Омраза

- Ще се обърне.

- Не, няма да се обърне.

- Ще видиш, че в последния момент ще се обърне и ще ни махне!

   Ескалаторът отнасяше младата жена нагоре и нагоре към терминала. Когато стигна края на лентата, тя направи крачка напред, без да се обърне. Секунда по-късно се скри от очите на изпращачите си.

- Казах ти… – мъжът извади кърпичка и избърса избилата в очите му влага.

- Еей, ти вечно знаеш всичко! Дървен философ! Не се обърна, какво толкова?

Не отива на края на света. А и след два месеца си идва във ваканция! – жената се завъртя рязко и с пъргава крачка се запъти към паркинга – Идвай бързо, че път ни чака!

   Мъжът я последва неуверено.

   Шофираше жената. Едва излезли от паркинга, тя поднови спора, който бяха водили през последния час, преди да стигнат летището:

   - Михаиле, все пак не ми отговори. Защо не искаш да дойдеш при мен във фирмата? Защо искаш да продължаваш да се правиш на независим писател?

   - Лидия, моля те! Остави ме поне малко да потъгувам за дъщеря ни! Поне докато самолетът излети. Не ти ли стига скандалът насам? Лора не се обърна, не защото не ни обича, а защото… защото… с този глупав спор ние я отвратихме. И вместо прегръдки, сълзи и нормално сбогуване… тя просто хукна… Не така си представях нейното заминаване. Мисля, че бях ясен – няма да работя в твоята транспортна фирма.

   - Това го разбрах. Но защо?  Защо, по дяволите?! – жената натисна рязко педала на газта, Лендроувърът пресече двойната непрекъсната лента, навлезе в насрещното движение и изпревари някакво такси – Сега, когато Лора завърши училище и замина, ти вече нямаш никакви ангажименти. Нито с нея и уроците, нито има нужда да готвиш, нито да чистиш вкъщи, нищо. И без това почти не се прибирам от офиса. Какво ще правиш по цял ден в тази празна къща? Аз се убивам от работа, чудя се откъде да намеря персонал, а ти като търтей ще си драскаш разказчетата! То поне някой да ги четеше…

   - Лидия, спри! Спри колата! Не искам да слушам повече! Ще сляза тук. Не искам това мъчение да продължи през следващите три часа! Спри, моля те!

   Острият свирещ звук на търкаща се в асфалта гума съпроводи рязкото спиране на джипа.

   - И къде ще отидеш? – присмехулно го изгледа съпругата му.

   - Никъде. Ще се прибера с автобус. Трябва да остана насаме със себе си…

   - Ами, остани си! Дървен философ! – едва изчака съпругът ѝ да слезе от колата, потегли рязко и засече същото такси, което беше изпреварила преди минута. Отзад се чуха изсвирване на спирачки и нервен клаксон. Жената безцеремонно вдигна среден пръст и го размаха във въздуха. Беше свикнала да се оправя с шофьори.

   - Каква беше тая лудата, бе братче? – шофьорът на таксито бе скочил от автомобила и оглеждаше предната си броня – Леле, леле! За едната бройка!

   - Никоя. Работодател... Свободен ли си? До автогарата?

   - Качвай се! – таксиджията плю в пазвата си, прекръсти се и потегли - Работодател, казваш? Уволни ли те?

   - Не. Бях на интервю. За постъпване на работа.

   - Верно? А, стига бе! В тоя скъпарски джип?! Интервю за работа?! И каква  е тая работа, дето...? Да не би нещо по тънката част?... – смигна му мъжът.

   - Никаква, най-обикновена. Шофьор на бус... – излъга го Михаил. Усещаше, че го оплитат в нежелан разговор и че няма да има откачане.

