,,Ограбен живот,, - вулгарен роман - шеста част

Посрещнах слънцето, седнал на пластмасовия стол на терасата, пепелникът до мен преливаше от фасове. Цяла вечер се лутах из спомените си, връщах лентата назад, но не стигнах до никъде. Не бях мигнал цяла нощ, чувствах се изтощен до краен предел, емоционалното ми състояние беше пред разпад.

- Ти да не спа тука, бе? – Владо беше излезнал на терасата без да го усетя.

- Не съм спал изобщо – отговорих и разтрих слепоочията си с ръка.

- Е ‘що? Оная да не ти е била пак шута?

Нямах сили да му обяснявам каквото и да било, а и никакво желание, честно казано.

- Владо, днес ще трябва да се справяте без мен. Не мога да мръдна, вярвай ми.

- ‘Що бе, к’во ти има? Кажи поне да знам защо не си на работа. Ако Петър мине, какво да му кажа?

- Кажи му, че съм болен и толкова. Или измисли каквото и да е там.

В това време започнах да чувам и другите колеги в стаята. Влезнах. Младен беше седнал на леглото и се прозяваше. Когато ме видя, каза едно ,,Охо,, стана и тръгна към банята. Аз го хванах за ръката и го дръпнах настрани.

- Слушай – казах тихо – Извинявай за снощи, не знам какво ми стана, просто…

- На мен няма какво да се извиняваш, извини се на Валя. Едва я успокоих – бутна ме леко по рамото -  Откъде ти дойде тая простотия на ум, ти изобщо чуваше ли се какви и ги надрънка?

- Да, знам. Съжалявам, какво искаш да кажа повече?

- Искам да слезеш долу и да го кажеш на нея. Щом можеш да нараняваш така, трябва да можеш и да се извиниш.

- Какво си шушукате вие там, бе? Гей дружинка – калинка – каза Кольо усмихнат. Този път никой не се засмя на шегата.

Младен беше прав. Трябваше да се видя с Валя, трябваше да ù поискам прошка за поведението си. Барчето отваряше в осем, а сега беше не повече от седем и половина. И тогава се сетих.

- Валя не е ли втора смяна?

- А кой ще е първа, след като Нора я няма? – отговори ми и посочи с пръст главата си. Жест, с който искаше да ми каже да мисля малко. Взе хавлиената кърпа от леглото си и се запъти към банята. Излязох на терасата отново и запалих цигара, въздъхнах звучно и погледнах към небето. Как исках да върна времето назад… само с един ден. Как исках пак да си отворя очите до нея и да я целуна, да я погаля по красивото лице и да ù кажа колко много много я обичам.

- Няма ли да се приготвяш за работа? – Младен си беше подал главата и забърсваше мокрото си лице.

- Не, днес няма да работя.

Той се приближи до мен и се подпря на парапета.

- Само днес ли? – попита така, все едно знаеше отговора.

- Не знам, Младене, ще видим, но е възможно да се наложи да си ходя до Пловдив.

Нощта, прекарана на терасата ме накара да се замисля. Толкова самотен се почувствах. В чужд град, сред чужди хора, далеч от най-близките си, от майка ми, от приятелите ми. Липсваха ми много. С майка ми се чувахме често по телефона. Не се притеснявах за нея, знаех, че е добре. Липсваха ми приятелите, исках да ги видя. Може би щяха да ми помогнат по някакъв начин, не знам по какъв  точно, но… все някакъв.

- Знаеш ли, снощи след като Валя се поуспокои от твоите глупости, започнахме да разсъждаваме върху разказа ти.

- И до какво заключение стигнахте?

- Че колкото и малка да е вероятността да си прав, трябва да се обърнем към полицията.

- Да и аз така мисля. Нали казват, че в такива случай са най-важни първите двадесет и четири часа. После ставало трудно.

- Именно. Затова действай, Емка, но аз все пак си мисля, че нещата не са такива, каквито ги описваш.

- Дано си прав приятелю, дано си прав!

                                               *        *        *

Влязох в заведението. Беше към осем и двайсет. Подът още беше мокър, огледах се. Нямаше никой. Валя стоеше зад бара и разглеждаше някакво списание. Като ме видя, стрелна ме с поглед и се обърна с гръб към мен. Започна да пренарежда бутилките с алкохол строени на рафтовете зад бара. Беше ми обидена. Нормално, след глупостите които и наговорих вчера. Приближих се, седнах на единия щъркел и се загледах в плота пред мен.

- Вале – казах тихо без да я поглеждам – съжалявам за снощи, не знам какво ми стана… Но искам да ме разбереш правилно, защото наистина съм много притеснен и изплашен. Извинявай… много съжалявам. – вдигнах очи към нея, беше се обърнала, а в погледа и имаше мекота. – Можеш ли да ми простиш?

- Разбирам те, знам как е. В такива моменти човек може да е жесток, казва неща които не мисли, и прави неща които иначе не би сторил – взе един парцал от мивката и съвсем ненужно започна да забърсва бар плота – Не се притеснявай, всичко е наред. Аз също съм много притеснена, продължавах да ù звъня до късно снощи, тази сутрин също. Няма промяна, телефонът е изключен.

Казах и новата информация, която бях научил, а именно за регистрацията на колата.

- Не мислиш ли, че съвпаденията вече стават много? А и досега да не се обади?!… Ако е било някакво приключение отдавна да се е прибрала и сега да е тук вместо теб… както поне малко се надявах. Мисля, че е време да отида в полицията. Какво ще кажеш?

