17.02.2017 г., 18:30 ч.

Орис (Сафина) 21 

  Проза » Повести и романи
375 1 0
20 мин за четене

      

       

-Какво правиш тук? – Дотъм се спусна към нас, пребледнял и разтреперано зарадван. Малена продължаваше да се усмихва.

-Здрасти, Дотъм – гласът й преливаше от весел в прелъстителен, от закачлив в небрежен. Тя разпери фините си голи ръце и притисна момчето към себе си. В това време Ливър беше излязъл и с любопитство наблюдаваше малкия театър, разиграващ се в хола.

Малена отдалечи Дотъм от себе си и все още сключила ръце зад врата му, го огледа от глава до пети. Той я зяпаше опиянен, тютюневите му ириси я поглъщаха, устните му бяха побелели.

-Браво, много си хубав – отсъди сестра ми – По-хубав си от всякога.

-Кой го казва – смутолеви той – Ти... ти си...

Малена се засмя и като се приведе към него го целуна продължително по устните. Дотъм изглеждаше сякаш ще припадне. Тя се дръпна и се обърна към мен.

-Е, разбрах, че сте идвали до Града ни и реших да ви посетя. Интересно ми е как сте се навили да дойдете тук.

Опитах се да се усмихна. Вече бях забелязала светлината в бледите очи на Ливър, които я следяха и чувствах почти неустоимо желание да се нахвърля върху сестра си, да я сграбча за сапфирените букли и да я удуша с тях.

-Ами добре дошла – казах весело – Искаш ли кафе?

-Късно е, но да – кимна Малена и ме последва в кухнята.

-Запознайте се – казах, докато наливах напитката – Това е Ливър, приятел на Дотъм.

-Здрасти – пусна тя секси усмивката си срещу зеленокосото момче. То примига и се ухили:

-Значи ти си Малена. Приятно ми е.

-И на мен – измърка тя, а аз затворих очи в опит да потисна желанието да забия по един нокът в двете очи на сестра ми.

-Заповядайте – сложих чашите кафе и седнах срещу Малена. Дотъм още изглеждаше не на себе си и просто не можеше да отдели очи от нея.

-Да, бяхме в Града – подхванах – Изглежда нещата изобщо не са такива, каквито предполагахме.

-Да, съвсем различно е – кимна сестра ми, а разгонената усмивка вече не светеше върху лицето й – Аз също смятах, че да живееш тук е едно безкрайно наказание. А когато дойдох, изведнъж сякаш се преродих. Никога не съм била по-щастлива.

Дотъм издаде странен звук. Обърнахме се към него и видяхме, че е опасно посивял в лицето, а очите му са се завъртяли нагоре.

-О, не! – възкликна сестра ми – Какво му става?

Тя посегна и хвана главата му между дланите си.

-Май му е лошо – каза Ливър, като мокреше една кърпа със студена вода – Дай да му я сложим на челото.

 Притиснах кърпата към бялата кожа на Дотъм и разтревожено загледах как клепачите му започват да трепкат.

-Как си? – нежно изгука Малена над премрежените му очи. Той въздъхна и прошепна:

-Лудо влюбен.

Аз и Ливър се спогледахме. Той смутено сви рамене, а мен ме напуши абсурден смях.

-Искаш ли да си легнеш? – попитах, но той бе глух и сляп за всичко, освен за сестра ми. Тя се усмихна над лицето му и промълви:

-Амара предлага да полегнеш. Какво ще кажеш?

-Ще те видя ли сутринта? – попита той отпаднало – Ще останеш ли за през нощта?

Малена се обърна към мен с въпросителен поглед.

-Къщата не е моя, но предполагам, че няма проблем. Можеш да дойдеш да спиш в стаята ми.

-Благодаря ти, Амара – усмихна се Малена и се обърна към Дотъм – Да, ще остана.

-Тогава ще поспя – въздъхна момчето, което още беше мъртвешки бледо. Малена го заведе в стаята му, а аз пак се обърнах към Ливър с изражение на безсилие.

-Много е зле – поклати глава той, полуухилен, полупритеснен – Направо си губи акъла около нея.

-А къде е Римън? – изнервих се аз – Къде пак се пилее? Той трябва да е тук, да слуша какво ще разкаже Малена, а не да мисли за разбитото си сърце!

