13.11.2011 г., 13:11

Опитах

1.3K 0 0
2 мин за четене

Понякога на любовта ù трябва малко, много малко, за да бъде истинска, за да бъде сбъдната, зрънце вяра, на която да стъпиш. И след  тази първата  стъпка може да направиш цяла пътека към небето.

Понякога любовта минава тихо покрай съня ти, разминаваш се с нея за секунди, но тези секунди, могат да значат цялото време на света. В този момент то няма значение, спира… губи се в очите на любимия и ти в неговите… Когато нещата се върнат по старому, сякаш нищо не е било. Сякаш си сънувал, дълъг и измамен сън, от който не си можел да се събудиш. Когато се събудиш, плачеш. Не знаеш, кошмар ли беше, или щастие. Колко е объркващо, когато не може да направиш разликата между най-голямото си щастие и кошмар... Когато щастието стане кошмар, а кошмарът щастие. Кое е по-страшно? Да загубиш любовта или да я спечелиш?!

Понякога любовта е луда  и необуздана като придошла река. Ако си на пътя ù, тя те повлича, и не може да ù се противопоставиш. Давиш се... Или плуваш, ако умееш да стоиш дълго без въздух...

Ако се страхуваш от дълбоко и си свикнал да усещаш твърда земя под краката си, любовта не е  за теб. Тогава си вземи някоя книга и чети за нея, за влюбените герои, за смелостта, за чудесата... - животът е друга книга, там  авторът, критикът, редакторът  и читателят  си ти.

Ти може да бъдеш всеки един персонаж от тази книга. Да си лошият, да си ядосаният, да си тъжният, да си влюбеният, да си добрият, да си лудият, да си тайнственият и в същото време откритият загубеняк на времето, в което живееш...

Любовта не е панацея за всички страдания, тя само ни показва пътя, по който може да станем по-добри, понякога и по-жестоки.

Една красива сутрин се събудих и видях, че в ръцете си имам лък и стрели. Май сънувах, или пък се будех, не знам. Взех една и се прицелих към слънцето. Знаех, че е невъзможно да го стигна, беше много далече. Стрелата ми щеше да изгори, докато стигне до него, но въпреки това опитах. Очите ми ослепяха за миг, не виждах целта си, усещах само топлината му. Тази съживяваща топлина, която дава живот на целия свят. Пропуснах… Не знам къде отиде стрелата ми, дали се беше забила в някое дърво, или  пък беше улучила някоя птица, дали не беше потънала в някое блато, с нея можех да  убия дори и  човек? Безотговорно постъпих тогава, но въпреки това  се зарадвах. Усмихнах се на себе си и си казах:

,,- Все пак опитах!“

Не спирайте и вие да опитвате,  не забравяйте целта си. Не губете представа за времето и за това ден ли е или нощ. Защото  през нощта слънце няма, а само звезди и светещи лампи.

написа:  Фантазия      

главен кореспондент - Опит

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Людмила Стоянова Всички права запазени

Коментари

Коментари

Избор на редактора

Греховете на Фатима

Boyan

Фатима легна да умира във вторник по обяд. В къщата нямаше никой, цялото село сякаш беше опустяло в ...

Любовен случай

latinka

Строителният работник със специалност плочкаджия Ангел Ангелов Ангелов, наричан Ангел Чушката се влю...

Любовта на чаплата (за конкурса)

perperikon

Гроздоберът бе в разгара си. Пълнехме кошовете с Тинта по терасите, надвиснали над реката, сваляхме ...

Забрадката на Йозге

Katriona

Пламен Камъка похлопа на вратата на съседите си в нощта срещу 15 юни. Брат му и снаха му заминаха сл...

Очите на Елиф

azura_luna

Горан вървеше към кръчмата с ръка в джоба. От време на време опипваше дали въпросният предмет, който...

Жената, която не ставаше за нищо (За конкурса)

Katriona

Животът я мачкаше като тесто. Само че тестото става на хляб, а от нея вече нищо не ставаше. Така каз...