   - Аааа, не така, братче! Като не искаш да знам истината, по-добре си мълчи! Но да ме лъжеш... Шофьор?! С тия ръце, като те гледам, едва ли си вдигал някога предния капак на колата. За крик, резервна гума и другото да не говорим. Шофьор! Че ти, в който и гараж да постъпиш, колегите ще те скъсат от бъзик! То на челото ти пише, че...

   Михаил вече не го слушаше. Затвори се в себе си. Слепоочията му пулсираха. Усещаше настъпващото главоболие. Можеше да изтърпи досадния си спътник за двайсетина минути. Но се чудеше  какво щеше да прави, ако и в автобуса случайността го събереше с някой бъбривец. Не, пет часа нямаше да издържи! „Насаме със себе си…” – помисли си той – „В пълен автобус! Боже, какъв наивник съм бил....” Представи си как някоя приказлива лелка сяда на седалката до него в автобуса, как го залива с въпроси, как го тормози със споделяне на собствените си грижи – деца, болести, безпаричие. Не, нямаше да издържи. Трябваше да намери друго решение. Влак? Защо пък не? Не беше се качвал на влак сигурно от петнадесет години. Лора беше на четири-пет години, когато за последно пътуваха с влак до родния му град, на гости при родителите му. Вече имаха кола, но искаше да покаже на детето романтиката на железницата. Дъщеря му беше във възторг от това преживяване. Но Лидия категорично отказа да пътува с тях. Оправда се с многото работа, но всъщност истинската причина май бе, че не искаше да се среща със свекървата... А на връщане Лора изстина във влака, боледува цяла седмица, и властната му съпруга забрани занапред всякакъв друг транспорт, освен собствената им кола… Пътуването с БДЖ можеше да се окаже добро попадение. Беше чувал, че сега влаковете са полупразни. Щеше да събере мислите си и да реши какво ще прави в бъдеще.

   - Смяна на дестинацията! Карайте към ЖП гарата! – гласът му трепереше.

   - Какво? – шофьорът го погледна в огледалото за обратно виждане. После погледна и часовника си – Както кажеш. Бургаският през Карлово тръгва след двадесет и осем минути. Ако дам газ, ще успееш...

   - Вие откъде...? – стресна се Михаил.

   - Откъде знам за къде пътуваш ли? Истината, братче, не винаги е такава, каквато изглежда. Не винаги съм бил таксиметров шофьор. Но това е дълга история. А номерът на онзи джип, от който те изхвърлиха, беше бургаски. Нямаш работа във Варна, нали?! И то без багаж...

   До гарата никой от двамата не пророни и дума. Стигнаха навреме. Дори май щеше да остана и минутка за покупка на вода и сандвич. Подавайки рестото на клиента си, таксиметровият шофьор пророни тихо:

   - Не я мразѝ! Тя не е виновна. Виновна е истината. Истината винаги е виновна за всичко…

* * *

  В купето нямаше други пътници. Най-после сам! Михаил се свлече на седалката до прозореца със затворени очи. Главоболието му се усилваше. Искаше му се да се отпусне, да спре да мисли, да заспи и да се пренесе някъде далече от действителността. Но целият онзи ураган от думи, с който го беше засипала жена му от сутринта, сега го заливаше отново и отново. Нямаше как да спре да мисли. Да, донякъде тя казваше истината. Сега, когато дъщеря им замина, той нямаше причина да е вкъщи. Но не беше ли тя човекът, която го накара навремето да зареже учителската си професия, и да си остане у дома да се грижи за дъщеря им и за домакинството? Наистина заплатата ѝ в транспортната фирма беше в пъти по-висока от неговото скромно учителско възнаграждение. Макар и с неохота, той се съгласи. Щеше да е временно, само докато Лора тръгнеше на детска градина. Но шефът на Лидия почина, а вдовицата му ѝ предложи да изкупи фирмата с разсрочено плащане за срок от петнадесет години. И без това тя движеше всичко и в офиса, и в гаража. Лидия прие без колебание. Вложиха всичките си пари, ипотекираха всичко, което можеха да ипотекират. Бяха усилни години. Съпругата му излизаше сутрин рано, прибираше се по нощите. Работеше за трима. Михаил беше наясно, че при тези обстоятелства нямаше как да започне работа. И уж временното се превърна в постоянно. Неусетно насила наложеното домошарство сложи отпечатък върху целия му живот. Все по-рядко се виждаше с приятелите си по мъжки. Срамуваше се. Те говореха за кариери, за бизнес, за проблеми в работата. А той? С какво можеше да се похвали той? С това, какво е сготвил за вечеря? Или с кариерата на жена си?... Затвори се в себе си. Разменяше само по някоя дума с близките си. Когато откри писането на разкази, сякаш лъч светлина оцвети сивото му ежедневие. Беше филолог по образование. Това му помогна. Имаше и свободно време. Започна на шега, но след година издаде сборник с разкази. После още един, и още един. Тиражите бяха смешно малки. За печалба не можеше да става и дума. Несъмнено Лидия казваше истината – само  се правеше на писател. Тя се „убиваше от работа, а той си драскаше разказчетата...“

