Беше в първият работен ден след Нова година, малко след девет часа сутринта. Вървях към Районната здравна инспекция или ХЕИ, както всички я знаят, и ми се струваше, че времето все едно е поискало още малко почивка от Дядо Коледа преди да възстанови нормалния си ход след празниците . По улиците почти не се мяркаха хора, като че ли разбрали и те за тайната договорка с белобрадия старец. Само слънцето беше заело рано-рано своя пост, а във въздуха сякаш се носеха леки алкохолни изпарения с ароматни примеси на запалителни и експлозивни вещества. Кракът ми беше още леко подут и вдървен след претърпяна операция на предни кръстни връзки на коляното, но независимо от това, воден от нещо средно между мазохизъм и спортна злоба, аз почти запрепусках към целта. Когато влязох най-сетне в сградата на Районната здравна инспекция, която за мое щастие се намираше и в моя квартал, видях в коридора ѝ около двадесет души да седят кротко, седнали на стари и изтъркани метални столове. Те ме гледаха така сякаш бях същество от друга планета и сигурно ако бях призрак, щяха да ми обърнат малко повече внимание. Разбира се, усещайки тяхната незаинтересованост, аз дори и не се замислих да ги попитам къде трябва да отида, за да си удължа болничния лист. Вместо това се насочих към един много пълен, но и здрав физически охранител, с много мургава кожа и изключително окосмено лице и гръд, надничаща изпод разкопчаната му сотаджийска риза. Тъкмо когато го наближих обаче, той започна да говори с една симпатична русолява жена и разговорът им ми се стори прекалено личен, че да ги прекъсна току-така. Изчаках известно време, но след малко двамата излязоха навън, продължавайки своята толкова задушевна беседа. Аз се обърнах още веднъж с надежда към насядалите по столовете хора, поогледах се и изведнъж като по поръчка видях точно пред мен, залепен на стената пожълтял бял лист, на който пишеше с разкривени букви: „За болнични по коридора вдясно”. Радвайки се на късмета си и недотам на съобразителността си, аз тръгнах по указания коридор, а той се оказа толкова дълъг и слабо осветен, че вървейки по него за момент ми се стори, че съм в някакъв странен, тъмен тунел. И точно когато си мислех, че е безкраен, пред мен се изви някакво подобие на многоглава огромна и дълга змия, само че главите ѝ бяха човешки и това очевидно не беше змия, а опашка от хора и то само каква…! Едва ли ще излъжа ако кажа, че много рядко през живота си съм попадал на толкова много мъже и жени, чакащи на едно място: може би само в детските ми години, когато в България имаше политическа криза и хората се редяха на огромни опашки за най-насъщното си - хляба. Още преди да успея да се опомня от случващото се и огромната навалица, пред мен се изпречи възрастен охранител с побеляла коса, за когото трудно бих могъл да се досетя, че е такъв, ако не беше изтърканата му синя униформа, на която пишеше СОТ. Той беше изключително слаб, да не кажа мършав, като в същото време беше и доста висок, предполагам поне 187-188 сантиметра. Не знам дали заради ръста си или заради нещо друго, но ходеше доста изгърбен, а на главата си носеше черна бейзболна шапка с надпис "Булс". Интересен беше и мустакът над устните му, който беше толкова тънък и рядък, че сигурно често бе предизвиквал присмех и подигравки по адрес на притежателя му. След като ме видя, безучастно като робот, програмиран на една и съща програма, той ме попита рутинния си въпрос, който сигурно бе задавал хиляди пъти:

-Кажете, вие, за какво сте?

Аз му казах, че съм дошъл да си удължа болничния лист, а той ме погледна без особен интерес и рече:

-На опашката!

Помислих си, че е станало някакво объркване, но охранителят бързо го разсея, като ми каза, че на тази опашка чакат всички.

-Какво значи всички? - попитах аз повече от недоумяващо.

-Ами всички, които чакат решение от ТЕЛК- било то за определяне степен на намалена работоспособност, за пенсиониране вследствие на трайно намалена работоспособност или за удължаване на болничен лист след шестмесечно отсъствие от работа поради здравословни причини.

