Аз съм като стъкло, начупено на парченца, лепено милиони пъти и дори да го начупиш на още толкова, няма да ме заболи кой знае колко. Или може би аз съм свикнала на болката дотолкова, че всяка нова само гъделичка раните. Или може би ме боли много повече, но отказвам да го приема. Аз съм като хартия, намачкана, накъсана, изглаждана хиляди пъти и дори да ме стъпчеш още толкова, няма да има кой знае какво значение за мен. Или може би аз съм свикнала да ме предават дотолкова, че всяко ново разочарование само гали наранените места в сърцето ми. Или може би го приемам много по-тежко, но не искам да го покажа. Но дори да ме сринеш, аз пак ще се изправя. Защото съм свикнала след като падна, да стана. Да изтупам прашните колена и да се усмихна. Защото съм свикнала да се издигам по-силна, по-борбена, макар и наранена. Аз съм  като сграда, чийто основи понякога рухват и се разнася от нея наоколо само прахта. Но като сграда после се изправям и опорите си закрепям по-здраво за земята. Така че, опитай! Опитай се да ме събориш. Опитай се да ме видиш беззащитна, слаба и пречупена. Опитай се да ме блъснеш в пропастта и след това се моли да не се измъкна от дупката, в която си ме пратил, защото и най-силната и искрена молитва няма да ти помогне. Защото аз ще стана. Аз ще се усмихна и ще застана с гордо вдигната глава. Защото може да ме боли  дълго време след това, но знам, че времето ще ми помогне да затворя раните си, въпреки че белезите ще си останат. Аз няма да се предам и няма да се откажа. Можеш да пречупиш сърцето и душата ми, но няма да пречупиш волята ми. Можеш да скършиш крилата ми, но няма да скършиш вярата ми. Можеш да изгориш мечтите ми, но няма да изгориш надеждата ми. Можеш да ме нараниш, но никога няма да убиеш това, което съм.

Аз съм като стъкло, като хартия, като сграда. Аз съм като огън, като буря, като настроението на хората. Аз съм като времето. Може би дълго време ще бъда тъжна, мрачна и самотна, но после като слънце ще изгрея над това, което е било до сега. Опитай се да ме събориш! Аз ще се изправя!