∞∞

∞

Очевидно никой от нас не беше успял да се наспи нормално. Дотъм имаше бледия, подпухнал вид, който надзърна и към мен в огледалото тази сутрин, Римън едва потискаше прозявките си, а аз не знаех къде се намирам.

Денят бе отново мрачен, небето бе обвито в тежки стоманени облаци, сякаш готови да рукнат върху Земята на Книгите.

Мама не показа признаци да е чула изповедта ми пред Римън, за което бях безумно благодарна.

Разговорът приключи сравнително бързо и всеки от нас се прибра да поспи.

- Трябва добре да проучим Планините – каза Римън сериозно – Това не е обикновена туристическа атракция. Не отиваме на екскурзия. Няма да са ни достатъчни плажно масло и сандвичи. Трябват ни познания, предпазливост, издръжливост...

Подпрях брадичка на ръката си и се загледах в него. Слушах как двамата с Дотъм обсъждат Планините на Забравата и всъщност не ги чувах. Дъждът затрополи по прозорците, когато мама се присъедини към нас. Тя се включи в разговора, но аз все така отсъствах. Не можех да откъсна очи от Римън и не спирах да си припомням снощната ни среща. Нещо се бе случило между нас, нещо неуловимо, неназоваемо, може би дори мимолетно. Магьосникът говореше умерено, равно, уверено, очертаните устни оформяха думи, срещу които бях отказала да се боря, жълтите очи почти не ме докосваха. Вертикалните му зеници като че бягаха от моите и търсеха изход в лишените от моя пламък чужди, безстрастни очи.  

Излежавах се на една страна с лице във възглавницата на дивана в къщи и полуунесена слушах ломотенето на телевизора. Страхувах се. Планините изпъкваха в съзнанието ми като отровни холограми, издигаха се подобно на заплашителни думи, изкрещяни в кънтяща зала. Малена се беше превърнала в белезникав, отчасти носталгичен, отчасти безразличен спомен, но отново се наместваше в ума ми с ярката яснота на слънчев лъч сред купести облаци. Със смесица от жал и усмивка си спомних обнадежденото, красиво лице на Дотъм, всеки път щом заговорехме за сестра ми. Сладостният мазохизъм, обожанието, които изпитваше към нея, бяха достойни за възхищение и съжаление. Тя никога не го е обичала. Той бе готов на всякакви унижения и жертви заради Малена, би направил всичко за нея. Виждах го в телешкото изражение на тютюневите му очи, всеки път, щом чуеше или споменеше името на сестра ми.

Надигнах се рязко и се подпрях на една ръка. Омразата към Малена ме заливаше на вълни, които ме оставяха изумена от самата себе си. Знаех, че не е нито редно, нито нормално, но ми се струваше, че ако я видех сега пред себе си, щях да я разкъсам само с нокти. Заради майка ми, заради Дотъм, заради всички, които се прехласваха по нея, но най-вече заради себе си. За това, че всички я обожаваха. За това, че когато отиде в Планините, приятелките на мама поднасяйки утешенията си, поглеждаха към мен със странна смесица от съжаление и разочарование, сякаш казваха: „Защо не беше ти?”

Изпитах отмъстително злорадство, като се сетих, че Малена ще загуби красотата си, ако я измъкнем от Планините. Въпреки че сестра ми беше истинска съблазнителка, можеше и да изгуби част от силата си, щом се се превърне в обикновено момиче. Стиснах доволно устни и си помислих, че бих я спасила, само за да видя как съвършения й външен вид рязко се изличава като избърсан с мокър парцал...

Няколко дни след тези събития, Ливър ме покани на среща. Не се изненадах особено. Дотъм уж се беше шегувал по този повод, аз бях почувствала нещо във въздуха между нас и затова приех. Почувствах се едновременно развълнувана и разколебана, но бързо се окопитих и веднага запрехвърлях наум дрехите, които имах. Определихме срещата си за петък вечер. Попита ме искам ли да отидем на кино, отговорих с „да”.

- Филмът е чак от девет, така че можем да вечеряме преди него – каза Ливър усмихнат – Аз малко избързах и направих вече резервация.

- Чудесно – отговорих и колебливо отвърнах на усмивката му – Помислил си за всичко.

Веднага потърсих съвет от Ниляна какво да облека. Приятелката ми дойде вкъщи в петък следобeд и ентусиазирано отвори гардероба.

- Нещо по-секси ти трябва – ухилена започна тя – Ето обуй си най-тесните дънки... Леле, ама как успя да му завъртиш главата? – бъбреше Ниляна жизнерадостно – Запознахте се преди няколко дни и той вече е луд по теб. Как стана?

- Стига бе – ухилих се срещу отражението й в огледалото – Чак пък луд по мен. Ние почти не се познаваме.

Ниляна се разсмя и започна да вади гримовете от несесера ми.