Нямаше какво друго да направя освен да се наредя на опашката, като застана зад последния, стоящ на нея човек. Това беше един около 50-годишен мъж с тъмен, работен панталон, шушляково, оранжево яке и черна, плетена зимна шапка. Сигурно това беше най-стандартното и класическо облекло през зимата за един средностатистически работник в България. Вероятно точно това ме накара в началото да не обърна кой знае какво внимание на този човек, той просто изглеждаше като образец и представителна извадка на отрудения и борещ се за хляба си наш народ. По-късно обаче, когато се вгледах в него малко по-внимателно, забелязах, че освен че беше доста едър и висок, имаше изключително светла на цвят кожа, покрита с множество лунички, но най-голямо впечатление ми направиха необикновено ясните му сини и изразителни очи. Почти веднага след като застанах до него зад мен се нареди и една черноока жена на средна възраст. Тя беше с изключително дълга кестенява коса, която обаче грижливо беше вързала и прибрала, като за тази цел беше използвала някакво странно за мен приспособление, наподобяващо ми на малък дървен шиш. Тази дама носеше огромни диоптрични очила и доста делово изглеждащ сив дамски шлифер, а на краката си беше обула класически черни ботуши с лъскав и висок ток. Още когато дойде и се нареди зад мен, тя ми се стори някак си прекалено хладна и спокойна, сякаш нищо не можеше да я изкара извън равновесие, а зоната и на комфорт е безкрайна. Почти веднага след идването си извади от бежовата си дамска чанта един сребрист бял айфон и скоро след това потъна дълбоко във виртуалното му пространство. Постепенно зад мен и моята невъзмутима съседка се събраха десетки чакащи на опашката, така че общия ѝ брой може би вече надхвърляше петдесет, дори шестдесет души. В същото време по някаква причина хората пред мен като че ли вместо да намаляват сякаш се увеличаваха и аз разбрах, че денят ми ще бъде безкрайно дълъг и изпълнен с чакане. Какво друго ми оставаше освен да се примиря с тази мисъл и да се заредя с търпение. Започнах да се оглеждам, за да видя какви са хората наоколо ми на опашката, тъй като и без това щях да прекарам доста време в тяхната компания. Погледът ми най-напред се спря върху едно младо около двадесетгодишно момиче, което седеше на около два метра зад мен, като между нас освен дамата с огромните диоптрични очила и свръх спокойно изражение имаше и още трима-четирима по-възрастни хора. Аз от време на време се обръщах небрежно уж за да погледна някой от новодошлите чакащи, но всъщност с всяко обръщане оглеждах все по-детайлно младата госпожица зад гърба ми. Тя беше черноока, слаба и средна на ръст, с вързана на кок тъмнокафява коса, а на лявата страна на носа си имаше малка зелена точковидна обица, която я правеше да изглежда още по-секси и интересна. Беше облечена със зелено, шушляково яке с огромна пухена розова качулка и с много тесни, подобни на клин, черни панталони, които очертаваха още повече издължените ѝ и слаби крака. С радост установих, че при всяко мое обръщане и поглед, насочен към нея, младото момиче също ме поглеждаше, като това нещо се повтори толкова много пъти между нас, че сигурно за около 15 минути погледите ни се бяха срещнали поне двадесетина пъти. Точно когато се чудих как евентуално бих могъл да я заговоря, видях на опашката най-отзад да застава една много пълна и дребна жена, завързала бяла кърпа на главата си. Тя сигурно беше около 60-годишна, а тъмният цвят на кожата ѝ издаваше принадлежността ѝ към ромския етнос. Беше облечена с кафяво и доста поизтъркано кожено палто, а надолу с многоцветни и широки панталони, подобни на шалвари, под които се показваха странни черни платнени обувки, наподобяващи ми на галоши. Още с идването си ромката започна да говори на висок тон и да се възмущава от огромния брой чакащи на опашката, при което веднага забелязах, че и липсват няколко предни зъба.

-Каква е тази навалица, за какво чакат толкова много хора?- развика се тя незнайно на кой и ръкомахайки с длани, сякаш кълне и проклина някой. -Пуснете ме да мина, аз съм за ТЕЛК, пуснете ме да мина!- крещеше ромката и тръгна да си проправя път сред тълпата от чакащи мъже и жени.

Доста от хората на опашката реагираха и се опитаха да я вразумят, но напористата мургава жена продължаваше да вика, твърдейки, че чака за решение от ТЕЛК за намалена степен на работоспособност и затова трябва да е с предимство. Всъщност видимо по нищо не си личеше тя да има някакви заболявания или недъзи, а дори напротив- сигурно доста здрави хора биха завидели на жизнеността и енергичността ѝ. Вероятно при други обстоятелства целият този цирк с врякащата представителка на малцинствата би ми се видял по-скоро смешен и забавен, но има моменти и дни, в които чувството ни за хумор рязко се изпарява. Точно преди ситуацията да излезе от контрол, отнякъде като по поръчка се появи прегърбеният охранител с бейзболна шапка и тънки едва наболи мустаци и се разкрещя на напористата и нахална ромка:

-Абе ти малоумна ли си ма, жено, имаш ли акъл? Откъде-накъде ще се пререждаш?

-Ооо, аланкоолу, недей вика мене ти така, аз си знам своите права! Ти не можеш мене обижда така, аз тебе мога осъдя в европата!

-Слушай какво, не си само ти на тая опашка, има си ред! Ако продължаваш така, ще бъда принуден да взема мерки, пък ти ако щеш после и в Страсбург ме съди!- отговори и троснато, но не особено убедително сотаджията с бейзболната шапка.

-Ооо, ти, недей мене заплашва, мойте братя дойдат тука и ще видиш ти тогава!- продължаваше да не отстъпва наглата циганка и заразмахва заканително ръце, сякаш се готви да влезе в юмручна схватка със слаботелесния и прегърбен охранител.

В един момент ситуацията дотолкова заплашваше да ескалира, че за миг си представих опашката, на която чаках, като огромен кошер с пчели, които всеки момент ще подивеят и ще почнат да жилят, провокирани от човешката глупост на една дребна, но нахална до безобразие женица. Добре че отнякъде съвсем случайно се появи възрастна и едра жена с бяла медицинска манта и внушителна осанка, която без изобщо да се церемони обясни на представителката на малцинствата, че ако не се държи прилично и не чака реда си като другите, молбата ѝ до телковата комисия няма да бъде дори разгледана. Тази закана имаше дотолкова голям и незабавен ефект, щото в следващия момент мургавата дама, ако можеше да бъде наречена въобще така, застана неохотно на края на опашката и за мое учудване сякаш си глътна езика. Това, че ситуацията се поуспокои, ми подейства дотолкова ободряващо, че отново взех да търся с поглед младото момиче зад мен, вързано на кок и с обица на носа. Така поне и времето минаваше по-бързо и скоро с изненада забелязах, че е вече почти единадесет часа. А между нас двамата всичко бе като някаква странна игра с погледи- ту чернооката девойка ме поглеждаше, ту аз нея. Когато пък очите ни се срещаха за малко по-дълго време, ние почти в един и същи момент отклонявахме погледите си в друга посока, но след това отново внимателно и постепенно започвахме да търсим зрителния контакт помежду си. От време на време поглеждах високия, едър и светлокос мъж с необикновено ясни и изразителни сини очи, който седеше точно пред мен на опашката, както и стоящата зад гърба ми черноока жена с големи диоптрични очила и вързана коса, напомняща ми на скучна и моногамна счетоводителка. А кой знае може би беше точно такава, поне така си я представях аз в съзнанието си. Тя отново продължаваше да се взира в сребристия си айфон, а спокойствието, с което го правеше и чакаше на опашката, беше повече от завидно. Много други хора пред мен и зад мен видимо бяха почнали да се изнервят, но тази жена явно притежаваше желязна нервна система и огромна психическа устойчивост. В този момент вниманието ми бе отклонено от един нов член, готов да се присъедини към нашето мини общество, на каквото неминуемо бе заприличала опашката. Това беше една изрусена и доста висока жена с елегантно вълнено, черно палто, лъскави велурени чизми и кръгъл плетен червен шал, като по чертите на лицето ѝ бих и дал не повече от петдесет години. Облеклото, походката и цялостното излъчване на тази дама подсказваха за нейното достолепие и честолюбив характер. Въпреки това жената беше видимо объркана, а на лицето ѝ се четеше явно и нескрито раздразнение и недоумение. Тя се оглеждаше в залата, където беше цялата опашка, наброяваща поне шестдесет души, озърташе се по стените, търсейки някакви ориентировъчни бележки или упътване и в този момент ужасно много ми заприлича на мен самия, когато рано сутринта прекрачих прага на тази ужасна сграда. И ето, че отново в точния момент на точното място се появи високият и слаботелесен охранител с бейзболна шапка и тънички мустаци, а изрусената и объркана около 50-годишна дама само това и чакаше.

