∞

 

Едва когато над мен проблесна светкавица, непоследвана от дъжд, усетих как то ме напуска, как оставам само аз и започнах да осъзнавам какво съм направила. Вдигнах ръце и ги притиснах към лицето си, прехапала устни. Когато се изправих и хукнах без посока нанякъде, от Римън вече нямаше и следа. Профучах покрай кратера с отблъскващата полянка, подминах група оранжеви храсти и се строполих на земята, останала без дъх. Лежах върху безброй дребни бели камъчета, а над мен керемидените скали бяха оформили нещо като свод в следствие на бавната ерозия. Мястото беше уединено, отдалечено от къщата на Римън, безмълвно гостоприемно. Насреща, почти със смущаваща близост се издигаха М-образните върхове на другата планинска верига и превръщаха областта със снежнобелите камъчета в нещо като ничия земя. Тази мисъл внезапно ми се стори безумно потискаща и сълзите ми рукнаха. Седнах, облегнах се на ръждивочервената стена на плитката пещера и оставих мъката да се нахвърли отгоре ми. Захълцах както не се бях чувала досега и започнах да треперя. Нещата, които бях казала на Римън, нещото, надигнало се като второ Аз, неразривно свързано със същността ми, отишло си също така изведнъж, както се бе появило... Трябваше да отида при писателя и да се опитам да му обясня какво се е случило в душата ми. Трябваше да поговоря с него, да му се извиня, да...

Споменът за помръкналите му от скръб и обида очи обаче ме доведе почти до истерия, която се отприщи в гърдите ми. Боях се да застана лице в лице с него, боях се от огорчението, което щях да вкуся в думите му. Струваше ми се, че ме тресе. По кожата ми пробягваха остри тръпки, костите ме боляха, очите ми пареха.

-Амара? Какво правиш тук? Какво ти е?

Въобще не бях чула приближаването на Ливър. Избърсах си припряно очите и се обърнах на другата страна, засрамена и ядосана.

-Ти какво правиш тук? – изграчих с глух от плач глас.

-Разхождах се – обясни момчето и нервно натъпка измъкналата се от дънките риза – Тъкмо мислех да се връщам, когато чух...

-Ясно – махнах с ръка и силно подсмръкнах – Е, защо не отидеш в къщата? Аз ще дойда след малко.

-По-добре ми кажи какво става. Ако не бях те видял, щях да реша, че е някое умиращо животно.

-Супер... – изхлипах, неспособна да се сдържам повече. Ливър седна до мен и ме придърпа в обятията си.

-Кажи ми защо си разстроена.

-Това е най-ужасното място на света – изплаках и изобщо не лъжех – Никога не съм се чувствала по-зле. Дори не знам какво ми е.

-Успокой се – притисна ме Ливър, а аз сключих пръсти на шията му, колкото гузна, толкова и доволна – Снощната случка ти се отрази много зле. Но нещата ще се оправят. Планините са като своеобразна „болест” – преболедуваш ли я – придобиваш имунитет.

-А ако не се пребориш с нея? – попитах глухо, изтръпнала от двусмислицата в думите „снощната случка”.

-Няма такъв вариант. Нали затова не си сама? – и Ливър нежно прокара пръсти през косата ми – Аз, Дотъм, Римън... Затова сме заедно, за да се подкрепяме.

Името на Римън извика у мен пагубен порив да се разпищя, но успях да се овладея.

-Добре, така е – поех си дълбоко дъх – Да, благодаря ти, Ливър. Радвам се, че си тук.

-Тук съм заради теб – припомни той и ми помогна да се изправя – Сега се вземи в ръце и да отидем да се поразходим. Имаш нужда от освежаване.

Използвах козметичното огледало да се напудря и да премахна ужасяващия подпухнал вид на лицето си. Докато се гледах, ми се стори, че нещо в лицето ми безвъзвратно се е променило и разликата не видима за никого, освен за мен.