- Да май ще трябва… Господи – хвана се за гърдите все едно почувства силна болка. Току що ù стана ясно, че на нейната колежка, на нейната най-добра приятелка от детинство ù се беше случило нещо страшно. Нещо наистина ужасно. Дадох ù малко време да се съвземе и казах:

- Вале, ще трябва да се обадиш на родителите ù. Знаеш ли как да се свържеш с тях?

- Да знам, те са в село Бисер. Водили са ни там много пъти като малки при баба ù. Но какво да им кажа? Как да им го кажа?

- Не знам. Трудно е, но трябва да намериш начин. Те трябва да знаят.

- А дали не е отишла при тях, а? - с такава надежда в гласа каза Валя, че ми беше трудно да и дам отговора който последва.

- Не, Вале, не мисля. Нора е отвлечена, вече съм напълно сигурен.

Таксито ме остави пред ресторанта. Влязох вътре, персоналът беше в залата, все още нямаше клиенти в заведението. Попитах кой от тях е Васил. Към мене пристъпи едно високо и кльощаво момче на не повече от двайсет години.

- Аз съм, защо?

- Здравей, искам да си поговоря малко с теб, искам да те попитам нещо. Удобно ли е?

Погледна ме озадачено като че ли искаше да се сети от къде ме познава. Предугадил мисълта му се представих.

- Аз съм Емо, не се познаваме. Миналата вечер бях тук и искам да те питам за едни клиенти, които си обслужвал.

- Какви клиенти?

- Едни такива едри, здрави мъже. Бяха седнали в градината близко до нашата маса.

Отправи замислен поглед към тавана.

- Към колко часа това?

- Ами след осем и половина, девет може би.

Отново се замисли. После щракна с пръст и каза:

- Да не бяха едни три мутри дето ми поръчваха само ня’кви сокове? Ако са те, сещам се.

Сега си спомних, че наистина не пиеха алкохол а само сокове.

- Да същите са. Познаваш ли някой от тях? - попитах аз.

- Не, не съм ги виждал преди.

- А случайно да си забелязал дали са турци?

- Не… поръчваха си на български… нямам идея какви са.

Залагах големи надежди, че ще науча нещо ново от него, но явно нямаше какво повече да ми каже. Смутолевих едно ,,Мерси,, и си тръгнах. Слънцето прежуряше още от сега, очертаваше се един горещ летен ден. Беше време да отида до полицията.

Сградата се намираше в центъра на града, беше поовехтяла с годините, но иначе добре поддържана. Над входа се мъдреше надпис РПУ – гр.Харманли  Изкачих се по стълбите и влезнах през вратата. Посрещна ме дежурния полицай.

- Добър ден, Вие за какво? - отегчено ме попита той.

- Искам да съобщя за отвлечено момиче.

- Какво? – изгледа ме все едно вижда луд – Как така отвлечено, бе? От къде отвлечено?

- Ами от улицата.

- Ти свидетел ли си на това отвличане?

- Не, не съм, но така мисля – и му разказах на две на три за какво иде реч.

Измери ме с поглед от горе до долу тръсна глава към вътрешното стълбище и каза:

- Втория етаж, двадесет и първа стая. Търси Стоев.

Тръгнах на там и зад гърба си чух мърморене:

- Абе тея нямат ли си друга работа бе. Отвлечена, съблечена… народът е изперкал.

Обърнах се. Дежурният полицай с провлачена стъпка се беше отправил в неясна посока предполагам дори и за него. Спрях се пред стая номер двадесет и едно, на вратата имаше закачена табела с надпис:

                                                        КРИМИНАЛЕН  ОТДЕЛ

                                               СТАРШИ ОПЕРАТИВЕН РАБОТНИК

                                                               л-т Красимир Стоев

Почуках. Отвътре се чу провлачен глас:

- Даааа.

Натиснах бравата на вратата и се озовах в стая, която беше в пълен безпорядък. Срещу мен стоеше старо изтъркано бюро, сигурно останало още от времето на комунизма. Върху него бяха натрупани купища от папки, папчици и разхвърляни листове, от единия му ъгъл се подаваше полузатрупания телефон. Стар монитор тип тръба се белееше отгоре като, че ли искаше да каже колко технически напреднала е родната полиция и как вече ползва компютри. Отпред, пред бюрото стоеше стар дървен стол с облегалка. Плата на възглавничката беше разкъсан, и от нея се подаваше дунапрена. Отстрани имаше помощни маси, също много стари и също така отрупани с бумащина. Въпреки отворения прозорец, миришеше на застояло, на старо. Запитах се колко ли време, този кабинет е събирал тези миризми, на хора, сезони, години. Стените му бяха наслоени с дъх на история.

Зад отрупаното бюро се подаваше главата на старши оперативен работник Стоев.

- Да кажете – гласът му издаваше досада

- Ами аз искам да съобщя за отвличане. Насочиха ме към вас.

- Към мен ми… към кой да те насочат?! То друг няма – облегна се назад и се протегна, стола изскърца. Беше мъж на около трийсет и пет години, късо подстриган заради започналата вече да олисява коса, добре сложен  дори симпатичен. Горните две копчета на ризата му бяха разкопчани. Погледна ме като нежелан гост, дошъл му на гости посреднощ.