   Зад прозореца шарените цветове на настъпващата есен бягаха покрай влака. Средна Гора бе огряна от слънцето на циганското лято и се усмихваше с цялото си великолепие. За миг се усмихна и Михаил. Пресегна се и отвори широко прозореца. Вятърът го блъсна с миризмата на есенна гора - влажна шума, сърнели, гниещи паднали дървета и мъничко тъга по отминалото лято.

   „Не я мразѝ! Тя не е виновна“ – му беше казал онзи случаен таксиджия. А мразеше ли я? Сякаш въпросът нахлу изневиделица през отворения прозорец! И вкара още кръв в пулсиращите му слепоочия. Болката се изместваше и към челото му. Никога досега не бе си го и помислял. Но днес... Днес Лидия захвърли толкова истини право в лицето му, и то пред дъщеря им! Не можеше да не я намрази! Не и днес! Истината не можеше да породи нищо друго, освен омраза. Да, днес в очите ѝ той бе търтей. Годините, през които тя се прибираше  нощем и намираше един уютен и изчистен дом, днес бяха забравени. Годините, с току-що сервираната топла храна, с гардероба с изпрани, изгладени и подредени дрехи, днес бяха забравени. Годините, през които тя нощем влизаше в стаята на Лора и я намираше заспала, с подредени на бюрото отворени тетрадки с домашни, „за да ги види мама”, уви, тези години бяха отдавна забравени. Мразеше я. Отначало малко, но сякаш с ритъма на потракващите колела на влака омразата му растеше и растеше, ставаше все по-голяма и по-черна. Виновна за тази омраза беше истината! Усети, че му се гади.

   И тогава светлината изчезна. Страшният грохот го свари неподготвен. Въздушната вълна от отворения прозорец блъсна главата му назад в твърдата облегалка. А с удара експлодира и болката.

   „Виновна е истината...” –  това бе последната мисъл на Михаил Дрангозов, миг преди да загуби съзнание, когато влакът навлезе в тунела.

   Събуди го някакво приятно жужене. Сънуваше, че е пролет, че е полегнал на тревата в разцъфтяла черешова градина, а наоколо милиони пчели с богоугодно усърдие прелитат от цвят на цвят, за да напълнят кошничките си. Усмихна се и отвори очи.

   Намираше се в препълнено купе в пътнически вагон. Вагонът се поклащаше ритмично, влакът се движеше. Около него неизброимо семейство роми жужеше като пчели. През вратата надничаха други мургави физиономии. Напрегна се да си спомни. Постепенно жуженето се превърна в отделни думи, после в отделни фрази, накрая и в изречения.  Всеки говореше през всеки. Изведнъж всички млъкнаха и впериха очи в събудилия се спътник.