Около обяд с Ливър се върнахме в къщата. Чувствах се малко по-добре. Шизофреничното същество се таеше далеч в глъбините на ума ми и въпреки това страхът, че е свързано само и единствено с Римън, не ми даваше покой. Беше започнало да вали. Стоманеното небе безшумно изливаше особени, почти неосезаеми струи дъжд, топли и сякаш нереални.

Ливър се разбърза към стаята си, защото дъжда бил развалил косата му. Твърдението ми се видя абсурдно. Смарагдените му къдрици изглеждаха безупречно, но той суетно тръгна към задния вход, откъдето щеше да стигне по-бързо до стаята, която делеше с Дотъм.

Не ми се влизаше в къщата. Не исках да виждам красивото помръкнало лице на Римън, не бях способна да понеса мъката в жълтите ириси. Седнах на дървената пейка под терасата на втория етаж и се загледах невиждащо към буреносния пейзаж.

-Планините й влияят.

Почувствах тръпката като адреналинов камшик и цялата се напрегнах от гласа на Дотъм.

-Не знам... тя... изглеждаше толкова истинска в този момент.

Господи. Дотъм и Римън говореха за мен, като не подозираха, че стоя отдолу и чувам всяка една думичка от разговора им.

-Разбира се – сопна се момчето – Ако в този момент не е била на себе си, как няма да е убедителна. Ти сам каза, че Планините оказват влияние върху нас. Замисли се, Амара може да усеща това по-силно. Все пак Малена й е сестра.

-Да, разбирам напълно – отговори Римън, а аз усетих физическа болка от отчаянието в гласа му – Но очите й, господи, тези очи! Сякаш тържествуваха от мъката ми, сякаш ме пронизваха. Ако беше видял какъв поглед ми хвърли накрая... Сякаш самата Орис се бе превъплътила в нея, сякаш целият мрак на Умбра се криеше в ирисите й!

Затворих очи. През мен премина слабост, като че някой дръпна с всичка сила земята под краката ми. Както се бях изправила, се подпрях на стената на къщата и замрях от болка.

-Мога да си представя... или не мога, но се опитвам – каза Дотъм нервно – Моля те, стегни се. Аз я видях сутринта. Изглеждаше чудесно, усмихна ми се, говорихме си супер нормално. Даже започна да ме успокоява, да ми вдъхва увереност, защото й признах, че съм малко обезкуражен. Не успях да открия Малена – добави той сякаш се извиняваше.

Римън мълчеше. Представях си как, облегнат на парапета, стои и се взира в хоризонта, наранен,  тъжен. Прехапах устни, за да не излея напиращите сълзи.

-Стига, моля те! – възкликна Дотъм – Именно това доказва, че не е била на себе си, била е обсебена от нечистото влияние на това място! Сигурен съм, че нещата, които ти е казала, изобщо не са били нейни мисли. Амара е всичко друго, но не и кучка. Тя никога не би ти говорила така след това, което се е случило снощи.

-Не знам дали е добре изобщо да стои тук – каза Римън след малко – Това място... има прекалено голяма мощ, прекалено много тъмна сила.

-Ако искаме Малена да се върне, ще трябва Амара да остане – въздъхна Дотъм – Без нея няма да има никаъв смисъл. Остави това сега, вие двамата трябва да поговорите.

-Не мога... – прекъсна се Римън – Не искам... не знам. В момента не мога да мисля. Не искам даже да я виждам. Искам я и не мога да я гледам. Обичам я и я мразя. Но най-вече ме боли...

Не можех да слушам повече. Захлупих уста с длан, заобиколих къщата и хукнах в дъжда. Не знаех и не исках да знам накъде отивам. Сълзите течаха по лицето ми и се смесваха с водните струи, краката ми изобщо не чувстваха движението. Стори ми се, че тичам право към планинската верига, стори ми се и че се намирам на безкрайна ливада.

Когато не можех повече да си поема дъх, се проснах на зелената трева и осъзнах, че съм се строполила до розовата скала, където само преди няколко часа бях се подиграла с Римън. Обърнах се по очи, захлупих глава с ръце и позволих на истерията да превземе разума ми.