- Отвличане казваш. ‘Айде сядай тук и разказвай, да го видим това отвличане – каза като посочи към разкъсания стол. Седнах и започнах да разказвам. Стараех се да си припомня всичко, до най-малките подробности. Стоев се беше подпрял с лакът на бюрото, обгърнал едната си буза с ръка, и стоеше загледан в една папка, или по точно погледа му блуждаеше около разхвърляното бюро. Не знаех, дали въобще ме чува какво му говоря. На лицето му беше изписано отегчение. Когато приключих разказа си ме погледна и каза:

- И кое те кара да си мислиш, че е отвличане?

- Ами всичко това което ви разказах – знаех си, че говоря на стена.- Следенето с колата, пресрещането на пътя, еднаквата регистрация …

- Чакай, чакай малко, успокой топката. За к’ва еднаква регистрация ми говориш? Ти си видял, че регистрацията не е българска, а тя се е качила в кола с турска регистрация, доколкото може да се вярва на оная сервитьорка.

- Да де.

- Еми да де! Ти можеш ли да си сигурен, че регистрацията която си видял е турска? Ами ако е немска, а? ‘Ай кажи де! Или френска? После тя се е качила доброволно в колата. Описанието на мъжа при който се е качила отговаря на бившия и приятел. Защо да не е с него някъде, а?

-  А изключения телефон вече толкова време? Неявяването и на работа? Поне на някой щеше да се обади нали?

-  Абе момче, ти на кой свят живееш, бе? Жени зарязват семействата си, майки децата си и бягат с любовници без да се обадят на никой, та твоята приятелка тук ще се обади. Чакай.

-  Аз съм сигурен, че нещо се е случило с нея, усещам го, разбирате ли?

-  Ъ, усещаш ти – почти на себе си каза Стоев – То ние, ако на всеки който усеща нещо обръщаме внимание…ще се  разорим. Тук е полиция, ние работим с факти, доказателства, а не с усещания. Ти знаеш ли колко ни струва едно разследване на нас?

- Не, не знам – казах с едва прикрита ярост в гласа си.

- Не знаеш я! Хиляди. Хиляди левове. А ти тук – усещал си бил… Ако питаш мен, прибери се по живо по здраво, а тя… как и беше името там… ще се върне по някое време. Винаги така става.

-  Или ПОЧТИ винаги?! – казах като натъртих на думата почти. Идваше ми да стана, да го хвана за гушата, и да му изтръгна гръкляна – Не може ли да подам сигнал при вас? Да се направи някаква проверка поне?!

Стоев ме изгледа продължително, след което въздъхна тежко.

-  Оффф – бръкна в някакво чекмедже на бюрото и ми подаде един топ листове – ето, пиши тука. Заявление от еди кой си, по повод еди какъв си и опиши всичко подробно, така както ми го разказа на мен.

Взех химикалка и започнах да пиша.Стоев се завъртя на стола и се загледа през прозореца. Беше му напълно безразлично какво се случва в кабинета му. Споменах абсолютно всичко което знаех. Стараех се да не изпусна нищо, припомнях си всяка подробност и я записвах старателно на листа. Не забравих да напиша и номера на Валя, като лице за контакт. Когато свърших го прочетох, и доволен от резултата го подадох на лейтенанта. Той взе написаното, разлисти листата колкото да отбие номера и каза:

-  Добре, вече имаме заявлението и ще  видим какво може да се направи по въпроса. Ще направим проверка и ще препратим копие от това, в областната дирекция на полицията в Хасково, заедно със нашето становище. Те ще решат как да се действа нататък. Ако има някакво развитие, ще се обадим на посочения телефон – издекламира той все едно рецитираше наизустено стихотворение което веднага след това щеше забрави.

-  А кога ще препратите заявлението?

-  Когато - тогава. Това вече е наша работа. Нали трябва да имаме становище по случая. То да не става – хоп и готово – взе една папка от купчината – Ако няма друго което да казваш, имам работа.

-  Не няма. Благодаря – с половин уста казах аз - Довиждане

-  Довиждане – с облекчение въздъхна Стоев.

Като затварях вратата на излизане, видях как мушна написаното от мен между някакви папки на бюрото. Не вярвах някога заявлението ми да отиде в Хасково. Разочарован от незаинтересоваността на лейтенанта, поех през парка към барчето където беше Валя. Същия този парк, през който пое Нора когато я видях за последен път.

Отворих вратата и влезнах. В барчето вече имаше клиенти които пиеха кафето си, и се бяха отдали на непринудени разговори. Минаваше единайсет и половина. Валя ме посрещна с питащи очи. Приближих се до нея, седнах на стола и поклатих глава.

- Нищо. Онзи от ресторанта каза, че са били българи.

- А ходи ли до полицията?

- Да ходих, но дали ще има някакъв ефект, само един Господ знае. – разказах и за Стоев и как изобщо не ми е повярвал на думите. Как е сигурен, че Нора е някъде с бившия си и едва ли не, всеки момент ще се появи.

- Обясни ми колко хиляди левове им струвало едно разследване и, че нямат такъв ресурс, за да обръщат внимание на всеки сигнал за който няма доказателства за извършено престъпление. Работили само с факти и доказателства.Такива неща… Ами, това е, каквато ни е държавата, такава ни е и полицията – бедна.

Казах ù, че съм написал заявление, което ще препратят в полицията в Хасково, като не пропуснах да я предупредя,че съм оставил нейния номер за връзка.

-  Дръж телефона до себе си за всеки случай, току виж са открили нещо, то знае ли човек.

-  О’кей, за това няма проблем – пусна поредното кафе на кафе машината, постави пълната чаша в чинийка, аранжира я с бисквита и го занесе на поредния клиент. Върна се зад бара.

-  Какво мислиш да правиш от тук нататък?