-Добро утро-рече тя.- Трябва да изкарам една бележка за баща ми от ТЕЛК, но не съм сигурна къде точно трябва да отида. Той е доста болен и е на легло, затова няма как да дойде. Бихте ли ме упътили?

-Госпожо, всички, които са за решения от ТЕЛК, чакат на тази опашка, без значение за какво точно са- отговори сухо и без особена емоция в гласа хърбавият сотаджия с бейзболната шапка.

- Сигурен ли сте в това? Идвала съм и преди тук заради баща ми, но доколкото помня чаках другаде.

- Да, госпожо! Разбира се, че съм сигурен, опашката е само една! - убедено и с леко раздразнение в гласа потвърди охранителят.

Изрусената жена обаче беше твърдоглава и продължаваше да настоява на своето и да не се съгласява с думите на сотаджията. В един момент тя съвсем изгуби контрол и избухна:

-Знаете ли какво?! Срам ме е, че живея в такава държава! Влизаш в голяма обществена сграда, обслужваща граждани, а никъде няма информация, няма администрация, няма дори бележки на вратата или стените, откъдето да се осведомиш. Единственият източник на информация е някакъв охранител с бейзболна шапка, който дори няма табелка с името си на униформата. Срам ме е, че живея в такава държава!

Това бяха последните думи на изрусената жена с честолюбив и както се оказа доста избухлив характер, защото след тези ѝ слова тя стремително се отправи към входната врата на сградата и не се появи повече в залата с опашката. Хората там обаче и без това нямаше какво друго да правим, така че тази случка ни дойде като чудесна възможност да обсъдим подробно ситуацията и по морално-оценъчната скала на всеки от нас да определим кой е бил прав и кой не в конкретния случай. Разбира се, нямаше никакво съмнение, че слабичкият и прегърбен охранител с едва набол мустак ще защити своята позиция, макар че в първия момент, когато изрусената дама го навика, той така се беше свил, че за момент изпитах съжаление към него. Когато обаче тя си тръгна, той изведнъж надигна глава и започна своята пледоария:

-Как не я е срам, така да се държи на обществено място и какво съм виновен аз, че точно на мен да се кара! Кажете ми какво възпитание е дала според вас тази жена на децата си?- и като каза това слаботелесният сотаджия с доста рехав мустак се обърна към всички нас, чакащи на опашката.

-Прав е!- чуха се тук-там няколко гласа.- Не може такова поведение и то от уж добре изглеждаща и възпитана дама.

За мое голямо учудване за първи път в днешния ден видях чернооката жена зад мен на средна възраст и с огромни диоптрични очила да не бърника в своя джиесем, да проявява интерес и дори да изразява мнение по въпросната сцена, разиграла се между охранителя и изрусената дама.

-Като не са научени да чакат и почват да търсят косури и нередности. Най-лесно е да имаш претенции, но щом можем ние да чакаме, значи и другите трябва да могат.

В този момент усетих, че трябва да се намеся и да изразя и аз публично и гласно своята гражданска позиция по възникналия казус.

-Вижте, госпожо! - обърнах се аз към жената с вид на счетоводителка. -Не че я защитавам за поведението ѝ, но ми се струва, че дамата има известни основания да критикува и да е недоволна. Най-малкото което е в тази сграда наистина трябва да има отдел за информация на хората, трябва да има табели, които да упътват и улесняват всички нас. Не мислите ли също така, че не е много нормално всички чакащи за някакво решение от ТЕЛК да бъдат на една единствена опашка, без значение за какво по-конкретно чакат?