Именно така ме намери Дотъм. Дъждът бе спрял, небето развиделяваше млечната си стомана и зад облаците се подаваха ръбовете на кървящ, но много красив залез.

-Амара? Господи, какво правиш на земята? – момчето се спусна към мен с разтревожено изражение, граничещо с уплаха – Какво ти има?

Погледнах го и поклатих глава. Той седна до мен и ме стисна за китките. Почувствах допира смътно, нереално, точно като кънтящата с плътността си тишина.

-Чух какво си говорихте на терасата – изрекох глухо – Не целия разговор, но достатъчно.

-Ясно – въздъхна Дотъм, пусна ръцете ми и ме прегърна през раменете – Сега разбирам какво те е разстроило. Откога си тук?

-От обяд – избърборих – Нямам сили да се срещна с Римън.

-Той ми каза какво е станало – спокойно отвърна Дотъм – Беше съкрушен.

-Сигурна съм – изхлипах – Знаеш ли как му говорих? Знаеш ли какви неща му казах? Знаеш ли как го обидих, как го унижих? Не бях аз, Дотъм, не бях аз. Сутринта на стълбите вкъщи усетих болка в гърдите, причерня ми, щях да припадна. А после намерих Римън и вместо да... – поех си въздух, мъчейки се да се успокоя – Започнах да му приказвам такива глупости, държах се толкова арогантно, толкова отвратително и обидно. А не исках. Единственото, което исках е да му кажа, че съм само негова завинаги.

-Ти го обичаш – дръпна ме момчето да се изправя. Вдигнах се на крака и го погледнах право в очите. Зад него залезът тихо гаснеше, облаците чезнеха и откриваха виолетово-синьото небе, по което трептяха първите летни звезди. Не беше задал въпрос и аз не отговорих. Но нямаше и нужда. И двамата знаехме истината.

-Трябва веднага да говориш с Римън – меко, но някак властно каза Дотъм, когато тръгнахме заедно към къщата – Ливър ми каза, че днес сутринта те е намерил в ужасно състояние, сега аз те откривам, а на Римън само му остава да се разплаче. И ти, и той сте в подобно положение, изпитвате една и съща болка и това може да се разреши само като поговорите.

-Да – кимнах – Ще се опитам да говоря с него. А сега ти ми кажи, има ли някаква следа от Малена.

-На сутрешната си разходка не открих нищо – отвърна Дотъм и прескочи един остър камък – Изглежда живеят от другата страна на билото – и той посочи зъберите срещу нас – А и помниш какво беше снощи, няма да им е било до излизане. После, към десет часа, пак тръгнах да обикалям и видях няколко силуета на върховете. Приличаха на жени, като че се излежаваха сякаш са на плаж, макар да нямаше слънце. Но бяха далеч и не знам дали и Малена беше с тях.

-Значи все пак имат някои нормални черти – издухах си носа – Само трябва да се доберем до нея.

-Да... – замисли се приятелят ми – Да... да се доберем.

Когато влязохме в къщата, заварихме Римън и Ливър да седят на дивана и да гледат телевизия.

-Открих я – провикна се Дотъм, сякаш ме бе намерил след дълго и трудно търсене – Хайде да вечеряме, че умирам от глад.

-Само да се пооправя малко – казах на посоки и без да поглеждам никого, се втрунах към стята си.

При влизането ни, Римън бе вдигнал очи към вратата, очевидно съвсем инстинктивно. Веднага долових промяната, когато ме видя. Цялото му тяло се скова, лицето му пребледня и по него се изписа такава неприкрита жажда, такъв рязък копнеж, че бях усетила как устните ми пресъхват. Краката ми се подкосиха. Въпреки думите ми, въпреки обидите, които чу от мен, Римън все още ме желаеше, ревнуваше и искаше. Погледът продължи колкото един удар на сърцето и после писателят отклони котешките си зеници от моите.

Вече в приличен външен вид, слязох във всекидневната и видях, че мъжете са се погрижили за вечерята – на масата имаше две кутии пица от Земята.