   - Ше извиняваш, господине! – златните зъби на най-старата циганка блеснаха усмихнато – Ше извиняваш, че те събудѝхме! Ама то ние така си приказваме. На сватба, на сватба сме тръгнали!

   Михаил усмихнато махна с ръка. Циганите разбраха жеста и мигом всички продължиха разговорите си. Огледа пейзажа през прозореца. От шарената гора нямаше и следа. Каменистите голи хълмове около Сливен ги бяха сменили. „Добре съм си поспал!“ – помисли си той. Главоболието бе отшумяло. Само някаква тъпа тежест зад челото му напомняше за него.

   „Виновна е истината” – последната му мисъл отпреди часове мъчително изплува в съзнанието му. Това го разсъни окончателно. Истината… Истината беше, че той изпитваше непреодолим страх от един опит за ново социализиране. Толкова години бе затворник в собствения си дом, толкова години бе говорил само с неколцина близки, че беше забравил как да се държи с колеги, с непознати. Изпитваше ужас. Светът, летящ с главоломната си скорост, отдавна го бе подминал, като малка отдавна неработеща селска гара. Някога беше учител по руски език. Времената бяха други. Днес никой не търсеше учители по руски. Още повече неработили от деветнадесет години. Истината бе болезнена. „Истината винаги е виновна за всичко“ – колко мъдрост имаше в думите на онзи обикновен таксиджия… Трябваше да си запише тази мисъл. Михаил бръкна в джоба на сакото си и извади писателското си тефтерче. В него записваше всякакви хрумки, които по-късно можеше да му бъдат полезни в някой разказ. Докато пишеше, усети любопитния поглед на две маслинени очи. Една от циганките – полужена-полумомиче го гледаше по детски наивно.  Той ѝ кимна. Продължи да пише в бележника. Написа „Кажи истината!“ Предполагаше, че ако го напише, може да успее да си признае и други премълчавани досега истини. Дори да ги изложи писмено на листа. Но се случи нещо съвсем различно и неочаквано.

   Младата циганка с маслинените очи изведнъж скочи от седалката и заговори със силен глас:

   - Не искам да ме жените. Не харесвам този мъж. Стар е. Грозен е. Не го искам. Ще избягам. Искам Салито. Той ми е на сърце. Само негова ще съм…

   Говореше равно, без емоция. Беше вперила поглед в една точка, сякаш бе хипнотизирана. Всички от семейството я гледаха с изцъклени, невярващи очи. Първа се окопити баба ѝ. Цапардоса я през устата и кресна:

   - Сус ма! Ти да мълчиш! Човекът има пара́! За голтаци като нас това е най-важното!

   Михаил гледаше удивен случващото се. Имаше ли нещо общо с написаното от него?! Най-лесното бе да провери. Погледна циганката със златните зъби и отново написа в тефтера си „Кажи истината!“

  Старата ромка за момент замръзна, а после проговори с нов, равен глас:

   - Жал ми е за теб, ракле. И мен насила ме женѝха. И аз плака́х. Ту джанес, аме синям рома. Така е при нас. За пари те женим. Ама не сме голтаци. Имаме злато. Бели пари за черни дни. Закопано е под ореха…

   - Со кергян?! – мъжете цигани скочиха и се нахвърлиха с юмруци върху старата. Опитваха се да я накарат да млъкне. Хвърляха и заплашително зли погледи на Михаил.

   Без да мисли много, той стана и напусна купето. Беше изумен. Нима написаното в бележника му бе причината за тези неочаквани откровения? А защо и в двата случая то предизвика неистова омраза и насилие? Защото реагиращите бяха роми или истината винаги пораждаше омраза?... Премести се в съседния вагон. В едно от купетата имаше млада двойка. Приличаха на студенти. Той я гледаше влюбено и я държеше за ръката. Тя леко се бе изчервила. Писателят без да се колебае влезе, поздрави, седна и отвори бележника си. Миг по-късно младежът говореше с равен глас.