Жената с големите очила зад мен ме погледна и аз забелязах в очите ѝ някаква странна смесица между недоумение, несъгласие и може би едва доловима доза на раздразнение. След това тя смотолеви нещо, примигна леко с десния си клепач, извади от бежовата си дамска чанта сребристия си айфон и отново потъна в комфорта на леденото си спокойствие, сякаш съжалявайки, че само за миг е загубила контрол над емоциите си. Аз също извадих своя мобилен телефон, но го направих само за да установя, че в този момент часът вече беше тринайсет и двадесет минути. След това погледнах опашката пред мен, но ми се стори, че тя почти не е мръднала и почувствах досада и напрегнатост. Нямаше какво друго да направя освен да се обърна назад, за да потърся с поглед моя оазис и единствен светъл лъч в тази суматоха, но с огромно разочарование установих, че момичето с обецата на носа не е на опашката зад мен. Помислих си, че може да е отишло до тоалетна или да си вземе кафе, но с всяка изтекла минута започвах да губя надежда, че това е така. Най-вероятно си беше тръгнала, уморена и обезсърчена от огромната тълпа чакащи хора. Изведнъж настроението ми съвсем се изгуби, започвах все повече да се изнервям, а и от време на време се улавях как потропвам инстинктивно с обувката си по пода. Някъде по това време отнякъде се появи един около 50-годишен, доста плешив мъж, но все пак оставил един много рядък кичур отпред на челото си, който стърчеше на всички страни. Човекът беше нисък, вероятно най-много около 170 сантиметра, а носът му беше дълъг и изгърбен, наподобяващ клюн на граблива птица. Очите му бяха малки, живи и хитри, а от лявата страна на слепоочието имаше тънък и дълъг около сантиметър белег. Без да казва нищо, той се приближи до мен, като застана успоредно на моята позиция и леко диагонално на мъжа с работния панталон и необикновените сини очи, зад който чаках аз. В началото не ми стана много ясно какво точно цели човекът с римския нос, но с напредване на опашката нямаше как да не забележа, че този господин също се отмества едно място напред, запазвайки позицията си успоредна на моята. Вътрешно изпитвах силно възмущение и неприязън към този дребосък с изгърбен нос. Бях готов ако се наложи да вдигна скандал, но не и да отстъпя мястото си на този нахален лешояд, което той очевидно се опитваше да си присвои, стоейки отстрани до мен. В крайна сметка обаче с неимоверни усилия успях да запазя самообладание и реших поне засега да не предприемам нищо по отношение на този безсрамник. Щях да го направя, разбира се, но когато му дойде времето за това. А и в този момент дори не бях сигурен дали ще дойде моят ред на опашката до края на работния ден. За един миг се замислих за ежедневните си проблеми, за отминалата година и за нещата, които ми се бяха случили през нея. За ужасната контузия, която ме сполетя, за тежката операция и усложненията след нея, както и за дългите месеци рехабилитация и упорити тренировки, докато мускулът на крака ми се възстанови. Животът беше толкова непредвидим и никога не знаеш какво ти е приготвил и какво те чака зад следващия му ъгъл по пътя, по който си поел. Но дали в това не беше чарът му? Нали, ако всичко беше толкова предсказуемо и еднообразно, той нямаше да е толкова интересен и завладяващ! Всичко щеше да прилича на една матрица, книга с предизвестен край, филм с една и съща история….

В този момент мислите ми бяха отклонени от двама мъже, които бавно се приближаваха към средната част на опашката по дължината ѝ, там някъде, където чаках и аз. Те се придвижваха едва-едва, като за единия това беше по обективни причини- човекът беше с патерици, докато другият леко залиташе и несигурно пристъпяше. Когато се приближиха, двамата застанаха встрани и успоредно на върволицата от хора, но в същото време и достатъчно далеч от нея, поне на 2-3 метра, сякаш за да не се натрапват на чакащите на опашката. Независимо от това бяха достатъчно близо, за да мога да ги огледам внимателно и обстойно. Това бяха кротки хора, към които животът, за съжаление, очевидно не бе постъпил твърде благосклонно. Човекът с патериците беше видимо на около шестдесет години, като косата му беше изключително гъста и здрава за възрастта му, но за сметка на това съдбата, сякаш за да компенсира това свое дарование, я бе оцветила в снежнобял цвят. Той беше облечен с опърпано, старо зимно палто и избелели сиви джинси, а на краката си носеше много изтъркани и похабени черни обуща. При всяко стъпване на болния си ляв крак мъжът с патериците правеше гримаса, издаваща болка и страдание, но въпреки това лицето и очите му издаваха добродушен и благ характер. Другарят му по съдба, а очевидно и в живота, беше доста по едър и висок, като по чертите на лицето му би могло да се каже, че беше приблизително на възрастта на своя приятел с патериците. Той беше изключително широкоплещест, като нищо чудно да бе имал сериозни успехи в спорта на младини, но сега беше доста поизгърбен, трудно пазеше баланс, а по-блуждаещия му и премрежен поглед си личеше, че бе преживял някоя тежка болест. Също като своя приятел беше облечен с вехто черно палто и изтъркани, тъмносиви панталони, а краката си беше обул с изпокъсани маратонки „Найк”, вероятно принадлежали някога на някой негов внук. Тези мъже очевидно бяха дошли, за да си извадят някакви решения от ТЕЛК- било то за преждевременно пенсиониране или за получаване на по-евтини лекарства, а може би пък с молба за по-високи пенсии. От разговора, който двамата подеха с няколко човека от опашката в близост до тях, успях да дочуя, че едрият и висок мъж наскоро е изкарал инсулт, а приятелят му е претърпял трудова злополука в някакъв склад, където работел. Въпреки безпомощното им състояние, те не се оплакваха, не изискваха съжаление и съчувствие, дори не търсиха някаква подкрепа или съдействие. Седяха кротко и безпомощно отстрани на върволицата и така постепенно чакащите на опашката дотолкова загубиха интерес към тях, че в един момент ми се стори, че двамата болни мъже само физически присъстваха на това място, а ментално и практически сякаш не съществуваха за никого там. Изведнъж за първи път в днешния ден чух да говори мъжът пред мен с оранжевото яке и необикновените ясни и сини изразителни очи. Той се обърна леко настрани, така че думите му да се чуят по-силно и ясно от всички на опашката, и каза с висок и твърд глас:

-Тези хора очевидно не са добре!- и посочи с поглед едрия и изгърбен мъж с блуждаещ поглед и неговия другар с патерици. -Нека ги пуснем, за да могат да си оправят по-бързо документите и да се приберат по къщите си на топло и да се лекуват.

