измислим добър план. Трябва всичко да стане ясно с един удар – от раз. – каза Вичонти. –  Аз имам нещо на ум, но все пак да попитам и теб Ванка. Имаш ли предложение?

- Ами, какво да кажа? Трябва да сме сигурни кой ви е натопил. Трябва да намерим физическия убиец според мен.

- Стоян Попов – Дебелия – това е човека който изпълнява присъдите издадени от Боро. Него трябва да търсим.

- Но дали той е участвал пряко в убийството на Явор?

Аз само стоях и слушах. Да намерим убиеца. Чудесно. Вече си представях как отиваме при него и му казваме да се предаде, а той с готовност  ни предлага да го закараме в полицията и да им разкаже колко сме невинни.

- Извинявам се, че се намесвам, но все пак дори и да намерим физическия убиец или Дебелия, как смятате да получите признания от него? – попитах аз.

Дамата ме гледаха и се усмихваха.

- Шихо, нали не мислиш, че ще го молим учтиво да си признае? – въпроса на Шопа беше риторичен.

- А какво ще правите като го намерите тогава?

- Ами просто е. Ще го отвлечем. – каза спокойно детектива.

Хлъцнах. Значи това беше плана на Вичонти. Да отвлечем убиец. Да си го вземем с нас и да си го отглеждаме като домашен любимец. Някой като те попита имаш ли домашен любимец, ти ще казваш ,,Да, имам си – убиец,,. Двамата се бяха побъркали. Гледах ги с невярващи очи.

- Ама вие сериозно ли? Да не сте се побъркали бе?! Как така ще го отвлечем? – изстрелях въпросите си като с картечница.

- Ами няма друг начин приятелю, трябва да действаме като тях. Само така може да се получат нещата, повярвай ми – каза Джилянов и запали цигара. Шопа поклати глава в съгласие с казаното.

Значи беше решено. Ще си отвлечем един кръвожаден, безмилостен, жесток убиец. ,,Супер, тъкмо взех да се отегчавам,, - помислих си аз.

 

 

                                                                                                                         ( следва )

© Емил Стоянов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Супер...значи и по-интересно ще става?
  • Присъединявам се към Дани - писането ти е така увлекателно и зареждащо, че забравяш всичко, а пък чувството ти за хумор - чудесно е!
  • Влязох само за да коментирам допълнително. Европейската традиция е доста по-различна от американската, тази във Великобритания и руската. В много страни от Европа няма регистрация на предплатени карти. И не нерегистрираните предплатени карти създават условия за престъпления (престъпниците обаче са най-различни категории и регистрацията едва ли ги препятства). Проблемът е съвсем друг - да не си заравяме главата в пясъка - службите обслужват политиката е моето (и не само моето, както разбирам, четейки най-различни изказвания и коментари) дълбоко вътрешно убеждение и от това идват големите проблеми - те или просто нямат ресурс, или често не искат, или честните хора сред тях може би се изолират от ефективна работа с престъпността, или просто си спят удобен сън на работните си места - ето защо истинският граждански контрол, т.е. контролът на сюзерена, на гражданите на страната (тези граждани сме единственият сюзерен и политиците да не забравят удобно), които стриктно спазват законите и плащат данъци, е неотнимо задължителен и този морален аспект е с най-висок приоритет , включително с приоритет над конституцията, именно защото е морален аспект.
  • Виждам, че това с предплатените карти ви е направило впечатление В книгата става въпрос за 2002 година, когато предплатената карта се взимаше без да се регистрира на ничие име и именно затова с такива карти се извършваха множество престъпления. Бяха много трудно проследими и дори не съм сигурен дали можеше изобщо да се проследи. Сега разбира се е много по -различно от тогава. Благодаря ви за коментарите приятели
  • Поздравление и от мен!
  • Предплатените карти също могат да бъдат проследявани. Ако си вече набелязана цел, няма спасение. Знам го от личен опит за жалост. Само с пощенски гълъб не съм пробвала, но подозирам, че и на него ще му видят сметката. Ако имаш минутка свободна ето ти материал:
    http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=288819
    По обясними причини историята там не е разказана докрай.
    Поздравления! Абсолютен фен съм на романа ти вече
  • Интересно е. Бях решил да изчакам да публикуваш всичките и тогава да чета, но ми стана наистина интересно.
    Проследяването и подслушването на мобилен телефон, skype, viber не е никакъв проблем за някои според много източници (дори и да сте на трето поколение мобилна комуникация (3G)). Този пост е също подслушван и проследяван от службите... Въпросът е дали те работят в моя, вашия, българския интерес (след като само ние им плащаме заплатите с данъците си) за нашата (моята, твоята, на децата ни) сигурност (и тогава можем само да се радваме, разбира се не и че ни подслушват - за това няма и никога няма да има каквото и да е оправдание с каквато и "благородна" цел да се оправдава това безобразие) или за политики, олигарси, комуняги, латифундисти, новородени капиталисти-комунисти и т.н.(Мутрафоните са само слуги на тези). Моят отговор е ясен поне от 120 години!!!
    Но и сателитните телефони се подслушват... Аз съм убеден. Не е толкова трудно най-вероятно. Това не са свръхтехнологии - просто са направени от хора, и хора знаят как да ги манипулират... Съжалявам, че твоите герои са подслушвани, но това е "дереджето"...
  • Аз хич барем не се отекчавам. Пиши братче че стана много интересно
Предложения
: ??:??