   - Всъщност аз не те обичам. Харесваш ми външно. Но си елементарна и глупава. Искам само да правя секс с теб. Ако успея да го направя до утре вечерта, дори ще изкарам бутилка Мейкърс. Хванах се на бас с колегите…

   Михаил не изчака младия мъж да довърши. Тактично излезе в коридора. Няколко секунди по-късно от купето излетя и младежът с издрано до кръв лице. „Не е истина!“ – възкликна наум писателят.

   В този момент иззвъня телефонът. Беше Лидия. С неохота натисна зеления бутон.

   - Михаиле, къде си?! Автобусът от София пристигна, а теб те няма?

   Понечи да ѝ каже, че е с влака, и че той пътува значително по-дълго, но не успя да размърда нито устните си, нито езика си. Опита отново. Нищо.

   - Михаиле, какво става?! Къде си?...

   Затвори телефона. Усети как го обзема паника. Отново се опита да каже нещо на глас. Не се получи. Пое си дълбоко въздух. Какво пък – беше получил нещо свише, нормално бе нещо друго да му е отнето. За какво му беше нужен говорът, след като се бе превърнал в един жив детектор на лъжата. Не! Детекторът само регистрираше неистините, а той – Михаил Дрангозов се гмурваше направо в мозъците на околните и вадеше от там най-скритото и омразно нещо на света – истината.

 * * *

   Реши тази вечер да не се прибира у дома, а да отиде на хотел. Страхуваше се, че няма да се стърпи и ще му се прииска да чуе и други истини от Лидия. Не беше готов още за това. Искаше първо да провери докъде достигат новите му способности. Щеше да ги изпробва първо върху околните. А утре… е, утре вече щеше да е събрал достатъчно смелост, за да се изправи очи в очи срещу съпругата си.

   Пътя от гарата до хотела извървя пеша. Беше чудесно, че нямаше багаж. В едната ръка държеше бележника си, в другата молива си. За краткото разстояние до центъра остави зад гърба си четири скандала, пет сбивания и две катастрофи. Самочувствието му набираше скорост. Чувстваше се като Язон, който може да раздели и скара всяка една армия, като онези воини, родени от драконовите зъби. Нямаше на този свят човек, който да не крие от околните някаква истина. Нямаше на света и такава истина, която да не засегне същите околни до болка. Почувства го на собствения си гръб на рецепцията в хотела. Поиска стая, като го написа върху хотелска бланка. Със знаци обясни, че не може да говори. А после по навик написа онзи императив в тефтера си и рецепционистката започна:

   - Имате сенки под очите. Яката на ризата Ви е мръсна. Смърдите на пот. Брадясал сте. Нямате никакъв багаж. Вие сте самоубиец. И пишете непрекъснато нещо в бележника си. Вероятно предсмъртно писмо. Имаме инструкции да настаняваме самоубийците на втория етаж. Но те пак се качват на последния и скачат от прозореца на стълбището. Затова ще ви дам стая на тринадесетия етаж. Да ви е по-лесно. Скачайте спокойно! Утре ще почистим. И тъй като парите ви няма да ви трябват на оня свят, може да ми оставите подобаващ бакшиш. Ето картата за стаята.

   Михаил стоеше със зяпнала уста. Уж беше подготвен, но май се оказваше, че човек никога не е готов да чуе истината за себе си. Дори не се качи до горе. Първо отскочи до отсрещния край на улицата и напазарува всичко необходимо - две ризи, бельо, чорапи, четка за зъби, самобръсначка, дезодорант. Едва тогава се настани в стаята си. Дълго стоя под душа. Искаше да измие умората си и мрачните си мисли. Реши да не излиза, а да хапне нещо в ресторанта на хотела. Още преди да му донесат сметката, един сервитьор и главният готвач бяха уволнени, а на съседната маса двойка на средна възраст обяви развода си пред приятелите си, след състоял се бурен семеен скандал. Писателят попиваше идеи и реплики за бъдещите си разкази, като обилно ги поливаше с бутилка Мерло.