-  Ами какво? Ще чакам, какво друго ми остава?! То утре е неделя, така,че най-вероятно в понеделник може и да го изпратят това заявление - казах като погледнах към нея.

-  Дали? – с недоверие зададе въпроса повече на себе си, отколкото на мен

-  Знам ли? Каза ми, че трябвало да имат някакво становище по случая, и чак тогава. То… - махнах с ръка –… сега и да го мислим, нищо няма да измислим. В понеделник ще си покаже, като ида да питам какво става. А ти кога мислиш да кажеш на техните?

-  Ох, не знам. Само това ми е в главата от сутринта. Как ще им го кажа…нямам идея?!

-  Вале, трябва.

-  Знам, че трябва но…- очите и зашарих по плота

-   Вале – очите и продължаваха да шарят - Валя – казах с по силен глас. Тя ме погледна -  Важно е, разбираш ли? Много е важно!

-  Да, да знам – погледа и проблесна  – А ти ще дойдеш ли с мен?

Това не го очаквах. Погледнах я стъписан.

-  Не, не мисля, че е добра идея.

-  Защо? Така ще се чувствам по уверена. Моля те, ела с мен.

-  Вале, няма за какво да идвам, а и тук ще съм по- полезен, все ще измисля какво да правя. Най-малкото може да обикалям по заведенията и да се оглеждам за онези от ресторанта, или за колата. Няма смисъл и двамата да ходим при техните – протегнах се през бара и я хванах за ръката – Повярвай ми, така е най- добре.

-  Ох добре, добре, прав си. Утре почивам и ще отида до Бисер.

-  А кой ще работи тук?

-  На шефа приятелката.

Тогава ми дойде една идея

-  Шефа ти знае ли за Нора?

-  Не, никой на знае. Не съм продумала думичка за това, дори на нашите не съм казала.

-  Кажи им! Разказвай на всеки който видиш. Кажи на шефа си, на приятелката му, на клиентите, на всички познати и приятели на Нора, които видиш. Разказвай всичко.

-  Но как така… защо? – попита ме объркана тя.

-  Още ли не се сещаш? Ти сама каза, че Нора има много обожатели. Представи си, че някой я е видял вчера. Нора ми каза, че много пъти са я следили разни типове да и се обясняват в любов. Ако и този ден някой я е проследил? Ами ако някой друг я видял да се качва в колата и познава онзи тип? Представяш ли си каква информация може да получим?! Ако имаме малко късмет и този слух плъзне из града, онези тримата може да изникнат отнякъде. Аз все си мисля, че са местни или са от околността. Разбираш ли ме правилно?

Тя ме погледна и се усмихна.

- Ти си объркал професията си, трябвало е да станеш полицай.

- Да бе, двама полицай ще стана аз.

- Сериозно говоря, разсъжденията ти са логични, аз никога не бих се сетила да разказвам на всеки за това. Даже мислих, че трябва да го пазя в тайна.

- То и на мен сега ми дойде на акъла, не виждаш ли?

- Добре, и какъв е плана от тук нататък?

- Ами плана е следния. Ти още от сега започваш да разказваш на всички всичко което знаеш, доста клиенти има тук, града е малък и се надявам до довечера вече повечето да са чули какво е станало с Нора. Нали знаеш как слуховете се разпространяват мълниеносно. Ако сме късметлии още довечера ще разполагаме с нова информация. Утре, отиваш до село Бисер при техните, а аз започвам да обикалям из града и да се оглеждам за колата или за онези тримата. В понеделник сутринта, дай Боже да имам още информация, отивам в полицията за да разбера какво е станало със заявлението и да кажа какво ново съм научил. А и ако до тогава не се е появила Нора, мисля, че ще вземат случая по- присърце. Какво ще кажеш?

- Ще кажа да действаме, аз от тук а ти из града.

- О’кей ще държим връзка през цялото време. Къде продават тук джи ес ем апарати втора употреба.

Обясни ми къде се намира магазина и аз се запътих на там. Имах все още доста пари в мен. От четвъртък вечер до сега бях изхарчил не повече от седемдесет-осемдесет лева. Влезнах в един малък, но добре обзаведен магазин. Беше боядисан в меки, светли тонове. От двете му страни имаше стъклени витрини с наредени апарати в тях. Срещу мен – семпло, ново бюро, чисто и много добре подредено. За момент си спомних овехтялото и отрупано с папки, бюро на Стоев. Срещу мен престъпи мъж на средна възраст облечен с анцуг.

- Добър ден, мога ли да ви помогна с нещо?

- Продавате ли апарати втора употреба – попитах аз.

- Да, ето тук, на тази витрина. Какъв апарат си търсите, по-нов модел или?

- Ами да е евтин и да държи батерията. Не държа на нов модел защото съм на обект и само за един ден ще стане… - незнайно защо започнах да му се обяснявам аз.

Отключи витрината, плъзна стъклото на страни и извади три апарата.

- Ето, тези са най-евтините, по петдесет лева всеки. Нямат никакви екстри но за батерията гарантирам. Поне четири дена ще държи, при условие, че говориш много, иначе и до седмица изкарва с едно зареждане.

- А има ли зарядни с тях? – зададох глупавия си въпрос.

- Е, как без зарядно, бе човек? – и се засмя – То това да не ти е еднодневка. Говориш и хвърляш. То ако беше така ехеее… под пари щях да остана.

- И кой от тези трите ми препоръчваш? – казах сконфузено аз.

- Ами ако питаш мен, вземи ,,Нокия,,-та. Много сполучливо телефонче излезна този модел.