-Нямам представа – сви рамене Ливър – Дано скоро се появи.

-Благодаря, че ми позволихте да остана – сестра ми слизаше по стълбището. Единият й крак се показваше целия и кожата й като че излъчваше сияние – Ще трябва да отскоча до Града, за да си взема някои неща.

-Добре – кимнах – Искаш ли да дойда с теб?

-О, няма проблем – усмихна се сестра ми и разтърси сапфирените си букли – Няма какво да се случи. Ако изключим моите хора и вас, няма жива душа.

-Както желаеш – кимнах – Сега ли отиваш?

-Да. После ще си поговорим на спокойствие. Все пак не сме се виждали от години! Имаме толкова да си кажем.

Изпратих я до вратата и останах с Ливър. Той седна на дивана и задъвка останалите от следобяд пуканки. Седнах до него.

-Ще ни разкаже всичко. Най-накрая ще разберем цялата истина.

Тъкмо си вземах пуканки, когато чух как някой влиза в антрето. Въздъхна, разкопча цип, загаси осветлението и се появи при нас.

-Най-накрая се прибра – изръсих преди да се замисля. Римън обърна котешките си очи към мен и изражението му не се промени.

-Разхождах се на въздух – погледна той Ливър – Има ли нещо? Изглеждате напрегнати.

-Сестра й ни дойде на гости и ще остане с преспиване – каза момчето.

-Така ли? – вдигна вежди писателят – Но това е чудесно. Не предполагах, че толкова бързо ще се върне към нас. Къде е тя?

-Отиде да си вземе нещата – отговорих, изпивайки го с очи – Ще се върне след малко. И на твое място не бих била толкова сигурна, че иска да се върне. Ливър и Дотъм разказаха ли ти какво видяхме в Града на Орисаните?

-Да – кимна Римън, но не ме погледна – Ситуацията е малко сложна, но нещата ще се подредят.

-Ливър – обърнах се към приятеля си – Може ли да поговоря насаме с Римън за малко?

-Ами, добре – сви рамене момчето и се изправи – Отивам да видя дали Дотъм спи.

-Извинявай – докоснах ръката му за секунда – Благодаря.

-Ще седнеш ли? – попитах магьосника и го погледнах право в очите – Ще жертваш ли две минути, за да ме изслушаш?

-Да – тихо отвърна Римън и се разположи срещу мен на светлозелената табуретка. Очите ни се срещнаха и видях как маската му пада. По лицето му се разля някакво настървение, жълтите му ириси припламнаха.

-Искам да се извиня за държанието си. Повярвай ми, не аз ти наприказвах онези глупости...

Обясних му всичко, което се случи на сутринта след пристигането ни. През цялото време Римън мълчеше и съзерцаваше устните ми. Да, именно устните. Не очите, не лицето, не някъде зад мен. Гледаше как устата ми оформя думите и като че се опияняваше от това.

-И затова те моля да ми простиш – казах кротко.

-А аз те моля да ми кажеш честно наистина ли не помниш какво ми каза онази нощ.

Изпитах болезнен порив да го докосна, да си призная всичко и да се изгубя в обятията му. Исках да се притисна в него, да впия пръсти в кожата му и да го целувам докато не ми се замае главата. Второто ми Аз тихо се надигна в гърдите ми и отново ме потисна и затвори истината далеч от устните ми. Познатата кухота плъзна по цялото ми тяло и разума ми изчезна.

-Пак ти казвам, изобщо не помня да сме говорили – чух гласа си от много далеч. Познах ледения, арогантен тембър. Римън рязко се дръпна назад и пребледня като платно – Не съм ти казвала нищо. Направих ти други неща, които май си забравил. Но мога да ти ги припомня.

Изправих се под заповедта на раздвоеното си съзнание и тръгнах към Римън, като усещах как устните ми са разтеглени в извратена усмивка.

-Не ме доближавай! – изкрещя диво и внезапно магьосникът – Не ме докосвай!

Крясъкът сякаш ме извади от унеса. Второто ми Аз се дръпна назад и ума ми се проясни. Явно забелязал промяната в очите ми, писателят спря да отстъпва назад. Гърдите му се вдигаха и спускаха, изглеждаше и изплашен, и разстроен, и тъжен.

