22.08.2013 г., 14:37 ч.

Онази 

  Проза » Други
852 0 2
1 мин за четене

    Здравей... Познаваш ме? Отговор липсва. Бързо забравям? Не, не мисля. Ти ме бъркаш с някоя друга. И тук ли греша? Съмнявам се. Да ти кажа коя съм? Все същата, непроменена. Изваяна от восък, топящ се при допир, изпълнена с ураган от емоции, връхлитащ неочаквано. Та нали ме познаваше? Тогава защо не знаеш какво най-много обичам... Да стоя под студения дъжд, забиващ се с острите си стрели в кожата ми... Звукът от отваряне на входната врата и секундите очакване да зърнеш пак любимото... Силната и задушаваща прегръдка, която не искаш да свършва; спонтанната целувка, даряваща те с пърхащи от радост пеперуди в стомаха... Това ли съм аз? Може би за теб. Може би това съм ти показала. Но моят хоризонт съвсем не приключва тук. Той се простира зад границите на въображението ти, там, където винаги си искал да

отидеш и само за миг да постоиш, да се огледаш и да запомниш всеки детайл. И коя съм?

     Аз съм онази, вечно усмихнатата, вечно прикриващата мислите си. Аз съм онази, която би захвърлила всичко на мига, за да ти помогне, макар че си издълбал рана в нея. Онази, която би искал да те посреща всяка вечер у дома, ухаейки на канелени сладки. Жената, понякога нямаща сила да диша, която губи посоката, която заключва вратата към сърцето си. Но помагащата, даряващата надежда, подкрепящата... Силна, смела, ранима... както искаш ме наречи. Дори и самотна ме описва... Самотна в мислите си, в нощите, в студеното легло... Аз съм като дъжда, който така обичам – понякога тиха, спокойна, а друг път оглушаващо шумна; студена или топла, нежна или груба... Дали приключих? Още не съм започнала... А ти сигурен ли си все още, че ме познаваш?
   Как да ме опознаеш? Не отваряй чадъра следващия път.

© Петя Петрова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??