- Ами добре, ще го взема. А карта за разговори има ли?

- Ще има ако си я купиш - изгледа ме усмихнат -  Ти май до сега не си имал телефон, а?

- Ами не, този ще ми е първия.

- Мога да ти предложа предплатена услуга на ,,Глобул,, или ,,М-тел,, коя компания си избираш?

- Ами не знам – после се сетих и извадих листчето с номера на Валя – Този номер на коя компания е?

Погледна го.

- На ,,Глобул,,.

- Ами значи на ,,Глобул,, искам тогава.

Изкара ми няколко картонени опаковки като на компакт дисковете, и ми даде да си избера номер. Извести ме, че имам десет лева за разговори, че към три номера имам сто безплатни минути, а към един мога да говоря напълно безплатно, само трябва да ги вкарам някъде. Избрах си един номер който ми хареса, и му подадох опаковката. Помолих го да ми сложи картата и да въведе номера на Валя, за да говоря безплатно с нея. Когато ми подаде апарата, видях,че беше настроил датата и часа.С един куршум два заека, телефон и часовник на едно. Благодарих му. Платих сметката, като му оставих два лева бакшиш, да пие едно кафе и излезнах навън. Трябваше да изчакам около трийсет минути за да се активира картата. Започнах да обикалям центъра в опити да се разсея малко, но през пет минути поглеждах към часовника на телефона. Когато мина половин час, набрах номера на Валя и зачаках. Даде сигнал свободно.

- Ало, да? – чух в слушалката.

- Вале, аз съм Емо. Купих си телефон и това ми е номера, запиши си го още сега.

- Да, добре. Какво става, ще идваш ли насам?

- Мисля малко да пообиколя из града и да се огледам. Ти разказваш ли там на хората.

- Ами още никой познат не е дошъл, но то още е рано, няма един и половина. Още са на работа повечето, ще започнат да се събират след пет часа.

- Дано да има повече хора днес. Колкото повече разберат за това толкова по добре.

- Със сигурност ще има. Днес е събота, забрави ли?

Беше ми изскочило от главата за момент, понеже беше работен ден, и се отработваше заради някакъв празник

- Оооо, да бе. Ами супер тогава, аз към пет ще гледам да съм при теб, дано научим нещо ново. – тъкмо щях да ù казвам ,,Чао,, и да затварям и се сетих – А, Вале, да знаеш, че говоря безплатно с теб, ако има нещо само ме набери и аз ще ти се обадя.

-  Добре Емо, ‘айде чао засега.

-  Чао.

Прибрах телефона в джоба на дънките си и се огледах наоколо.Чудех се накъде да тръгна. Най-логично ми се стори да поема по булеварда от където бяха отвлекли Нора. Да точно така, отвлекли. Бях толкова убеден в правотата си, че хиляда стоевци да твърдяха противното, щях да им кажа да вървят да се пипат. Тръгнах бавно и започнах да се оглеждам, гледах най- вече номерата на колите и марката, но не пропусках да се заглеждам и по масите на заведенията където бяха насядали хора и се разхлаждаха със студени напитки в съботния, горещ, юнски ден. Бях минал не повече от петстотин метра, когато на улицата, до тротоара видях спряло, черно БМВ, задните стъкла бяха затъмнени. Изтръпнах, заковах се на място все едно се бях блъснал в бетонна стена. Погледнах към номера на колата. Турска регистрация. Усетих слепоочията си да пулсират от напрежение. Огледах се. Разбира се не беше задължително това да е същата кола, можеше да се окаже чисто съвпадение, но пък знае ли човек?! До колата имаше наредени три-четири маси на заведение за бързо хранене. Поисках лист и химикалка от момичето зад щанда, взех си една фанта и седнах на най-близката до БМВ-то маса, като внимателно се вглеждах в хората около мен, но така, че да не будя съмнение. Погледнах отново към номера, запомних го и след минута го записах на листа.Оставих химикалката на масата и прибрах записаното в джоба. Кой ли от седящите покрай мен беше собственика? Беше ли изобщо сред тях, или само беше паркирал тук? Бях готов да чакам, ако ще и до второто пришествие. Започнах да оглеждам тези около мен много внимателно. От ляво, на съседната маса стояха две момичета, не по-големи от осми-девети клас. Абсурд. Отстрани на тях, седяха майка с количка и възрастна жена, следващата маса беше празна, а на четвъртата седеше самотен мъж и похапваше някакъв сандвич.

Усъмних се, че може да е той и започнах да го изучавам. Изглеждаше среден на ръст, не по висок от мен, с черна зализана на горе коса и тъмни очила на лицето. Беше облечен със дънки и цветна риза, разкопчана до гърдите. Върху окосмението му лежеше ланец с голям златен кръст. Докато ядеше, проведе два телефонни разговора, но явно само слушаше, защото не пророни и дума освен дежурното ,,Да,, когато отговаряше на позвъняването, след което само клатеше глава, в знак,че разбира това което му се казва. Вече си дояждаше сандвича когато от близкия бутик излязоха две момичета на не повече от двайсет, двайсет и пет години.

Бяха много красиви и облечени доста предизвикателно, или по точно казано, почти нямаха дрехи. Изглеждаха точно като проститутки излезли на шопинг в почивния си ден. И тогава съзнанието ми се взриви. Усетих слабост, а пред очите ми притъмня.Тогава видях пълната картина пред очите си. Пъзела се нареди от само себе си. Бяха отвлекли Нора, за да я направят проститутка. Моята сладка, красива принцеса. Моето слънце. Моята изпепеляваща любов.

