Беше хубав и слънчев ден. Слънцето огряваше наскоро поникналите растения. Птиците пееха ведрите си песни и тоновете им огласяваха кабинета на доктор Болчев. Лъчите светлина, които нахлуваха през отворения прозорец, озаряваха боядисаните в синьо стени, а по тях прилежно и естетически закачените картини, както и дипломата по стоматология на доктора, придаваха живот и изящество на иначе ужасяващото за мнозина място. Не след дълго от кабинета се чу тих разговор:

- Опасявам се, че дъщеря ви ще трябва да носи скоби, за да няма усложнения.
- Щом така е най-добре, ще носи! Напълно Ви се доверявам, докторе. Направете каквото е нужно.
- Чудесно, чудесно. Доведете малката утре по обяд.
- О, утре по обяд няма да може, опасявам се. Няма да има кой да я доведе... на работа съм, мъжът ми също, баба ù не е в града...
- Разбирам, но аз съм изключително зает и няма да има другa възможност скоро. Нека дойде сама, не е толкова далеч, пък и не е толкова малка.
- Добре, докторе. Друг вариант май няма да има, така че ще се наложи да дойде сама.
- Ще дойде ми, та тя е на единайсет! Време е да свиква да ходи сама насам-натам. Хайде сега, довиждане, че имам пациент.
- Довиждане, доктор Болчев, благодавя Ви!



Следващият ден беше дъждовен и тежки, сиви облаци бяха надвисали над небето. Всички твари се бяха изпокрили и само тук-там крачеха бавно старите, бездомни кучета. Габи беше на път към зъболекаря си. Много я беше страх и хич не ù се щеше да слага „онези малки метални неща“, както ги бе нарекла майка ù. Габи добре знаеше какво са скобите, не беше глупаво дете. Досега не ù се беше налогало често да посещава „чичко зъболекар“ и не знаеше какво да очаква. Майка ù я успокояваше и увещаваше и тя и сега се опита да повдигне духа си, припомняйки си какво ù бе казала снощи: „Доктор Болчев е най-добрият зъболекар в града, не ставай смешна! Разбира се че няма да те боли, даже ще ти е приятно. Може пък да ти даде някое балонче като свърши.“
Това никак не ù вдъхна кураж, но пък продължаваше да се чуди как лекар може да има фамилията Болчев. Скоро стигна пред кабинета, въпреки че никак не си даваше зор да бърза. „Онези малки метални неща“ нямаше да избягат. Загледа се в надписа на вратата :

Д-р А. Болчев
Стоматолог


За кратко се замисли какво ли е първото му име, но тогава вратата пред нея леко се открехна. Нямаше никой от другата страна. Габи пристъпи с неувереност и се загледа из чакалнята. Нямаше никого, но от кабинета се чуваше ужасен шум. Явно от някаква зъболекарска машинка. По- скоро уред на инквизицията, помисли си малкото момиче. Седна на големия, кожен диван и хвана някакво списание, колкото да не мисли за очакващото я. Не се получи номера и с всеки изминал удар на стенния часовник в чакалнята, сърцето на момичето биеше все по-силно. Ако ли бе сърцето ù спринтьор, би изпреварило в този миг гепард. Скоро шумът спря и се чу кратък разговор от кабинета. След малко от там излезе едър мъж, който благодари на доктора и си замина. Сетне се чу гласът на доктора:
- Следващият.
Това беше часът на истината за малката Габи. Събра цялата си воля, за да стане и да прекоси разстоянието от дивана до кабинета.

- А, Габи! Колко се радвам, че си тук. Седни на този стол, ако обичаш.
Габи изпълни това, което ù се стори като заповед на избягал от лудницата убиец и треперейки, седна на стола. Изведнъж удари страшна гръмотевица, която накара малката да изпищи. Доктор Болчев я успокои :
- Няма от какво да се притесняваш, малка госпожице! Една гръмотевица, нищо и никаква работа. Хайде сега отпусни се и отвори уста, защото започваме клането... – и се изсмя добросърдечно. Далеч не такъв се стори смехът на Габи.
Една огромна машина забуча и след малко се озова пред устата на момичето. Беше с размерите на Айфеловата кула и беше по-страшна от всички страшни филми, които беше гледала през живота си. Момичето изкрещя и понечи да скочи от стола, но доктора я беше вързал за него. Тя го погледна и видя ужасяващата гледка – доктор Болчев стоеше надвесен над нея, сложил изцапана с кръв маска на устата си, очите му горяха, а ръката беше се превърнала в огромна прокажена и демонична лапа, която всеки момент щеше да се завре в устата ù и да изкара всичките ù зъби един по един. Точно преди лапата да нахлуе в устата ù, се отвори вратата и там се появи майка ù.
- Габи, хайде събуждай се вече! Аз тръгвам за работа! Да не закъснееш за часа си при зъболекаря днес.
- О, мамо чувствам се ужасно зле днес... хайде да е някой друг ден...
- Габи! Не се притеснявай, няма а б с о л ю т н о нищо страшно в това да отидеш на зъболекар.
- Ти така си мислиш...