Около софрата се събра цялата челяд. Антон и по-малките му братя - Добри и Петър бяха гладни и ядяха бързо . Яхнията от кокошка с мерудии  ухаеше сладко и те загребваха  с лъжиците и топяха залъците си в нея. В една купа имаше  трушия от зелени домати, чушки и моркови. Погачата бързо се преполови, но имаше и друго за ядене. Майка му и баща му дъвчеха по-бавно и гледаха първо да се нахранят юнаците им. След като се нахраниха, Пенка слугинята им донесе ябълки и круши. Пенка им работеше от лятото на нивата, но после чорбаджи Никола я остави за къщната работа. Тя беше от съседните села, изгонена от мъжа си, защото не му роди деца.  Захрускаха плодовете, а Антон вече едва изтрайваше да се вдигнат братята му от софрата.  Най-накрая те излязоха и вечерята продължи без тях. Пенка донесе в едно шише от пелина и го остави пред баща му. Чорбаджи Никола каза наздраве и  отпи дълга глътка. После подаде  шишето на Антон. 
                             – Наздраве, тате!
           Надигаха шишето и пийваха. Баща му се поотпусна. Антон събра кураж и рече:
                           –  Тате, нивга не съм ти строшил хатъра до сега. Знаеш колко те уважавам и се уча от тебе за всичко. Искам като тебе да бъда добър човек. Но искам да ти кажа тате, че на сърцето и на очите, не може и аз сам да заповядвам.
   Стъпваше по тънък лед, затова Антон се прокашля и продължи предпазливо:
                           – Вече ми каза, че не одобряваш Вела. Да, тя е бедна и освен схлупената къщурка, баща и  нищо не и остави. Но тате, аз я харесвам. А тя е кротка и работна. Ще се втурка да помага в чифлика. На сърцето си не мога да кажа да спре да я обича. Кина не ми е на сърце. Какъв живот ще карам с нея, щом няма обич. Като гледам тебе и мама, искам и аз такова семейство. С добруване да се живее. Сполай ти ,тате. Но ако кандисаш за Вела, ще ми сбъднеш мечтите.
   Антон погледна баща си в очите и зачака. Майка му Ангелина стоеше на тръни. Поглеждаше ту мъжа си, ту сина си. Баща му мълчеше, претегляше чутото и отвори уста:
                          – Антоне, какво да кажа синко. Виждам, че си нагазил на дълбокото. Дай да мине зимата, а на пролет ще видим що ще чиним. А и девойчето е малко още. Поогледай се, нека не бързаме. Ще говорим  пак по въпроса де. Исках да си уголемя чифлика, ама като си луда глава и не чуваш… Ще мислим, ще струваме  до пролетес.

             Антон се успокои. Някаква надежда… крехка, но жилава се затаи в душата му. Целуна ръката на баща си от благодарност и излезе. Тръгна към кръчмата. Там се бяха събрали неговите другари и го чакаха. Антон ги поздрави весело. От много време не го бяха виждали такъв. Беше пак стария Антон  …  най – дяволитият шегаджия.
                Чорбаджи Никола погледна  към жена си:
                           – Ангелино, сина ни за либе говори. Невеста иска. Що да сторим като Вела е безимотна и нищо няма да принесе. Хубава ли е поне? 

                        – Кольо, за нея думат, че е хубавица, таман напъпила, кротко и чевръсто девойче. Сега при баба Параскева живее и много я хвалят. Имот си имаме, чифликът е подреден, може да има късмет Антон с нея.
                                  
             Старият чорбаджия надигна шишето. Ще му дойде акъла на Антон, ама нейде…Да чака на пролет, до тогава вода ще изтече, кой знае какво ще му хрумне… Може и друга да му завърти главата…Ехеей, женоря…Въртят ни и ние мъжете омекваме…ама синковицът му и той като мене, любов дири…що не ги люби девойките, а бърза ли бърза…венчило…нема да избяга венчилото…  Захили се баща му и лукавите му очички затърсиха Пенка. Слугинчето  беше къмто трийсет години, имаше налята фигура, с едра пазва и широки бедра, сладка като шекер… Прескачаше по някоя вечер той, щом жена му заспи в одаята на Пенка или в плевнята.
                   Обърна се към нея:
                          – Пенке, като ошеташ, хвърли малко зоб на конете.
          А после стана  и каза на Ангелина:
                               – Отивам до кръчмата, че ми свърши тютюна. Ти си лягай. 
                  Отиде той там, купи си тютюн и бързо се прибра. Ама не влезе в къщата, а сви към плевнята. Там го чакаше седнала до една бала сено Пенка. Чорбаджи Никола се засмя и по червендалестото му лице избиха капчици пот. Приближи се до нея и откопча ризата и. Гърдите и се бялнаха в тъмното. Той ги заопипва  и наведе глава към тях. Големи като дини, твърди и примамливи…Мачка ги и им се радва, после потърси устните и. Пенка отвори уста и отвърна на целувката му. Замириса и  на горчив пелин и тютюн. Мъжът я целуваше ненаситно и страстно. Вдигна полите и и я събори в сеното. Влезе в нея и я люби дълго. Беше мъж в силата си, разпален от женската плът. Пенка го възбуждаше  и искаше да я има всеки ден, а тайните им срещи го побъркваха. Тя извърна глава, после го прегърна и се раздвижи, за да свършат по-бързо. Едва го изтрайваше, ама какво да прави…Той ахка и охка, после се търколи настрана и стана. Хвана я за пръстите и пусна една жълтица в тях.
                      –  Хайде, Пенке… Мълчиш ли, всичко ще е наред. И платата ще ти вдигна…
              Чорбаджи Никола я придърпа пак и я целуна жарко. Не можеше да и се насити. А това, че е ялова беше добро дошло за него, поне нямаше да надуе корема…
            Ангелина си легна, но не заспа веднага. Нямаше щерка тя и как се зарадва, че Антон невеста си търси. В главата и се заредиха картини от нейното венчило, после роди Антон, колко радостни бяха с мъжа и. Но в живота не всичко е по мед и масло. Заредиха се дванадесет дълги години през които сърцето и се свиваше всеки пък, когато пометнеше…Но Божията майка и чу молитвите  и накрая доби близнетата - Добри и Петър. Да са и живи и здрави, ама много палави деца. Само от татко си страх имат. Ех, как отлетяха тези млади години…
             
Продължава…