Като ги видя, мъжа вдигна ръце и каза:

- ‘Айде бе, к’во ми се моткате сто часа, ‘бах ти и магазините ‘бах ти и чудото. От одеве Мурад два пъти ми звъни.

- И какво иска? – попита едното момиче закачливо.

- ‘Щи кажа аз к’во иска! ‘Ай качвайте се в колата, че…

Изправи се от стола и натисна дистанционното. БМВ-то изписка и се чу изщракване. Значи беше негово.  Тогава забелязах, че е доста по висок от мен, и изобщо не е среден на ръст. Сетих се за описанието на Милена… ,,висок… черна коса прелизана назад… добре сложен… над трийсетте,,. Той е, той беше, можех да се закълна. За секунда ме грабна мисълта, да стана, да го хвана за ризата и да го питам, къде е отвел Нора но се овладях, знаех, че това ще е грешка. Огромна грешка. Ако бяха разбрали, че някой вече знае за това, може би щяха да гледат по най-бързия начин да я пласират някъде зад граница. Отново почувствах слабост. През главата ми мина ,,А ако вече са го направили,, тогава какво? Господи… не знаех какво да правя… не знаех как да реагирам. Имах чувството, че живея във филм на ужасите. Гледах към тях с такъв поглед на ярост, че нямаше да се учудя ако ги бях сразил с мълния. Ако някога през живота ми, съм искал да убия някой човек, това със сигурност беше тоя задник. Усетих болка в пръстите, погледнах надолу, кокалчетата ми бяха побелели от стискане на облегалката на стола. Едно от момичетата, отвори предната лява врата и постави чантите с покупките на седалката.

- Не се нерви, бе Боро, за колко ще стигнем - за нула време?

- К’во за нула време ма, за нула време… нали трябва да се приготвяте – каза троснато той – Като ви знам к’ви сте мърди, три часа не могат да ви стигнат.

- Емиии, така е – каза кокетно другата – нали трябва да сме красиви.

-  Ама ‘ша ти дам аз на теб едни красиви – не спираше да говори като последния неграмотен селянин – В шест часа трябва да сме в Свиленград, ако не сме, Мурад ще побеснее. А нали знаете к’во става като побеснее.

Момичетата видимо се притесниха.

- ‘Айде, скачайте в колата, че няма време – каза той и седна на шофьорското място.

Още преди да запали двигателя, аз бях на улицата и се оглеждах за такси. Този път имах късмет. Наблизо имаше пиаца и спрели таксита на нея. Затичах се на там. В момента в който седнах в таксито, видях през предното стъкло как БМВ-то даде мигач и се включи в спокойното съботно движение.

- Карай след онази кола там – казах на шофьора и посочих напред.

- БМВ-то ли?

- Да, същото. Ако не го изпуснеш, печелиш десетачка - извадих листа на който бях записал регистрацията, поисках химикалка от таксиджията и добавих две имена – Мурад и Боро.

Карахме на две коли зад тях. Бях си протегнал краката напред и усетих как натискам упорито пода с все сила, все едно педала за газта беше при мен. Не ги изпусках от очи. Светофара пред нас сигнализираше червено. Видях как БМВ-то даде мигач и се престрои в ляво. Ние го последвахме.Пътя ни изведе до един доста по широк път, с по три ленти във всяка посока. Разбрах от шофьора до мен, че това е главният път, който водеше до Свиленград  а от там за Турция. Мислех, че ще тръгнат нататък, но те завиха в обратна посока и поеха към Хасково. Карахме в средната лента на платното. С всяка изминала секунда БМВ-то започна да се отдалечава от нас. Погледнах шофьора.

- Не може ли малко по-бързо, бе човек? Ще ги изпуснем.

- Е колко по-бързо, няма да ме глобят заради тебе. А и това е БМВ, още повече нов модел. Мислиш ли, че с тая въшка ще ги стигнем ако настъпят газта?

Наистина определението въшка най-много подхождаше на тази кола. Таксито беше ,,ТИКО,,. Продължавах да ги виждам, макар и доста отдалечени от нас.

- До кога да ги следвам? – попита шофьора.

- Докато мога да ги виждам все още, защо?

- След не повече от километър излизаме от града.

- Няма проблем, карай след тях, нали апарата си чука там.

- Да бе, да. Ама аз да си питам.

Точно когато излизахме от Харманли, както бяхме в средната лента, БМВ-то направи без никаква сигнализация, една доста рискована маневра и зави на дясно току пред носа на една кола, която наби спирачки и яростно наду клаксона. Ние продължихме направо. Нямаше как да се сърдя на таксиджията, наистина нямаше какво да направи. Останах загледан в стоповете на БМВ -то докато  ми се изгуби от поглед.

- И сега какво? – попита шофьорът на таксито.

Гледах замислено през предния прозорец. В ума ми беше само, как мога да помогна на Нора, как да я измъкна от този ужас? И можех ли изобщо да направя нещо сам? Докато си мислех, че е възможно да е отвлечена от бившия си приятел, за да я накара да бъде с него, и я държи някъде заключена, бях притеснен и ядосан. Но сега, когато бях сигурен за какво е отвлечена, когато разбрах, че зад това стои не бившият и, а най - вероятно организирана престъпна група, занимаваща се с проституция и един Господ знае с какво още, бях притеснен и изплашен. Много изплашен.

- Ей момче!

- А, какво – изтръгна ме от мислите шофьора – какво?

- Сега накъде, питам?