   На другата сутрин се събуди отпочинал. Усещаше леко замайване. Отдаде го на виното. Никога не бе изпивал сам цяла бутилка. Денят бе събота. През прозореца долитаха празнични маршови песни. Звучаха доста ретро. Спомни си, че вчера бе видял предизборни афиши. Те уведомяваха гражданството, че по обяд един от основните кандидати за президент ще участва в предизборния митинг, организиран от неговата партия. Ехидна усмивка се плъзна по лицето на Михаил Дрангозов. Бе аполитичен човек, но нямаше как да издържи на изкушението. Митингът започваше след два часа - време напълно достатъчно за душ, кафе и за заемане на централно място до трибуната. И естествено, за малка тренировка. Жертвите се оказаха няколко от активистите на същата партия. Един от тях бе откаран с линейка, а останалите напуснаха и партията, и митинга, още преди да е започнал. Ставаше все по-интересно. Но и се потвърждаваше аксиомата за истината и омразата. Изключи телефона си. Не желаеше Лидия да прекъсне удоволствието му в най-важния момент.

* * *

   Събитията от този ден в Бургас влязоха в световния видеообмен. Телевизиите не спираха да излъчват помитащата трибуната тълпа, линчуването на официалните лица и стъписаната безучастност на полиция и жандармерия. Зад кадър дикторите обясняваха, че причината за това е изключителната циничност и арогантност на кандидата за президент, който в речта си без грам срам е изложил личните си, а и чужди икономически мотиви да се кандидатира. Същият съвсем искрено бе споделил какво мисли и за избирателите си и за техните тегоби. Изречението „Вие сте ми през онази работа“ стана мисъл на седмицата. Резултатите бяха петима загинали, десетки ранени, изпотрошени витрини на магазини и коли в центъра на града…

* * *

   Михаил Дрангозов бавно отвори очи. Съпругата му седеше до него.

   - Къде съм?...

   - Мишо! Мишенце! Ти се събуди! В болница си, миличък. Всичко е наред, всичко и наред. Ще се оправиш.

   - В болница… Защо?

   - Претърпя инцидент. Малко са те постъпкали, но си имал късмета да попаднеш под трибуната. Това те е спасило. Няма страшно. Ще се оправиш. Нямаш нищо счупено, нито увредени органи. Само малко си натъртен. Ще се оправиш, Мишенце! Всичко ще бъде наред, всичко…

   Писателят бавно започна да идва на себе се.

   - Сънувах сън. Странен сън… Не можех да говоря. Но пък можех да… Къде е?... Къде ми е тефтерчето?

   - Тук е, Мишо. В шкафчето е. Знам колко държиш на него…

   - Дай го! Дай го бързо!

   - Мишо, не е време сега за разкази… Лекарите откриха и някакъв инсулт. По-скоро микроинсулт. Нищо опасно. Лекуват го медикаментозно. Но не трябва да се вълнуваш…  

   - Дай го бързо, ти казвам!

   Лидия за пръв път виждаше такава решителност у съпруга си. За пръв чуваше и този властен тон. А светкавиците в очите му я стъписаха. Подаде му бележника. Той го разлисти трескаво. На последните страници безброй пъти бе написано едно и също изречение. „Кажи истината!“ „Кажи истината!“ „Кажи истината!“ „Кажи истината!“…

   Извади молива от пришития на бележника ластик, погледна съпругата си и с треперещи пръсти написа същото повтарящо се изречение. Не се случи нищо. Съпругата му седеше на леглото до него и мило му се усмихваше. Михаил Дрангозов затвори очи. Лекарствата бяха подействали.

* * *

«Veritas odium parti.» (Истината поражда омраза) - Теренций

08.10.2016