Последва няколкосекундна тишина, сякаш през това време хората на опашката анализираха и преценяха думите на мъжа с ясните и изразителни сини очи. Това време на безмълвие ми се стори като цяла вечност, всички мълчаха, никой не каза „добре” или „не, не съм съгласен”. Всеки чакаше съседът му да проговори пръв и да изрази мнение и чак след това и той да вземе отношение. В един момент тишината беше поразена от най-неочакваното място.

-Не, не, моля ви се, ние ще си изчакаме реда. Не е редно, а и не сте длъжни да ни пускате преди вас- и видях, че думите бяха изречени не от някой друг, а именно от стоящия встрани на опашката мъж с патерици.

-Да, така е, ние ще си изчакаме реда- едвам-едвам промълви и високият, едър мъж с блуждаещ поглед, който седеше редом до своя другар по съдба с болния крак.

- Глупости!- отсече с убедителен и почти ядосан глас човекът с оранжевото яке и ясните сини очи.- Вие ще минете преди нас, не е нормално да мръзнете тук цял ден в това състояние, а и не се знае дали ще дочакате, защото може да приключи работният ден преди да дойде вашият ред.

- Така е, нека минат хората!- реших да взема отношение аз и веднага след това още десетки чакащи пред и зад мен подкрепиха думите ми.

- Разбира се, разбира се, хора сме все пак, пуснете ги- чуха се гласове от различните краища на опашката.

В това време видях как с доста усилия мъжът с патериците се приближи до мен и рече:

-Благодаря ви! Наистина, много ви благодаря, задължени сме ви, ще го запомним!- и двамата с високия, едър мъж с блуждаещ поглед лека-полека се насочиха към вратата, за която цялата опашка бленуваше толкова много- портата, на която пишеше с големи букви „Комисия ТЕЛК”.

Кой знае защо в този момент аз почувствах такова неудобство от факта, че този човек благодари на мен, а всъщност цялата заслуга и всички благодарности трябваше да бъдат само за един- това беше мъжът с оранжевото яке и изключително ясните сини очи. Той седеше точно пред мен и аз почувствах искрено възхищение и огромно уважение и респект към този наистина необикновен и достоен човек. Сега неговите бистри, изразителни сини очи придобиха друг облик и изглеждаха много по-искрящи, като две пламнали и наелектризирани огнени сини кълба, а дълбоко в тях аз видях огромното благородство и сила на притежателя им. Той отново направи една крачка встрани и се обърна към всички нас, които имахме неособено големия късмет да сме на тази опашка в този януарски ден:

-Ние, българите- рече той и погледна гордо към всички нас- не сме по-лоши хора от тези от другите народи! Аз наистина вярвам в това, защото съм бил в чужбина и знам, че съм прав. Навсякъде чакат, и в белите страни има такива опашки, но проблемът не е в това, а в манталитета ни. Докато той не се промени, държавата ни няма как да просперира. Всички си падаме малко или много тарикати, но кого се опитваме да прекараме- себе си или другите!? Винаги поставяме собственото си его на първо място, но не можем да осъзнаем, че понякога, когато помогнем или подкрепим някого, всъщност помагаме в голяма степен и на самите себе си. И не е нужно винаги да виждаме някаква логична причина и полза за нас, за да застанем зад даден човек. Има си някакви неведоми и неписани закони, които са необясними и по-силни от нас самите. Те обаче винаги действат и това, което правим, рано или късно ни се връща, колкото и да не им се вярва на някои хора.

Всички чакащи на опашката бяха притихнали и сякаш поглъщаха с всичките си сетива всяка дума на мъжа с работното оранжево яке и безкрайно ясните сини очи. Това обаче трая само няколко минути и когато той отново се прибра на своето място във върволицата, което в този момент беше някъде по средата ѝ, повечето отново започнаха да жужат, други да нервничат, а трети да обсъждат най-различни клюки и злободневни теми. Седях и си мислех колко е прав този човек и колко истина има в неговите слова. Отново и отново възпроизвеждах в съзнанието си всяка негова дума, осмисляйки съдържанието на всичко изречено от него. Да, наистина! Колко по-чиста и сплотена би била страната ни, а и светът около нас, ако хората можеха поне малко да попият и променят съзнанието и манталитета си под влиянието на този наистина специален и необикновен човек. В този момент на осъзнатост и искрено проникновение от моя страна с периферията на погледа си забелязах как при преместването ми леко напред на опашката, успоредно на мен, се измести и плешивият мъж с изгърбен нос, напомнящ ми на граблива птица. Това ми подейства силно отрезвяващо, сякаш изведнъж бях полят със студен душ след възвишената промисъл, от която бях осенен. Този човек беше абсолютният контрапункт на мъжа с работните дрехи и ясните сини очи. Такава наглост беше наистина рядко срещана. В този момент бях убеден, че заради такива дребни тарикати и хитреци като човека, застанал успоредно на мен, държавата ни е толкова бедна и е на това дередже. Добре че скоро след това от така бленуваната за всички врата с надпис „Комисия ТЕЛК” излязоха мъжът с патериците и неговият едър и поизгърбен приятел с леко блуждаещ поглед. Мисълта, че поне те успяха да влязат и да не чакат цял ден на тази кошмарна върволица, ме успокои и ми подейства ободряващо. Двамата благодариха още веднъж, като се обърнаха към всички чакащи на опашката, след което бавно-бавно се запътиха към изхода на сградата.

