Мирко отвори вратата и влезе в одаята. Леля му и Вела седяха до огнището и си приказваха нещо.
                                 -Добър вечер!- поздрави ги той.
                                 -Добър вечер – отговори леля му, а Вела си мълчеше.
                                  -Окъсня бе, леля, ние хапнахме.
                                 - Лельо, пуснахме барата. Водата върти, пуфти, пере и пее като хала…- заразказва им той със светнали от радост очи. Утре ще довършим простирите дето ще съхнат дрехите и ще сковем една барака да има къде да се дяна. Каквото има за пране, утре ще го натоваря на каруцата и ще го пуснем. А ти и Вела ще гледате как се въртят и перат…лесна работа. Я ми виж ризата…свети от чистота, първо нея пуснах.
                              - Браво, Мирко! Нямахме такова чудо тук, ти чудо направи… Ще дойдем да видим как е, що е… А за тебе има одая при нас, не се кахъри…
                               -Има, ама аз да съм там лятоска при барата, а по-натам ще видим. Като тръгне работата и сбера парици, имам и още останали , то другата година ще стягам къща.
                   Дано се вдигне от тук. Да сме си с баба саминки. Да не ме задиря, че Антон стройници ще прати…Да се отърва от него.
                             - Хубаво я мислиш, Мирко, хубаво. Човек дорде е млад, в силите си трябва къща да строи, дърво да посее и деца да отчува. Веле, сложи му една паница от чорбата да хапне.
                 Вела стана му сложи да яде. Подаде му хляба и се дръпна настрана. Що е така крива? Какво и е? Що не се радва като мен на барата? Но той си беше весел, не му пукаше, че Вела е начумерена.
 …………………………………….
                  Антон дочу приказките, че барата е готова. Цялото село само за това говореше, сякаш голямо чудо е станало. Трябва да иде и той на барата, да види що става… Вела там работела… при Мирко Македонеца…
          Той впрегна коня и се метна на гърба му. Тръгна да наобиколи чифлика, че се запролети и работа колкото искаш. Оряха днес, за да посеят картофите на една от нивите. Беше му пролетно и в сърцето. Като мине Великден ще поиска Вела. И няма много да чакат, бързо ще стегнат сватбата. Къщата им е голяма, на три ката. Той и Вела ще идат на третия кат, да са си сами и свободни там горе. Мислеше си за Вела и за милувките им като се венчаят и леко потръпна. Гореща вълна го заля и се приплъзна чак до слабините му. Как му се щеше да става по-бързо всичко и да я има, и ден и нощ…син да му роди, челяд да имат, да са си двамата …
………………………………………………………
       Мирко товареше каруцата с черги, одеяла и китеници. Леля му и Вела се качиха и седнаха върху дрехите в каруцата. Той подръпна юздите и потеглиха към барата. Там вече кипеше работа. Момчетата побиваха колове в земята и направиха дървени простири, а други двама с дъски ковяха колибата. Вела скочи и подаде ръка на баба си, но Мирко се приближи и я подхвана през кръста и я свали от каруцата. Двете жени се спряха до коритото, където бълбукаше водата и загледаха. Той свали дрехите  и започна да ги пуска вътре. Водата ги завъртя и замята. Леля му се засмя и го похвали. Вела беше вперила очи и гледаше замислено този водовъртеж. После Мирко се приближи и извади одеялата. Те му помогнаха и ги сложиха на скованите простири да се отцедят и съхнат. Нямаха друга работа и двете жени седнаха на тревата да си почиват.
-    Хубава работа, браво Мирко! Браво, леля – радваше се леля му от сърце.
Мирко закима с глава.
-Дано лельо да идват хората, мющерии да имам…
-Ще идват, няма как да не идват, лесно и хубаво става, бърза работа…
            Стана обедно време и Мирко подкара каруцата и жените към село. По пътя им заговори:
-    Сега  се запролети вече и ще има много работа на барата, преди Великден ще идват жените да перат и изчистят всичко. Ще имам нужда някой да ми помага. Вместо да плащам на друг, Веле, какво ще кажеш да работим заедно? А ти, лельо?

Вела се изненада. А леля му каза:

-    Еее, не е лошо. Вместо Вела да бъхти по чифлиците, може да работите тук и не е  толкова тежко. Веле какво ще кажеш?

