∞

           

– Готови ли сте? – провикна се майка ми от подножието на стълбите.

– Да, само секунда – отвърнах и със замах очертах устните си с яркочервеното червило. Сестра ми стоеше до мен и оправяше ръкавите на бялата си риза.

Часовникът показваше седем и половина, а вечерята у Римън бе в осем. Днес отново беше петък и аз още не можех да повярвам, че цялата седмица се държах така, че никой да не усети колко съм объркана и отчаяна. Като изключим странната случка пред дома на Римън, майка ми и Малена не бяха забелязали нещо по-особено в поведението ми. Държах се съвсем нормално, усмихвах се и се шегувах, подадох си документите в няколко университета и чаках резултатите от класиранията. Внимателно подпитах мама и сестра ми и разбрах, че и те повтарят същото, което ми бе казал Дотъм.

В реалността, в която се намирах, беше нещо съвсем нормално Орисаните да общуват с близките си и всички знаеха, че Планините на Забравата са страхотно място, в което те и техните половинки се чувстват прекрасно. Нямаше ги страха, мъката или отчаянието, породени от Ориста. Тя беше приемана съвсем нормално, дори с усмивка и никой не се притесняваше да обсъжда Студения дъжд.

Освен това, Малена бе твърдо убедена, че съм била гадже с Ливър, майка ми поддържаше тази теза и ме питаше по-добре ли съм вече. Излезе, че всичко е било така, както ми разказа и Дотъм. Ливър ме е зарязал заради Октавия и е избрал да остане в Планините с нея. Била съм много нещастна и обидена, страдала съм и не съм искала да разговарям изобщо с него.

Нощем дълго лежах будна и се опитвах да анализирам света, в който се намирах. Голяма част от нещата, с които се сблъсквах сега, се припокриваха с това, което си спомнях. С изключение на Римън... всяка сутрин се събуждах и в първия момент се надявах всичко да е било сън, всяка сутрин отварях очи и за миг си помислях, че нещата отново са какво са били преди и още не бях проверила дали любовното писмо е в дънките ми. Страхувах се, Боже, как само се страхувах...

– Хайде, Амара, не си ли готова?

Малена прекъсна мислите ми и ме върна в настоящето.

– Мисля, че съм готова – казах и се погледнах в огледалото. Носех ментовозелена тениска и черно кожено яке, тъмносини дънки и черни обувки на ток. Навън вече бе есен, сутрините бяха смразяващи, а дните – прохладни. Не излизах без яке или суитшърт и носех затворени обувки.

– Много си хубава – добави тя и преметна букли през едното си рамо. Бялата й риза беше съвсем тясна, впита в бюста и вкарана в колана на тъмните дънки с висока талия. Не носеше грим и изглеждаше съвършена

– Ти също – поклатих глава в знак на възхищение – Тръгваме ли?

Майка ни чакаше в коридора, облякла вече бялото си сако и освежаваше червилото си пред огледалото. Дънките ù стояха чудесно, а косата ù бе лъскава като от списание.

– Хайде, момичета, ще закъснеем – подкани тя и пръсна парфюм зад двете си уши.

– Няма, спокойно – казах и отворих вратата – Аз ще карам.

Римън ни чакаше на вратата. Под притъмняващото сребърно небе, забулено с оловни, есенни облаци, приличаше на нереален, направо приказен и магичен герой от приказка, изглеждаше точно като магьосника, който беше, когато ме обичаше.

– Здравейте, дами – усмихна се той и след като приключи с целувките с мама, се обърна към нас с Малена:

– Заповядайте.

Побързах да вляза, за да не може никой да види лицето ми. Обзавеждането в къщата ме върна назад във времето, припомни ми дългите следобеди, в които бяхме говорили за Ориста, като че отново чух ниския му, подобен на течно опиянение, красив като залеза глас, който четеше посветеното на мен стихотворение, стихотворението, което вече не съществуваше и тлееше в паметта ми като ярък, мъчителен и носталгично-копнежен отзвук от някогашна, пламенна любов... 

 

„За теб и към теб се стремя,

дете и жена във тебе се гонят,

с всеки твой поглед оставяш следа,

копнея за тебе – сладко отровен...”