След това отново настана едно безвремие, в което нищо не се случваше. Почти всеки втори чакащ реда си мрънкаше нещо или се оплакваше от държавата, от депутатите, от кмета, от началника на ХЕИ…. от всичко и всички. Някои по-възрастни жени започнаха да обсъждат събитията в поредния турски сериал, други пък от мъжете водиха лют спор кой измежду отборите на Левски и ЦСКА има повече фенове и футболни достойнства. Изобщо опашката като че ли се беше превърнала в едно отделно миниобщество, в един уникален по рода си самостоен социум, обединен от една обща нужда- да чака своя ред. А часовникът сякаш упорито отказваше да извършва своите физични и напълно естествени и логически свойства. В този момент бях готов на какво ли не само и само да си взема чаша кафе или поне мляко с какао, но пред угрозата да изгубя реда си не посмях да поема този риск. За миг си спомних за опашката в КАТ, на която бях чакал, когато регистрирах автомобила си, но дори и тя ми се струваше като бледа сянка на върволицата тук. Какво ли не опитах в битката с този непобедим и могъщ наш противник, какъвто е времето!? Макар че в случая не точно то беше основният виновник за цялото това чакане, но така или иначе беше съюзник на опашката. За да се справя в двубоя с него правих какво ли не- тропах с крак, медитирах прав, играех си на логически игри със собственото си съзнание, правих психоанализа на съседите ми от опашката и още и още…. И колко парадоксално беше всичко това! Ние, хората, цял живот се опитваме да забавим най-големия си враг. Стремим се винаги да го накараме да изостане, да го обуздаем и отложим максимално дълго в неспирния му път, опитвайки се по този начин да надвием над смъртта. И въпреки това има случаи, когато сме готови на всичко, за да превъртим лентата на живота си с няколко оборота напред в секунда. А не се замисляме, че по този начин само ще се приближим още повече до онази тайнствена и непрогледна бездна, която дебне всеки от нас в края на дните му. В крайна сметка обаче каквото и да правим и към каквото и да се стремим не можем да забързаме хода на всемогъщото време или да го спрем, неизбежно е. В един момент сякаш реалност и утопия се преплетоха в съзнанието ми, погледнах пред мен и видях като щастливо привидение как необикновеният мъж с ясните сини очи влиза през голямата бяла врата с надпис -„Комисия ТЕЛК”. Няколко секунди след това седях като зашеметен, подозирайки, че може би сънувам. Нима щях да дочакам и своя ред в този ненормален понеделнишки ден!? Радостта и възторгът ми обаче бяха твърде кратки, тъй като веднага след това с периферията на очите си видях дребния и свръхнахален плешивец с извит нос, който беше застанал точно до мен, та дори леко пред мен. Сега или никога си казах аз, ножът беше опрял до кокала вече и колкото и да ми беше неприятно, трябваше да се разправям с този нагъл и циничен тарикат. Тъкмо мислех да му кажа в очите колко е безочлив и нахален и как няма срам да се опитва така арогантно да се прережда, когато изведнъж вниманието ми бе превзето изцяло от нещо съвсем неочаквано, но и толкова приятно и щастливо за мен. Точно срещу ми седеше тя- черноокото момиче с вързана на кок коса и блестяща зелена обица на носа. В първия момент не знаех какво да кажа, искаше ми се да произнеса някоя дума ей така, за да видя как ще реагира или просто за да ѝ подскажа по някакъв начин, че я харесвам. Но както става в живота, понякога и най-простите ни слова се превръщат в неосъществими за нас желания и брътвежи.

-Ъъъ…, здрасти- успях да промълвя само едва-едва, при което последното, което би ми се искало в този момент, е да се погледна как изглеждам отстрани в тази ситуация.

-Здравейте!- каза тя, усещайки се и в нейния глас леко вълнение. –Искам да ви помоля нещо. Майка ми претърпя операция преди две седмици и трябва да вляза вътре, за да взема набързо една експертна бележка, която тя да представи пред работодателите си. Ще може ли да ме пуснете преди вас?

- Ъъъъ, ммм, да, разбира се!- отвърнах аз без много-много да се замислям в този момент.

- Благодаря ви!- обърна се тя към мен и видях как съвсем лека руменина оцвети красивото ѝ, овално бяло лице. След това очарователното момиче с пиърсинга се шмугна пред мен и лешояда, който се опитваше да ме пререди, и внимателно отвори бленуваната от всички врата. В почти същото време оттам излезе мъжът с необикновените сини очи, сбогува се с нас и бързайки се запъти към входа на сградата.

-Какво направихте, защо я пуснахте? - и за първи път в днешния ден чух тънкия и писклив глас на човека с гърбавия нос и рядък перчем на главата, обърнал се към мен.

- Вие ли, точно вие ли ще ми държите сметка, който се наредихте на опашката направо от средата ѝ и прередихте толкова много хора? Не ви ли е поне малко срам?!- възмутен и ядосан му отговорих аз, а кръвта ми сигурно кипеше със стотина градуса по Целзий.

-Какво говорите, млади господине, какво говорите!? Та аз чакам от шест часа сутринта на пейките пред Здравната инспекция, това, че не сте ме видели, никак не ме интересува. И сега не стига, че чакаме цял ден, а и пускате други хора да минават пред нас!

-Да, защо пускате хора пред опашката? - чуха се няколко гласа зад гърба ни. –Така цял ден няма да минем, а вече е близо 17 часа!

-Този човек лъже, той се опитва да пререди всички вас, а вие му вярвате!- опитах се да се защитя аз, но чакащите на върволицата вече бяха толкова изнервени, че имах чувството, че никой не ме слуша и не разсъждава трезво и реално в този момент. Тогава някъде из задния край на опашката се чу добре познат ми от днешния ден глас със силно изразен езиков диалект и жаргон:

- Ей, аланкоолу, ти ли пускаш пред нас? Аз цял ден чака на тоя върволяк, а накрая той пуска хората пред нас!- и в далечината видях една позната и беззъба паст, принадлежаща на ромката, опитала се да пререди цялата опашка по-рано сутринта.

