Хей, помниш ли ме? Почакай, не се стряскай! Спри… Знам, че бягството е най-лесното решение на проблемите. Обърни се и ме погледни в очите. Не мисля, че в тях ще намериш момчето, което изостави преди години. Страхуваш ли се? Не целя да те смутя, желая да видиш миналото такова, каквото е. Нали не бива да го отричаме? Защото аз помня, не искам и не мога да забравя. Ти ми даде много. Сега в съзнанието ми изплуват онези мигове, в които ме наричаше „любими“. Бях щастлив. Косите ти, еманация на недостижимата красота, те възвеличаваха. Ти беше моето момиче, а аз – твоето момче. Чертаех общото ни бъдеще, ръководен от замъгляващата сила, че бихме могли да издържим. У теб намирах опора, утеха и любов. Дишах, мислейки, че си моят въздух. Борих се, за да зърна очите ти. Падах в пропаст, изкопана от крехките ти ръце. Линеех! Тлеех!
Защо избра онзи път?
Обърни се. Зная, че в момента сърцето ти се срамува – чувам лудия му бумтеж. Раменете ти са си все толкова крехки, недокоснати… Има нещо у теб, тайнствено и магично, непокорно и диво, което пленява мъжката същност. Привлича я, докосва я и после просто си отива с царствена походка. Все още обичам да наблюдавам танца на пантерата върху хлъзгавата повърхност на ледена пързалка.
Тя се обърна. Ние се гледахме…
© Димитър Драганов Всички права запазени