-Не знам какво правиш – поклати той глава.

-Не виждаш ли какво става? – попитах отчаяно – Нещо се случва с мен. Не разбираш ли?

-Ами ако и сега си обсебена? – Римън ме гледаше колкото ядосано, толкова и наранено – Ако те те карат да се държиш добре?

-Не – отрекох – Сега съм с ума си. Но не знам дали всеки момент няма да превъртя пак. Моля те, Римън. Не се дръж като малко дете и ми прости.

-Не издържам повече – промълви той – Каза, че ме обичаш.

Бяхме съвсем близо един до друг. Почувствах топлината на тялото му, уханието на парфюма му и силата, която се излъчваше от цялата му личност. Вдигнах лице към неговото. Устните ми се озоваха само на няколко сантиметра от неговите. Разбира се, че си спомнях. Казах му, че го обичам в мрака, докато лунните лъчи се стелеха в стаята, казах му го, защото ми омръзна да се спирам, защото исках най-накрая да бъдем заедно.

-Не съм излъгала – прошепнах и почти ми причерня от вълнение – Казах ти истината. Но ти ми отговори със същото...

Осъзнаването ме връхлетя със силата на цунами, отприщено след буря насред океана. Не бях единствена. Не само аз бях чувствителна, податлива и обсебена. Котешкият поглед на Римън се промени, замръзнали пламъци лумнаха в жълтите ириси и сякаш обхванаха вертикалните му зеници. Изпитах тръпнещото усещане, че виждам собствените си очи, отразени в него.  

-Изобщо не ти вярвам – ниският глас на Римън ме прониза със студа и презрителните нотки, спотаени дълбоко в красивите нюанси – Не искам да те слушам. Ти ме използва! Предаде ме! Натискаш се с Ливър пред очите ми, а после ми приказваш, че ме обичаш! Правиш се на невинна пред мен, а зад гърба ми сигурно му говориш същите неща. Не искам да имам нищо общо с теб!

Не можех да помръдна, чувствах се куха и изтръпнала. Ето че нещата бяха още по-зле, отколкото съм предполагала. Седнах на дивана, чувствайки как ми се вие свят. Външната врата хлопна след излизането на Римън, а аз затворих очи.

-Амара, какво стана? – Ливър бе застанал пред мен – Добре ли си? Какви бяха тези викове?

-И Римън е повлиян от Планините – безсилно казах – Не съм сама. И той е обсебен.

Момчето седна до мен и наклони глава на една страна.

-Амара.

Изрече името ми с такава нежност, че без да искам се обърнах към него. Гледаше ме меко, с озарени от сияние бледи очи. Пръстите ми потрепнаха от желанието да ги заровя сред лъскавите му къдрици.

-Недей, Ливър – поклатих глава и сложих длан в неговата – Не ми късай сърцето.

Той се усмихна и каза:

-Добре тогава... Дотъм спи като къпан – той замълча за малко и като потърка брадичката си каза – Откакто видях сестра ти в главата ми се върти една налудничава идея... не знам на кого освен на теб да я кажа.

-Каква е идеята ти? – попитах и се обърнах към него – Стана ми любопитно.

-Как ти звучи предположението, че може би Малена няма нужда от спасяване? – отговори Ливър с въпрос и махна към черните прозорци. Облегнах се назад.

-Искаш да кажеш... – замислено започнах.

-Че тя се чувства добре тук. Спомняш ли си, каза, че никога не е била по-щастлива? Изглеждаше толкова спокойна и искрена. И това ме навежда на мисълта, че не само с нея е така. Може би...

-Може би нямаме работа тук – довърших спокойно.

-Не съм съвсем сигурен, но най-вероятно да – отговори Ливър и си изтръска пръстите от полепналите по тях трошици.

-Това трябва да го обсъдим и с останалите – протегнах се – Къде се бави Малена? Градчето им не е чак толкова далеч.

-Ще дойде – прозина се Ливър и примига – Дотъм изобщо няма да я възприеме тази идея.

Как само ме болеше главата... имах чувството, че мозъкът ми пулсира и по някакъв начин се е превърнал в странно, изродено сърце, което вместо живот, всява само болка.

Следва продължение...

 

© Teddy Daniel K. Всички права запазени

Или когато Краят е Начало

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??