- Шишее - Коцето реве гръмко под прозореца и  по традиция  не признава задължителното пазене на тишина в ранния следобеден час. Няма как - ще трябва да пропусна следобедната си дрямка за да го изслушам.

      - Знайш′ ли, Шише, имам страхотна бизнес идея. Този път ще станем богаташи - Като чух тази реплика къдриците по главата ми започнаха да се изправят. Знам ги аз неговите идеи. Всички до сега завършваха с тотален банкрут, увеличаване на невъзвращаемите средства и разни щети от материално и нематериално естество.

Винаги се започваше със: „Знайш′ ли, Шише” и завършваше със: „ Казах ли ти, че така ще стане”

С Коцето се знаем още от детската ясла. Той е кръстен Константин, но повече си харесва Коце, че било по- хайдушко…  Аз пък съм Шишман на дядо си по майчина линия, но всички ми викат Шишо и това създава погрешна представа за килограмите ми, а те имат - нямат шестдесет и няколко грама отгоре.

 Коцето пък е як българин с ръст към  двеста сантиметра и тегло към стоте килограма (талията не съм му я мерил). Нашето приятелство стартира на база взаимната изгода и продължава и до днес. В училищните години той ме защитаваше от школските и махленски побойници, аз пък му отстъпвах десерта си и му пишех   домашните.

След  техникума започнахме работа в Радиозавода, но като  дойде демокрацията затвориха завода и се вляхме в потока на безработните.

Коце обаче  не спря да прави планове:  Опитахме да отглеждаме дини в градината на баба му. Изобщо не поникнаха. Пробвахме да продаваме варена царевица по плажовете на Бургас – отнесохме солена глоба за липса на легитимност.

Поръчката за надомна работа се оказа блъф… В  Сицилия ходихме да берем ягоди - българският посредник ни върза тенекия и не ни плати заработката…

     - Шише, да знайш′, този път няма грешка  - Още с влизането в стаята ми Коцето размахва ръце като перки на вятърна мелница и усещам, че дори да не се впечатля, настинката ми е в кърпа вързана.

    - Всичко съм обмислил, братче. Сега  започва активния сезон по морето. На Миро брат му открива хотел край Приморско и търсят кадри, които да привличат туристи.      

     - Ако им трябват бостански плашила - ние сме първи избор - вметнах с полузаинтригуван тон. Коцето скочи от дивана и отново заръкомаха с жар:

    - Всичко съм изчислил, бе братче. Изслушай ме първо и тогаз′ се изказвай. Трябват им хора в развлекателния бранш. И ние сме  техните хора. Ще изпълняваме нестинарски номер. Аз вече подготвих офертата и договора и след петнайсет дни трябва да сме там. За шест месеца ще се напълним с пари. По шестстотин лева на вечер, за месец  осемнадесет бона, а пък  за шест месеца –ехее. После ще ги харчим на Карибите - размечта се Коцето.

    - Ти да не си грипясал? Какви ги приказваш? Виждал ли си огън отблизо, че и на нестинар ще се правиш – Опитвам се да го вразумя по традиция, макар да си знам, че накрая ще стане на неговата. Има талант за политик това момче, определено има…

     - Чакай бе Шише, успокой топката, за всичко съм помислил. Вярно, че има нестинари в шоу бизнеса, но всички по - отракани са по чужбина, вярващите няма да тръгнат да печелят от това и ето  ти я пазарната ниша за нас тримата.

   - Тримата? –  Тук ме хвана неподготвен и се изправих  срещу него - Какво означава това? Кого още искаш да завлечеш на дъното?

   - Ами , Ленчето, разбира се… Ухилва се Коце и примлясва.

Ленчето също ни е дружка от училищните години. Тя е разумът в групата и единствения човек в целия свят на когото не мога да се разсърдя. И е умна - две висши завърши и продължава с магистратура. Тя е тази която винаги ни сдобрява с Коцето когато се скараме за „цял живот”. Уж ми се води гадже, но когато  излизаме тримата с нея и Коце, ако някой я закача, Коце запретва ръкави и тихо изръмжава: „Това е моето момиче, ако го искаш, ела отвън да се разберем” Естествено нахалникът се изпарява, Елена се подхилква доволна, Коцето се пъчи гордо, а аз се чувствам смачкан. „ Не се коси, брат, - ме утешава той- на заведение и за пред  ′ората Ленчето е моя, пък у вас и у тях си е ваша работа.

Ленчето  се превива от смях  и изобщо не протестира, сякаш ù се нрави да е едновременно на двама ни.

     - Та чуй ме най-накрая – Пак размахва ръце Коце -  аз  ще отговарям за терена, техниката и организацията. Ленчето ще танцува по въглените, а ти ще  свириш на кавал…

     - Побърка ли се? Та аз не различавам кавал от дудук, ти искаш да просвиря за петнайсет дни. Пък и то нестинарите май на тъпан се озвучават… А Елена даже не си я питал - направо я мяташ на скарата?

    - А ще дойде тя, ще дойде, няма да ми откаже, ще видиш…

Пък дяволът никога не е толкова черен, колкото изглежда. Твоят кавал е специален - с микрофон, батерии и записи на Теодоси Спасов и други мелодии за два часа време.Имаш само едно копче – оn - оf да натискаш и да научиш чупките в пръстите и в кръста за да не изглеждаш като дървеняк.И да внимаваш да не го потрошиш, че луди пари съм дал за него…

От утре репетираме на плочника в двора на бабината къща. Ще ви чакам в три след обяд точно! Коцето излиза така както дойде, шумен като гръмотевичен облак. И стените на апартамента дълго вибрираха след стъпките му…

             Ако за нещо съм завиждал на Коце през всичките тия години, то е за къщата на баба му. Едноетажна, с плочник и градинка отпред, голяма градина зад къщата с лехи от зеленчуци, различни дървета край оградата, по които някога се катерехме като маймуни.