Никога не е приятно, когато болшинството от определена група се нахвърли върху теб, а на твоя страна няма буквално никого. На всичкото отгоре дори и по-възрастните хора, преобладаващи на опашката, изглеждаха доста агресивни и меко казано злонамерени към моята особа. Опитах се да се защитя, като казах, че момичето с пиърсинга е обещало, че ще влезе и излезе много бързо без въобще да се бави, но негодуванието и гневът на тълпата във върволица вече бяха взели връх и изгубили контрол. Всичко в цялата ситуация ми напомняше на загряваща се вода на котлон, която всеки момент ще достигне точката на кипене и нищо не е в състояние да я спре. Беше въпрос само на време и на още няколко градуса. И кой би могъл да предположи, че последният и решителен залп на тази истинска вихрушка от гражданско недоволство ще дойде от най-неочакваното място:

-Това е безобразие, вие сте безсрамник! - крещеше чернооката жена с огромни диоптрични очила и вид на скучна счетоводителка, която беше точно зад мен. –Кой сте вие да пускате хора и да карате всички нас да чакаме? - и за първи път в днешния ден изпитах чувство на притеснение пред ескалиралото брожение на въстаналата тълпа. И нямаше как да е иначе, след като дори най-спокойният и хладнокръвен човек във върволицата от чакащи беше напълно загубил контрол и самообладание.

В този момент се случи нещо още по-неочаквано и подтикващо към размирици и безпорядък. Опашката, която до този момент си вървеше в една права редица, изведнъж се сгъсти и загуби своята линия и последователност на съставляващите я хора. Малко след като се скупчиха един до друг, чакащите на върволицата отново се преконфигурираха, но така, че зад гърба ми се появи не една, а поне четири или пет опашки от хора, като трудно някой би могъл да определи коя от тях бе най-надеждна и достоверна. Сега вече добрата новина беше, че част от напрежението, акумулирало се изцяло върху мен от всички страни, се разпръсна, като се появиха и други конфликтни зони в така очерталата се ситуация. Няколко от членовете и неформални лидери на различните опашки в общата върволица започнаха да спорят помежду си и така постепенно се образува такава бъркотия и хаос, че много трудно бих могъл да опиша тази толкова „живописна” картина. Почти всеки втори говореше на висок глас, обяснявайки на съседа си как е преди него на опашката, колко е болен и колко много е чакал, за да дойде неговият ред. По едно време ситуацията дотолкова се изостри, че доста от спорещите помежду си започнаха да жестикулират един към друг и дори леко да се поизбутват в търсене на по-добра позиция за достигане до крайната цел. И ето че отново в точния момент на точното място се появи човекът, призван да въдворява ред, а именно високият, хърбав охранител с тънки, едва наболи мустаци и доста поизгърбена стойка. Той се огледа малко плахо и с несигурна походка се приближи към тълпата от хора, които всячески се опитваха да се прередят и да минат през телковата комисия преди края на работния ден.

- Какво става тук? Какъв е проблемът!?- рече той с възможно най-заплашителния тембър на гласа си и изпъчи гърди, при което тялото му придоби толкова странна траектория от торса нагоре, че за момент ми заприлича на двугърба камила. Думите му обаче не само не произведоха необходимия ефект у каращите се, а напротив сякаш имаха обратно въздействие върху тях и те се озлобиха още повече.

-Престанете веднага! Намирате се на обществено място!- сподавено и с треперещ глас се опита още веднъж да успокои тълпата слабичкият охранител с бейзболната шапка с надпис "Булс", но никой нито го слушаше, нито му обръщаше внимание.

В този миг изпитах искрено съжаление към този възрастен и прегърбен човечец, дошъл в крайна сметка да изкара своя залък хляб в дългия и напрегнат за всички на опашката ден. Нима той имаше толкова вина за всичко случващо се и за цялата тази идиотщина и суматоха в сградата на ХЕИ?! Почти всеки от нас е изпадал в подобни ситуации, когато просто е отвъд предела на способностите ни да контролираме събитията и да ги управляваме според нашия план. Тогава попадаме в плен на невидимата материя и трябва да разчитаме на нечии други сили и средства за въдворяването на реда и хармонията или пък на случайността. В повечето случаи обаче такава намеса има и този път за щастие на слаботелесния охранител с едва наболи мустачки също бе така. Съвсем неочаквано изведнъж край опашката от хора отнякъде се появи другият сотаджия, който бях видял по-рано сутринта в сградата на ХЕИ, но така и не посмях да попитам за упътване. Той беше изключително едър и космат, имаше груба и тъмна на цвят кожа и плашещ, дори зловещ вид. Бе обръснал главата си до голо, а веждите му бяха толкова гъсти и съединени, че образуваха една огромна обща ивица над очите му. Може би благодарение и на външността си той успя много бързо да въдвори ред само с присъствието си и сякаш беше абсолютен антипод на колегата си с рехавите мустаци и прегърбена стойка и по вид и по държание. За отрицателно време опашката възвърна първоначалната си и автентична форма, като хората скоропостижно и ненадейно си припомняха кой зад кого е седял. В крайна сметка всяка буря си има своя край и очевидно тази тук вече бе позатихнала, като заслугата за това бе изцяло на страховития и много едър и космат сотаджия. В същото време неговият слаботелесен колега с едва-едва наболия мустак изглеждаше като човек, възвърнал самочувствието си, и дори така бе изпъчил гърди, че сега почти не си личеше неговата прегърбена стойка. И ето че точно в този момент на перфектно затишие и покой след разразилия се ураган се случи нещо, което отново накара пулса ми да надмине многократно обичайната си честота и ритъм. Вратата, към която всички се стремяхме отчаяно в този толкова дълъг януарски ден, бавно се открехна и зад нея се показа...- тя. Красивото момиче с пиърсинг на носа с изящна и лека, елегантна походка бавно се приближаваше към мен. То ме гледаше с топъл и благодарен поглед, а аз се взирах в големите му като маслини, ангелски очи и не знаех дали това е истина или някакво приказно мое видение. Когато тя съвсем се приближи, капачките на коленете ми така се размекнаха, че вече не усещах дори вдървения си и подут ляв крак. Думите сякаш бяха излишни в този момент, те нямаха никаква сила и власт над бушуващите емоции и мисли в душата ми. Тя подаде в ръката ми малко бяло листче, при което лека руменина покри красивото ѝ лице, усмихна се едва доловимо с поглед и бавно се запъти към изхода на сградата. Всичко това бе толкова невероятно и нереално, че за миг изпитах желание някой да ме ощипе или побутне, но почти същият ефект се получи от картината, която се изпречи пред очите ми в следващия момент. Дребният плешив лешояд, седящ успоредно на мен, със завидна бързина се приближи до вратата с надпис „Комисия ТЕЛК” и понечи да я отвори, при което аз също се спуснах натам в опит да го изпреваря. Сблъсъкът бе неизбежен, бях готов на всичко, но не и да оставя този низък и безсрамен плужек да ме пререди. Точно тогава обаче за наша голяма изненада портата, към която и двамата отчаяно се стремяхме, се отвори отвътре и пред нея се показа възрастна жена с бяла манта и късо подстригана червеникава коса.