-    Ами не знам, ама нали при чорбаджи Гено работя. Да не го разсърдим…

           Прибраха се да обядват, но Вела ровеше в паницата си и залъците и присядаха в гърлото. Какво да прави? На барата работата е по-лесна, няма мотика да върти…ама Мирко? Ами ще го държи изкъсо…това е…
                      И като взе решение и олекна.
                   -Добре. Ще работим заедно, но всеки ще си гледа работата… - и твърдо му кимна с глава.
                           В очите и имаше студен метален блясък. Ще бъде по нейната…няма да я докосва…
       Мирко добре я разбра. 
…………………………………………………………………………………….
               Мирко и Вела всеки ден се качваха до барата още заран. Идваха по три- четири каруци на ден да перат. Разчу се и из другите села. Момчетата сковаха още простири от дървета, обелиха им корите да не изцапват прането. Вела работеше усърдно. Вадиха двамата прането с дълги дървени куки и ги простираха да съхнат. Когато нямаше работа тя си мълчеше и ясно му даде да разбере, че не иска да я закача. Мирко я попита:
                        -Как си? Що не ми говориш? Що ти става?
                       - Всеки да си гледа работата. Какво да си приказваме, от много приказки хаир няма…-тросна му се тя.              
      Качваха се на каруцата и се прибираха. Мълчаха и тишината падаше тежко между тях. Вечер и даваше по някоя пара. Тя ги скътваше с радост в раклата си. Мирко по начало беше веселяк и не разбираше защо Вела е все намусена и кисела. Колкото повече тя се отдалечаваше от него, толкова повече искаше да я има…Тези сини очи...езера…стройна снага…пълна пазва…не му даваха мира. Но ще чака, все ще кандиса накрая, нали по – цял ден ще се заедно на барата…ще чака…
                    Днес се учуди като видя, че Антон е дошъл на барата. Беше натоварил много дрехи в каруцата. Пуснаха ги заедно във коритото да се въртят и зачакаха. Мирко ги гледаше двамата под вежди и не ги изпускаше от поглед. Антон я зяпаше безсрамно. Очите му пъплеха като мравки по снагата и…
                По едно време дръпна Антон настрана да пушат.
                     -Еее, как е Мирко? Върви ли работата?
                   - Добре е засега. Има мющерии. Бива. Идват хората.
                    - И Вела ти помага тук, пъргаво работи…
                   -Не мога да се оплача, работливо е девойчето.
                  - Ами и красиво е, и добро. След Великден ще я поискам от баба и , както му е редът. Ти я пази дотогава от другоселци като идват, че знае ли ги човек – и Антон му се усмихна под мустак.
                  -Леля ми има доверие. Наше момиче е вече.
            Мирко се изненада. Сякаш някой го беше ритнал в стомаха. Смени му се физиономията… Затова Вела го държеше настрани, чака Антон…аха… Сега вече разбра работата…какво се крои…сляп е бил…глух е бил, та не е разбрал до сега… Допуши тютюна и стана да нагледа коритото.
          Антон взе куката от Вела и двамата мъже издърпаха прането. После го оставиха да се изцежда върху камъните. Мирко се врътна и влезе в бараката. 
-    Ееее, как е Веле. Има ли много работа.
-    Има, разчу се и идват повече каруци, върви добре.
-    Още малко ще работиш, после като ми станеш невеста ще стоиш у дома. 
           Антон се наведе и мълком я погали по бузата. Топлата му длан се долепи до нея и тя почервеня като домат, но не се дръпна. Тогава той се наведе и залепи устни до челото и. 
          -Недей, недей, ще ни види Мирко…недей…- отдели се тя и се заозърта плахо.
        -Веле, чакам либе да те заведа да се венчаем…както господ повелява…
       Вела му се усмихна и целият свят за нея- беше Антон. После сложиха прането на простира и Антон си тръгна.
                    -До утре…ще се видим утре като прибера дрехите…
        Мирко стоя зад вратата и между процепите ги гледаше смаяно. Наблюдаваше ги скришом.
            Целува  я… аха…
       Кръвта взе да му завира в главата. Надигна шишето с ракия и пи. После пак надигна. Ракията го удари в главата, разля топлина   по тялото му. Стана му по-добре. И пак пи. Още топлина…
          Ще се разправям с нея…кучка…любов…любов въртят…аха…ще я научи той…аха…
         Ще потърси той Кина…Кина му е в кърпа вързана…а и чорбаджийска щерка…друга работа е…- утешаваше се сам, но въпреки това му беше тежко, сякаш е дете, на което са му взели любимата играчка…              