В сравнение с нашата кооперация с очуканата мазилка, скърцащия асансьор, малогабаритната остъклена тераса, къщата на баба му беше раят за мене.

           И ето ни тримата - както едно време- клатим нозе на пейката пред обширния плочник ограден със саксии с цъфнали мушкатá и сакъзчета…

       - И сега какво?- Елена присвива устни по нейния си очарователен начин и тръска конската опашка на главата си- Единия ще пали огъня,  другия ще свири на дудук, а мене на кладата като средновековна вещица. Защо ли се повлякох  по тъпите ви идеи? Да знаете, утре като си взема последния изпит от магистърската, се качвам на самолета и при мама в Барселона.

      - Чувай, Ленче, батко ти Коце за всичко е помислил. Ето виж – Коцето  измъкна отнякъде тубичка с жълт цвят и червена капачка-

Това е защитен гел на база поливинилхлорид и смола, безцветен е, като се намажеш ти прави невидими ботушки на босите крачета, чакаш десет минути да изсъхне и после можеш да ходиш по горещите въглени без да изгориш нежните си стъпала… Като свършиш, накисваш крачетата в разтвор от оцет и го сваляш като лак за нокти. Фасулска работа.

И още виж това: слагаш на дланите тези намагнитени ластици и иконата сама ще залепне за ръцете ти. Остава само да танцуваш.За всичко съм помислил, батка.-ухилва се широко Коце сякаш току-що е номиниран за Нобелова награда. Такава си е неговата усмивка - не подигравателна, не наивна, а някак си горда, щедра и гарантираща. Абе готов политик от където и да го погледнеш.

     - И да се разберем отсега: Шоуто си е шоу.  Публиката е разнородна. Деца, жени, мъже, старци…  Всеки търси своята  си гледка в едно  представление…

Децата се впечатляват от огъня под нозете,  жените от иконата в ръцете ти, а мъжете - искат да видят малко повече плът. Затова и роклята трябва да е с дълбоки цепки отстрани та да показва дискретно, части от тялото по време на танца. И музиката трябва да има различни мелодии от класика до чалга, за да се угоди на всеки вкус. Записът е с различни мелодии и е напаснат от специалисти…

     - Ти си идиот! Елена се накани да тръгне към пътната врата, но Коце я хвана за раменете и зашептя: Само някакви си шест месеца - по два часа на вечер . Самостоятелна  стая в луксозен хотел, храна, плаж. И накрая - гушваш  трийсет бондака. Тогава можеш да ме мразиш колкото си искаш, но ще си платиш таксите, че и ще  ти остане. Нали искаше да си самостоятелна.

Елена въздъхна, седна на дървената пейка  и започна да се маже с гела…

 Коцето изтича в пристройката и се върна с две кофи с димящи въглени, които разпростря в кръг в средата на плочника.Започна да подравнява нивото  им с грапа като си подсвиркваше…

Аз включих  копчето на кавала и Теодоси Спасов зазвуча…

     - Що правите тука бе Коце? От към градината се показа баба Неда с мотичка в ръка - Дребничка с тъмносив сукман и поизбеляла престилка на кръста, синя кърпа на бели цветчета на главата…

      - Ще възобновяваме старите обичаи бабо. Нестинари ще ставаме, пари по морето ще печелим… Ти само гледай и не се пречкай, че да не ти се подпали сукмана -  седай там на столчето и ще ръкопляскаш - изкомандва Коцето.- Ленче, готова ли си? Маестро музика!

Теодоси Спасов вече отстъпваше реда си на Софи Маринова …

Баба Неда се прекръсти и почти като на себе си прошепна: „ Как тъй за пари? Как тъй без вяра? Светока, че разгневите. Не се прави така, чедо, не се прави така…” – Подръпна краищата на забрадката, приведе се и влезе в къщата…

     - Олеле, мамо! Какво е това чудо - изведнъж изкрещя Ленчето и с ужас посочи към краката си - Олеле, майко, умирам! Хвърлих кавала на пейката  и скочих към Елена. Краката ù се бяха подули над нивото на мазилото, огнено- червени и над повърхността на кожата се издигаха мехури..

    -  Пфу, алергия. Аз този гел чак от Щатите съм го поръчал…  160 долара и 25 цента. Тц-тц-тц…- Коцето изпсува, хукна към къщата и домъкна леген с вода и бутилка  оцет. Аз от своя страна заровичках в домашната аптечка на бабата  за Алергозан или нещо подобно… Елена хлипаше, Коцето псуваше… Кавалът продължаваше да свири на пейката, въглените тлеееха и пускаха струйки дим

    -  Боже! Ти си луда! – кресна изведнъж  Коцето като се взря някъде  зад гърба ми и замръзна с отворена уста…  Даже Ленчето спря да хлипа и с изумление се втренчи в същата посока… Обърнах се и застинах от изненада.

Баба Неда притичваше с боси крака по въглените, държеше иконата в ръце, навеждаше се, изправяше се, учестяваше, забавяше, а нозете ù сякаш не докосваха земята. Завиваше рязко, повдигаше ръце нагоре и настрани, полите на сукмана ù потрепваха, ръкавите се люлееха… На лицето ù бе застинала блага усмивка, очите грееха… Приличаше на младо момиче… Кавалът се изтърколи от пейката на плочника и млъкна