Ливър дойде да ме вземе от нас с колата си. Майка ми изглеждаше необичайно весела, усмивката не слизаше от лицето й. Не спря да хвали външния ми вид, докато си обувах обувките и непрекъснато повтаряше, че Ливър изглежда свястно, приятно момче. Много добре знаех от къде идва това нейно настроение. Въпреки че уж се бяхме разбрали, мама все още таеше надежда да се откажа от Римън.

В началото разговора с Ливър беше някак неловък, изпълнен с паузи, в които се чувствах странно глупава. В колата предимно мълчахме или говорехме за общи, безлични неща, които нямаше да помним само няколко минути по-късно. Когато слязохме пред ресторанта и усуканите блестящи букви „Миланиана” хвърлиха мека светлина върху нас, усетих че трябва да се усмихвам.

-Добър вечер, имаме резервация...

Докато Ливър говореше с рецепционистката, започнах да разглеждам ресторанта. Обстановката ми се стори доста изискана, декорирана в бяло и златно. Момичето ни поведе към масата, която Ливър беше запазил и аз тръгнах след него възхитена. Очевидно „Миланиана” беше изискан, елитен ресторант.

- Заповядайте – вежливо каза младата жена – След малко сервитьорката ще дойде, за да вземе поръчката ви.  

Ливър се обърна към мен и видя удивената ми физиономия.

- Страхотно е – казах и се завъртях към него – Много ми харесва.

Бялата покривка се спускаше елегантно около кръглата маса, от центъра й ухаеше букет свежи цветя, заобиколен от запалени свещи. Ливър отмести стола ми и седна срещу мен. Забелязах, че масата ни е уединена от другите и разположена близо до прозореца. Изведнъж се почувствах уверена, сексапилна и пораснала. Бях облечена с дънките, които ми избра Ниляна, тъмносиня лятна риза с навити до лактите ръкави и цип до бюста и черни обувки на ток. Усетих, че изглеждам красива и по погледа на Ливър разбрах, че е вярно.

Докато вечеряхме, се заприказвахме и думите започнаха да се изплъзват по-леко от устните ми. Минахме на неизбежната тема за миналото и разговорът стана доста забавен.

- Бавно пиеш – отбеляза Ливър, когато спря да пръхти – Не ти ли харесва виното?

- Напротив – ухилих се и се помъчих да се овладея – Как да смогна, като ти непрекъснато ме разсмиваш?

- Извинявай – хитро смигна той и отпи от чашата си. Очите ни се срещнаха и в мен пролазиха тръпки, породени от хипнотичните му бледи ириси.

- Добре, дай да оставим началното училище, то беше много отдавна – казах и сдъвках хапката – Честно казано, добре че вече не ми се налага да ходя там.

- Да – усмихна се Ливър – А аз ако трябва да говоря честно, ще ти кажа, че си по-красива от всякога. Толкова си се променила, че почти не можах да те позная. Мисля, че ти го казах и ще се повторя – промяната ти е само към хубаво.

- Благодаря ти – отговорих смутена, но и зарадвана – Не искам да звучи като задължителен отговор на комплимент, но и ти си се променил в положителна насока. Може ли да ти кажа съвсем откровено, че в училище те намирах за голям грубиян?

Привлекателната усмивка се смъкна от устните му и те застинаха в подобие на неподвижен купидонов лък. Белите ириси се вдигнаха към моите и той поклати глава.

- Такъв бях. Смятах, че да обиждаш другите е много забавно. Не че си нямах публика, но сега разбирам, че съм бил просто един шут. И то бездарен.

- Не исках да те обидя – предпазливо проговорих – Исках само да...

- Не си ме обидила – усмихна се Ливър и прокара ръка през зелените си къдрици – Разбирам го. Държах се лошо с всички, включително и с теб... за което съжалявам страшно.

Замълчах за миг. Загледахме се един друг над масата, всеки спомнил си глупавите детински обиди, които си разменяхме в междучасията.

- Няма никакво значение вече – махнах с ръка – Бяхме деца. Децата понякога са груби и жестоки. Важното е, че вече сме големи хора и можем да говорим като такива.

- Ти го каза – кимна момчето и ме погледна – А сега, ако нямаш нищо против, ще поискам сметката, защото филмът започва след четирийсет минути.

- Разбира се – отговорих облекчена, че сме сменили темата – Благодаря ти, вечерята беше разкошна.

- Радвам се, че ти хареса.

Тръгнахме пеш към киното. Ливър каза, че не иска да шофира пил, но не можа да ме убеди, че една чаша вино го е замаяла. Небето носеше наситения кобалтов оттенък на нощта, между странно белезникавите облаци трепкаха първите звезди. Излъгах, че глезените ме болят от токчетата, за да го хвана под ръка. Съвсем леко се притиснах в него и почти гальовно обхванах лакътя му с пръсти.

Филмът се оказа романтична комедия, която се престорих, че харесвам изключително много. Явно Ливър бе решил, че филм от този тип ще ми допадне. Сюжетът беше заплетен както подобава, имаше малко екшън моменти и наистина добри изцепки, любовна интрига, една завистлива съседка, четири красиви жени и двама объркани мъже. Естествено, на финала всичко се подреди, лошите станаха добри, добрите още по-добри, имаше сватба и много, много сълзи.