                                  Мирко пак надигна шишето. Отпи. Антон и Вела…аха…аха…Очите му помътняха. Беше обезумял от ревност…ще ги затрие и двамата…те ще видят… В него злото надигна глава. Подкокоросваше го, нагнетяваше го, ръчкаше го…дяволът си знае работата…
             И той не знаеше какво иска, но не искаше двамата да са заедно…завистта го стисна за гушата…позеленя…Стискаше юмруци ядно. За какво се мисли тя, пикла с пикла, че да го отхвърля…? С какво повече Антон… е по-мъж от него ли??? Аха…аха…ще види тя…аха…
            Ревността го разяждаше като ръжда… Излезе от колибата и приближи до коритото. Нямаше хора в момента. Беше пладне. Слънцето грееше срамежливо и лъчите му се промушваха между листата на дърветата. Вела се беше подпряла до едно дърво  и гледаше към село. Гледа подир него…аха…кипна още повече той. Приближи се с пиянска походка зад гърба и я сграбчи с яките си ръце. Вела се изненада от тази грубост, не очакваше…Дърпаше се, но Мирко беше як и силен, обърна я към себе си и я повали на земята. Вела запищя и се замята като яре. Мирко не я чуваше, само кръвта бучеше в главата му…
-    Сега ще видиш ти…кой е по-мъж…сега ще видиш…мъж…няма и да помислиш повече за Антон…- процеди и в ухото.
        Ще я накажа аз …ще си плати…да види кой е по-мъж… да види…да усети…що е мъж…и после иска не-ще … ще е моя…няма къде да мърда…ще и дам аз едно венчило с Антон…ще е с мен…с мен… 
          Разкъса и ризата, гърдите и се оголиха кръгли, млади и примамливи пред него. Той се нахвърли още повече, вдигна и сукмана и силно навлезе в нея. Прониза я болка ниско долу…като шиш я прониза…тя крещеше с все сила…никой не я чу…Вела го удряше с юмруци, но силният мъж не се помръдна, движеше се в нея като обезумял, стискаше я да гърдите, дърпаше ги,  хапеше шията и, насилваше я, миришеше на ракия и вкиснато…беше като побеснял бик… охкаше и ахкаше възбуден…
               Това Мирко ли беше…не може да бъде…
-    Пусни ме…пусни… - хлипаше Вела.
      Мирко продължаваше да я пронизва дълбоко, дълбоко…Зъбите му хванаха зърното и и тя пак изпищя от болка…Не можеше да помръдне под тази камара от мускули и сила…
           Вела заопипва с ръка, докопа един камък и го хвана здраво…вдигна го и с все сила го запрати в темето му. Чу се едно хрущене, камъкът потъна в главата на Мирко. Чу се изхъркване…после още един по-глух стон…  Алена кръв шурна и той се килна върху нея притихнал… Вела го изтъркаля на една страна и го загледа. Разпасан…като разпасано куче… Очите му бяха безжизнени…устата му застинала…кръвта багреше  под главата му…беше го убила. 
            Ами сега? Майчице! Какво да правя сега? Обезчестена … и убих човек…какво да правя… какво…какво…  
             Вела онемя от уплаха. Превъртя от ужас…стоя така вцепенена доста време. Не се вижда никой…сама е…сама е … Стана и като на сън тръгна из гората. По краката и се стичаше кръв…ризата се развяваше съдрана около тялото и…тя потрепера от погнуса…нали трябва да е чист човек, а аз не съм вече чиста…не съм чиста…не съм… повтаряше и едри капки заваляха от сините и очи…
       Тътреше се, спираше до дърветата бавно…   В главата и бумтеше … нещо…бумтеше като тъпан на хорото…                 ….камъкът…кръвта…насилието…Антон…водата…барата…разкъсани думи съскаха като змии, оплитаха и мозъка…тя стисна с две ръце ушите си да ги потули, но те съскаха ли съскаха…
                …Няма за мен живот…няма… никой не може да ме спаси…няма спасение…убих човек…убих…
              Каква орис ме ориса…какъв живот…каква орис…Орис…орис…
                 Стигна до една скала. Слънцето хвърляше още лъчи, но тя потрепера…в сърцето и стана ледено студено…празно…Гледаше като хипнотизирана в дупката надолу…страх я хвана…черна урва, оголена и страшна…много черна и страшна…озъбена…като смъртта…
                          -    Прощавай бабо Параскево… прощавай Антоне…- тихо пророни, после стисна очи и полетя надолу… 
                  Пъргавица шумеше и се стичаше в улея, водата се въртеше и пееше, пролетта настъпваше нежна и цветна, славеи извисяваха гласове, листа се разлистваха, барата бумтеше, животът за живите си продължаваше невъзмутимо…

                           Край.