-Утре аз ще ви направя свястна, домашна храна – пошегувах се и седнах между Ливър и Дотъм. Двете момчета се разсмяха, а Римън вдигна лице и каза усмихнато:

-Ще ни се отрази много добре.

-Ами да – казах смутено, без да го поглеждам. Взех едно парче пица и го захапах – Не може да се живее само на готови храни.

-Значи можеш да готвиш? – попита Ливър, като преглътна особено голяма хапка.

-Справям се – свих рамене. Усещах, че магьосникът ме гледа и изпитвах мъчително, парещо чувство на срам, дълбоко извиращо от гърдите и душата ми.

През останалата част от вечерята, Римън не продума повече. Стоеше със странно ведро изражение, жълтите му очи се усмихваха. Носеше бяла риза и изглеждаше по-хубав от всякакога. Избягвах ирисите му и се мъчех да се държа естествено, докато си приказвах с двете момчета.

-Ливър, искаш ли да гледаме мача? – Дотъм хвърли кутиите от пица и се обърна към приятеля си.

-Да, нали го изпуснахме – кимна Ливър – Отивам да го намеря.

И той тръгна по стълбите към общата им стая с Дотъм.

Останах сама с Римън. Предпазливо вдигнах очи към него и видях, че седи на дивана и пуши с небрежно-приветливо лице.

-Римън? – попитах едва чуто. Задушавах се, но не долавях надигането на другото ми Аз. Бях сама в душата си и надеждата, че ще оправя нещата почти ме остави без дъх.

-Да? – изпусна той дима към притъмняващите прозорци.

-Може ли да поговорим?

Римън ме погледна и се усмихна. Изгаси цигарата в пепелника и се приведе към мен, като долепи длани една до друга.

-Може, но няма какво да си кажем. Няма проблем. Не се извинявай.

-Какво? – сепнах се и примигах – Какво?

-Не ми дължиш никакво обяснение, Амара – сви рамене Римън и запали втора цигара – Няма за какво да говорим.

-Как...? – промълвих, когато той се изправи и тръгна към терасата.

-Така – обърна се писателят и ми хвърли поглед през рамо – Повтарям, няма никакъв проблем. Не си длъжна да ми даваш обяснения.

-Но, Римън, защо се държиш така? – попитах смаяна – Дължа ти, дължа ти извинение, не помниш ли как се държах с теб?

-Помня – небрежно отвърна той – Но не искам да те слушам.  

С почти отворена уста загледах как излиза на терасата и се заключва навън. Чувствах се съвършено куха, в гърдите ми бе безмълвно като тежката тишина, потискаща Планините на Забравата. Изправих се на автопилот и тръгнах по стълбите нагоре към стята си. В следващия момент се обърнах и стремглаво се втурнах към терасата.

-Римън, отвори вратата и ми позволи да говоря с теб!  - извиках, като заблъсках по стъклото. Мъжът се завъртя и ми хвърли поглед, който щях да помня, докато съм жива. Той не вярваше, че поведението ми е било предизвикано от Планините. Прехапах устна и пак опитах:

-Моля те, аз наистина („те обичам”)...

-Какво? – промълви Римън, като отвори вратата и ме погледна – Планините наистина ти влияят. Само за няколко часа са те превърнали в нещо съвсем различно. Явно Ритуалът ми е безсилен пред силата им. По-добре не ми казвай нищо.

-Държиш се като малко дете – тъжно изрекох – Ти беше този, който ме успокояваше, че влиянието на това място е нещо нормално. Ти беше този, който ме подкрепяше и ме разбираше.

-Да, така беше – поклати глава писателят и се облегна на рамката на вратата – Но снощи ти каза нещо много важно за мен и аз ти повярвах.

Изтръпнах. По цялото ми тяло пропълзяха ледени пръстчета и гърлото ми се стегна. Не можех да го изрека.

-И очевидно пак не си била на себе си. Остави ме.

И той затръшна вратата под носа ми.

Качих се в стаята си и без да светвам лампата се тръшнах на леглото и вперих сухите си, парещи очи в скосения таван.

 

Следва продължение...