Облегнах се на облегалката. Мисълта, че ще трябва да видя Стоев два пъти за един ден ме ужаси. Усетих рязка болка в главата, която ме накара да започна да масажирам с две ръце слепоочията си.

- Карай към полицията – отпуснах се назад и затворих очи.

Таксито спря на центъра. Извадих портфейла си и платих, колкото показваше на апарата.

- Ей, не можа да изкараш една десетачка отгоре – казах като се усмихнах.

- Е няма проблеми де, ти пък. Всичко е наред.

- А пътят по който зави колата, накъде води?

- Ами през Симеоновград, Димитровград и към Нова Загора нататък.

- О’кей, благодаря ти.

- За нищо. ‘Айде – махна с ръка и потегли в неизвестна посока.

Забързах се към районното управление, в движение погледнах часовника на телефона. Минаваше три и половина. Изкачих се по познатите стълби и влезнах в сградата. Посрещна ме същия отегчен полицай. Този път само стоеше и ме гледаше така, като, че ли очакваше да му кажа за нападение на нинджи.

- Добър ден. Лейтенант Стоев тука ли е?

- Не, излезна по служба. Да не се е появила отвлечената девойка? – почувствах насмешка в гласа му.

- Не, точно обратното, имам нова информация по случая.

- Каква информация?

Разказах му какво ново съм разбрал, той изкара един бележник от джоба на униформената си риза и започна да записва нещо в него.

- Муу…рад , Бо…ро, добре, ще му предам като се върне. Знае ли как да се свърже с теб?

Извадих от джоба си част от картонената опаковка на картата, на която беше записан номера ми и която умишлено запазих.

- Ами номера ми е 0897 820 370, казвам се Емил Стоянов.

Записа, затвори тефтера и го прибра обратно.

- А знаете ли поне по каква служба излезе? Да не би да е започнал проверка по моето заявление? – попитах с надежда.

- Не, не знам. Няма да ми дава отчет на мен. Каза само, че излиза по служба и това е?

- А ще се върне ли скоро?

- Аз откъде мога да знам кога ще се върне, може чак в понеделник да дойде на работа. – троснато и с досада ми каза той.

Нямаше какво повече да правя тук. Можех само да чакам. Надявах се Стоев да се върне по- скоро и да ми се обади. До тогава, смятах да отида в барчето при Валя. Запътих се на там. Когато влезнах, тя точно разговаряше с едни хора. Приближих се. Чух я да им казва, че ако дочуят нещо, каквото и да е, веднага да и се обадят.

- Има ли нещо ново? – попитах аз.

Поклати глава в знак на отрицание.

- За сега нищо, а при теб?

Отидохме до бара, аз седнах на щъркела а тя мина от вътрешния край. Поръчах си бира и сандвич със шунка и кашкавал. Дадох си сметка, че не съм ял повече от двадесет и четири часа. Заведението полека лека започна да се пълни. Докато настървено отхапвах от сандвича, Валя отиде да обслужва една маса с клиенти. Когато приключих и Валя се върна зад бара, започнах да и разказвам всичко, като я наблюдавах как ще реагира когато спомена имената на Боро и на Мурад. Реагира както и предполагах, не ги беше чувала. Само се замисли, озадачена какви ли са тези хора.

- Нора не ти ли е споменавала за някой от тях?

- Не, никога. А ти нали беше сигурен, че е бил бившия и приятел. Между другото казва се Явор.

- Е да, бях сигурен докато не видях тоя Боро. Описанието му приляга по същия начин. А има ли вероятност ти да не знаеш, че Нора го познава?

- Ами много малко вероятно е. Нали ти казвам, че си споделяме всичко. Но със сигурност в града няма хора с тези имена.

- И все пак, възможно ли е?

- Ами като се замисля, да възможно е. Нора много често ходеше до Хасково, до Свиленград на дискотека. Може да са се запознали там. Нямам идея, но нищо не ми е казвала.

-  Ти не ходеше ли с нея?

-  Ами много рядко да ти кажа, предпочитам да си стоя тук в Харманли.

Загледах се в полупразната бутилка от бира пред мен и започнах да я въртя в ръцете си.

-  Когато разказваш на клиентите какво се е случило, споменавай и тези имена. Някой може да ги е чувал.

Постепенно заведението се беше напълнило и вече всички маси бяха заети. Валя разказваше на всички за случката но без никакъв ефект. Всеки клатеше отрицателно глава и вдигаше рамене. Само от време на време някой идваше на бара и я питаше, дали е вярно, че Нора е отвлечена. Аз само мълчах и слушах, нямах сили да обяснявам каквото и да било, а и тя се справяше чудесно. Беше малко след седем когато вратата се отвори и влезна Младен.

- Какво става?- попита като се доближи до нас - Някакво развитие?

- И да, и не – казах и разтрих с длан очите си – знаем за какво е отвлечена и от кой, но нямаме никаква идея къде е закарана и дали изобщо е в България.

- ‘Ай стига бе, човек, чак толкова ли е сериозно? – невярващо попита Младен

-  Даже по-сериозно отколкото смяташ. – разказах му всичко подробно за не знам кой път днес. Младен ме гледаше с отворена уста.

-  ‘Бах му майката и ужаса. Ти представяш ли си?

Въздъхнах тежко.

-  Ужас не ами…ужас.

-  И какво ще правиш сега? Ти сам никога не можеш да се справиш с това.

-  Ами нали ти казвам, че полицията ще се заеме със случая! Ако до понеделник Стоев не се обади, още сутринта ще съм при него.