-Съжалявам много, за днес приключихме! Утре ще приемаме отново- и жената с мантата посочи с пръст табелата на вратата, на която с големи букви пишеше „Понеделник- Петък: 09:00 до 17:00 ч.”.

- Но как, не може така, спешно трябва да разгледате молбата ми!- с настойчив и дори леко заплашителен глас заприказва нахалният дребосък с изгърбен нос и вид на граблива птица.

- Не може ли? В момента е 17:10- като в същото време късо подстриганата дама с червеникава коса вдигна ръката си, на която имаше малък сребрист, механичен часовник, насочвайки я към очите на безочливия и нагъл плешивец, опитващ се да ме пререди. В този момент на помощ на служителката на ХЕИ дойде и едрият, мургав и космат охранител със сключени вежди и гола глава, приличащ повече на избягал затворник, отколкото на служител на реда. Ефектът от неговото пристигане бе мигновен и нахалният лешояд, който така арогантно се бе опитал да ме изпревари, бързо сви криле и премина към отстъпление. Едва сега опашката, на която цял ден бяхме чакали, започна бавно и постепенно да намаля своята степен на консистентност. Гледах я и не можех да повярвам! Струваше ми се невъзможно и нереално това, че върволицата бе започнала да се смалява и дори да изчезва лека-полека. Това всемогъщо чудовище, тази огромна многоглава змия, на каквато бях оприличил опашката, когато я видях за първи път, сега малко по малко губеше от своята адска сила и власт. Може би още утре тя щеше да възвърне безспорното си влияние и необикновената си мощ, но сега умираше, разчленявайки се отвсякъде на множеството си съставни части- хората. Повечето от тях си тръгваха намръщени и гневни заради това, че не са успели да минат през експертната комисия, но отделени от общата маса те вече нямаха тази тежест и влияние. Вероятно аз бях единственият човек в цялата опашка, който я напусна щастлив и без грам разочарование. А причината, разбира се, бе прекрасното момиче с пиърсинга на носа, което бях срещнал тук. Едва сега отворих стиснатата си в юмрук и запотена ръка, за да прочета най-после, подаденото ми от прелестната девойка листче, на което със ситен почерк беше изписан телефонен номер, а до него името: Мартина. Вече нищо друго не ме интересуваше нито имаше значение. Само в един миг забравих и за оперирания си крак, и за удължаването на болничния си лист, и за проклетата опашка, на която цял ден бях чакал. В главата ми беше единствено тя- Мартина. Повече нищо не ме задържаше в тази мрачна сграда, копнеех да изляза навън и да полетя на воля.

      Времето бе хладно и присъщо за сезона, ала въздухът имаше необичайно свеж вкус, а лекият ветрец приятно галеше лицето ми. Слънцето вече бе изминало своя всекидневен път и бе отстъпило мястото си на своята сестра- луната. Въпреки това все още бе необичайно светло за януарски ден. Градът най-после се бе събудил след новогодишните пиршества, а празничните украси и светлини, които още светеха тук-там, го правеха да изглежда още по-пленителен и живописен. Не вървях, а сякаш се носех по пътя към дома си, като нямаше и помен от скованост или болка в левия ми крак. Вече бях съвсем близо до улицата, на която живеех, когато ненадейно отнякъде се появи огромен оранжев боклукчийски камион, спря на няколко метра пред мен и се приготви да погълне поредната си порция битова смет. Бе малко странно, че минава по това време на деня, за да извършва специфичната си дейност, ала вниманието ми бе привлечено от един от работниците, който слезe от камиона и застанал в гръб се зае да изпразва един от поставените варели. Точно тази фигура ми бе толкова позната….-този тъмен панталон и това оранжево яке, а и тази черна, плетена шапка… В следващия миг човекът се обърна и в здрачината проблеснаха едни необикновено ясни и доблестни сини, изразителни очи. В първия момент не можах да повярвам. Нима бе възможно, нима беше истина?! Съзнанието ми отчаяно се бореше с констатираното от зрителната сетивна система, но накрая дори разумът бе принуден да абдикира пред обективната реалност. Да, това наистина бе той- мъжът, който единствен се намеси и застъпи за двамата болни и безпомощни другари по съдба, чакащи на опашката в Районната здравна инспекция. Същите ясни и сини изразителни очи сега ми се видяха много по-загрижени, уморени и замислени. Когато се приближих съвсем близо до него, той улови погледа ми и само за миг на устните му се появи едва доловима усмивка. След това кимна леко, качи се на задницата на боклукчийския камион и огромната машина бавно започна да се отдалечава, докато се изгуби съвсем от погледа ми в смрачаващата се вечер….