- Изморена ли си? – попита той, когато излязохме във вече падналата нощ. Промуших ръката си около неговата и казах:

- Не съм.

- Тогава какво ще кажеш да те изпратя до у вас? По-късно или направо утре ще се върна за колата.

- Много ще се радвам.

Закрачихме бавно по пустеещата улица, докато уличните фенери хвърляха мътна, неразсейваща мрака светлина. Земята на Книгите се разделяше на шейсет области, които наричахме квартали и ние живеехме в най-малкия, но най-китния. Токчетата ми глухо отекваха по асфалта, обувките на Ливър потракваха меко.

- Много ми беше приятно тази вечер с теб – думите се отрониха от устата му и се посипаха като диамантен прашец – Отдавна не съм си прекарвал така добре.

- И за мен беше хубаво– признах. Не бях подготвена за любовни обяснения. Нямаше да мога да им отвърна подобаващо. Не и докато Римън живееше в част от сърцето ми. За щастие  Ливър не се впусна в заучени словоизлияния и не поиска такива от мен. Известно време продължихме да вървим в мълчание. Не му се натисках, той не се мъчеше да ме опипва. Макар и хванати под ръка, допирът между нас бе ефирен и нежен, като гълъбово перо, което пада върху коприна.

- Почти стигнахме – казах, щом видях затъмнената витрина на „Блясък” с огромния стикер, представляващ чаша с кафе, над която се вие пара.

- О, да, спомням си – весело отговори Ливър – Ето защо това кафене ми напомняше нещо.

- Не е нужно да идваш до вратата – избърборих след малко – Достатъчно е да ме изпратиш до градинската портичка.

-Напротив, нужно е – спокойно възрази Ливър – Откъде да знам дали зад Елмазеното дърво не се крие накой маниак?

- Определено няма такова нещо – засмях се аз – Но ти благодаря.

Този път прозорците бяха тъмни. Зарадвах се, въпреки че подозирах че мама стои на свещ в кухнята и ме чака, за да ме разпита, като преди това измамно е приспала бдителността ми.

Краката действително ме наболяваха и затова се вкопчих по-здраво в Ливър, докато вървяхме по неравната пътечка между цветята. Той стисна ръката ми и едва сега усетих колко всъщност са силни пръстите му.

- Е, много ти благодаря за страхотната вечер – обърнах се към Ливър, когато стигнахме входната врата. Той стоеше пред мен и в мрака ми се стори, че бледите му, сладострастни (какво ми става?) очи целуват устните ми.

- Аз ти благодаря – отговори момчето с нисък, някак развълнуван глас – Благодаря, че отново се появи в живота ми. Пак бих се върнал в училище, само за да не се отнасям към теб така, както се отнасях тогава.

- Не мисли за миналото – посъветвах го аз, а сърцето ми бе напът да изкочи – Не го изживявай и не го превръщай в обект на съжаления.

- Права си – съгласи се Ливър и след кратко мълчание добави – Искам отново да се видим.

-И аз – изръсих преди да се осъзная. Ливър се приближи още малко към мен и върху кожата ми пролази топлината на тялото му. Почувствах, че се кани да ме целуне и едва не се разхилих като пълна глупачка.

- Толкова си хубава, Амара – промълви той на сантиметри от устните ми – Чувствам се сякаш съм изгубил почвата под краката си.

Хладен ветрец полъхна и се уви около нас като сатенен шал. Нощта ухаеше на цветя и лято, а от Планините на Забравата вееше едва доловима зловеща тишина.

Ливър се наведе към мен, дъхът му докосна кожата ми и аз затворих очи, решена да не посрещам устните му със своите. Леко завъртях глава настрани и казах тихо:

- Стана много късно. Трябва да се прибирам.

Като физически допир до мен достигна разочарованието, излъчващо се от него. Но не можех да му кажа. Не днес, не тук, не сега. Избягнах целувката не защото не я исках, а защото не исках да му давам надежди, които нямаше да се осъществят, обещания, които нямаше да се изпълнят. 

- Да, разбира се – отговори Ливър спокойно – Наистина е късно.  Лека нощ.

- Лека нощ – пожелах на свой ред – Още веднъж благодаря за хубавата вечер.

- Няма защо – отвърна той – До скоро.

- Чао – проговорих и го изпратих с поглед. Високата му фигура се отдалечи почти изящно бавно. На няколко метра от мен, Ливър се обърна и ме погледна през тъмнината, а аз дори не бях сигурна, че ме вижда. Въпреки това му помахах и изненадващо той вдигна ръка.

После пак се завъртя и полека потъна в плътната завеса на кадифената нощ, оставяйки след себе си само деликатен дъх на парфюм и тънка като лунна диря нишка вина.

 

Следва продължение...