Вечерта мина тягостно. Валя продължаваше да разказва и да задава въпроси на клиентите, но получаваше все един и същ отговор. Никой не беше виждал Нора, и никой не беше чувал за хора с имена като Боро и Мурад. На бара с Младен мълчаливо отпивахме от бирите си- аз умислен и притеснен, а той без желание да ме прекъсва.

През нощта, колкото и да ми се искаше да заспя, съня не ме спохождаше. Въртях с в леглото, а състоянието ми беше или будно или бях в просъница. Накрая станах, взех цигарите от шкафчето си и излезнах на терасата. Седнах на стола и там посрещнах изгрева за втори път от три дни насам. Започваше деня на неделята, започваше третия ден в който, Нора беше някъде сама, ужасена, а най-вероятно и дрогирана против волята ù.

Колегите станаха късно тъй като в неделя почивахме. Кольо, както във повечето случай го нямаше, беше при приятелката си Таня. В стаята бяхме само аз, Младен и Владо. Те минаха през банята да си оправят тоалета и след това решихме да отидем на кафе. Предложих им, да отидем в заведението където работиха Пепи и Милена, с надеждата да задам още един въпрос на Милена, а именно забелязала ли е, дали мъжа при който се е качила Нора носи ланец с голям златен кръст. Когато влезнахме видях, че бармана беше друг. Настанихме се на масата и се огледах за Милена, не я забелязах никъде. При нас дойде друга сервитьорка, и след като ни взе поръчката попитах:

- Извинявай, Милена на работа ли е?

- Не, днес почива. От утре е първа смяна.

Жалко. Не, че отговора ù щеше да промени нещо, но все пак ми се искаше да съм напълно сигурен, че е той. Не, че сега не бях, но все пак.

- Еееее, ти к’во ги направи тея барманки и сервитьорки бе? Първо Нора, сега Милена – каза Владо и се засмя. Явно още не знаеше. Погледнах към Младен и той ми направи знак, че не му е казал нищо. Реших да му разкажа за какво става дума. През времето на целия ми разказ Владо не помръдна, забрави, че има кафе на масата. Когато привърших, той се хвана за челото:

- Е  т’ва не е истина. Сериозно ли говориш?

- Да ме виждаш да се смея? Именно за това не бях на работа вчера, и именно за това няма да съм на работа и утре – очаквах да се възпротиви поне малко, но той каза:

- Абе няма проблем бе Емо, ти пък. Оправяй се спокойно. Колкото време ти е нужно- толкова. Аз ще започна да шпакловам вместо теб ако трябва, и пак ще върви работата.

Допихме си кафетата и станахме. Усетих колко отмалял се чувствам от недоспиване и недояждане. Умората постепенно започна да ме прегръща.

- Пичове, не знам за вас, ама аз съм скапан и умрял от глад. Цяла нощ не съм спал пак, прибирам се в хотела, лягам и умирам.

- О’кей Емо – каза Владо – ние малко ще се поразходим. Нали бе Младенски?

- Да бе, как?! Може да пием по една бира някъде.

- Хубаво момчета, ‘айде чао – казах аз и махнах с ръка.

На път към хотела си взех един дюнер, нахвърлих му се като озверял от глад хищник, когато привърших с него се почувствах много по- добре. Прибрах се в стаята и без да се събличам се проснах на леглото. Заспах моментално, това беше най-дълбокия ми сън който съм имал до тогава. Без да сънувам без да се събуждам без да чувам каквито и да било шумове от улицата навън. Събуди ме странен шум идващ от джоба на дънките ми. Звънеше телефона. ,,Стоев,, помислих си аз и по най-бързия начин го изкарах. Погледнах го, на дисплея изписваше ,,valia,,.

- Да? – казах и в този момент се сетих, че трябваше аз да я набера. Още не бях свикнал с тази дрънкулка.

- Ало, Емо, здрасти - гласа ù, беше сподавен, като че ли прикриваше сълзи.

- Здрасти Вале. Какво става, намери ли техните?

- Да, току що пристигаме в Харманли, заедно сме. Искат да те видят и да говорят с теб.

- Ти разказа ли им всичко?

- Да… всичко.

- О’кей, нека си стоят в къщи аз до десет минути ще сам там. Стой с тях, чу ли?!

- Да, с тях ще съм.

Излязох от стаята на бегом. Беше малко след шест, бях спал повече от шест часа. Хванах такси и след петнайсет минути бях пред вратата на апартамента. Отвори ми мъж на около петдесет години, нормално изглеждащ човек с гладко избръснато лице. ,, Баща ù,, помислих си аз. Още докато прекрача прага от хола изскочи майка ù с подпухнали очи, и се спусна към мен, зад нея се показа Валя.  Хвана ме за ръцете, погледна ме и се разплака.

- Благодаря ти… благодаря ти, моето момче,… че си направил всичко това – преглътна сълзите си - Благодаря ти, че… веднага си започнал да я търсиш… Ще я намериш нали… А? Тя Валя всичко ми разказа… аз знам, че я обичаш… Ще намериш, моето момиченце… нали?

Едва се сдържах да не се разчувствам. Баща и се беше облегнал на стената, обгърнал лицето си с ръка и ме гледаше тревожно. Хванах майка и за раменете,  погледнах я в очите…и видях очите на майка си. Видях тревожните очи на всички майки по света. Видях очите на една майка, която на момента беше готова да даде живота си, само и само още веднъж, дори за миг да зърне своето чедо. Какво можех да кажа в този момент, освен:

- Ще я намеря! Обещавам!

                                                                                                                     ( следва )