 

Тръпки полазиха по кожата ми, когато Римън се приближи към мен и ми взе якето. Беше толкова близо. Долових уханието на парфюм, така познат и примамлив, че едва не се отпуснах назад в ръцете му.

– Още дори не сме разглеждали сватбени рокли – възнегодува Малена, когато седнахме на масата – Не сте определили датата даже!

– Не бързаме, нали така? – обърна се Римън към мама – Говорихме си да се оженим през пролетта.

– Да – потвърди тя с кимване – За къде да бързаме? Имаме достатъчно време за всичко. Вече не сме на по двайсет, натърпеливи и първосигнални.

– Пролетта е хубав сезон – чух се да казвам над чинията със салата – Но вали много. Представи си да си навън с прическа, грим и сватбена рокля по време на буря.   

Римън ме погледна и се усмихна. Стори ми се, че ще изкрещя. Вертикалните му зеници бяха почти съвсем кръгли, направо подканващи, но напълно безразлични.

  – Ще се оправим – засмя се майка ми и си сипа допълнително салата – Може и да направим сватбата през лятото.

Главата ме болеше отново. Чувствах кожата си странно чувствителна, някак пламнала и болезнена под дрехите и грима. Всеки път, в който погледът ми се засечеше с този на Римън, рязко бодване присвиваше стомаха ми и ме изпълваше непреодолимо желание да сведа очи. Слушах как разказва за учениците в колежа и сладостно отчаяние се лееше по вените ми. Почти не се намесвах в разговорите за работа, книги, политика и вредни навици. Мълчаливо дъвчех вечерята, без да усещам вкуса ù и с дива, някак освирепяла радост се наслаждавах на болката, която извикваше Римън у мен. Всичко в него носеше равни части болка и щастие, отчаяние и мъка, копнеж и безнадеждност.

С мазохистично настървение си припомнях всеки един момент прекаран с Римън, всеки един поглед и всяко едно докосване. Свирепа, люта и първична наслада кипеше в гърдите ми, докато превъртах отново и отново спомените си за любовта и желанието му към мен. Болезнените, изпепеляващи пламъци на страстта към мъката лижеха душата ми, овъгляваха я, превръщаха я в пепел, в обгорен блян и нажежен до бяло копнеж. Обичах го и бавно, с целенасочена лудост се тровех от собствената си лъст и любов към един мъж, към един неизживян спомен...

След вечерята поседнахме на дивана в хола и Римън запали цигара. Майка ми отиде до тоалетната, а Малена излезе на терасата, за да се обади на Дотъм.

– Не съм ли те виждал някъде?

Трепнах и се обърнах. Римън ме гледаше внимателно, леко наклонил глава на една страна, съсредоточено-ведър.

– Какво имаш предвид? – промълвих. Сърцето ми бе напът да изскочи.

– Изглеждаш ми много позната... – замисли се той – Дали не съм ти преподавал? Бил съм учител и в гимназия, и в начално училище... може би си била в някой мой клас – сви рамене той – Или...

– Щях да те помня – отвърнах – Не си ми преподавал, сигурна съм. Навярно просто ти приличам на някого.

– Вероятно е така... ако те бях учил, щях да помня и майка ти от родителските срещи – Римън дръпна от цигарата и кръстоса нехайно крака – Сигурно те оприличавам на някоя моя ученичка, ние учителите често го правим.

Облегнах се на фотьойла и затворих очи. Пулсиращото главоболие не отслабваше и имах чувстото, че отровни зъби гризат мозъка ми.

– Извинявай – промърморих все така със спуснати клепачи – Имаш ли някакво хапче за глава?

– Да, разбира се. Сега ще донеса – меко отвърна Римън. Чух как се изправя.

– Благодаря – промълвих. Малена влезе със замах и седна до мен.

– Какво прави Дотъм? – попитах.

– Обича ме – доволна каза тя, а на мен отговорът ми се стори безумно глупав и несъдържателен. Пак затворих очи.

– Какво мисли за него Велвет? – полюбопитствах.

– Имам пълната свобода да бъда с колкото мъже искам – с достойнство отвърна сестра ми – Кралицата на Орисаните може да има и повече от един партньори, ако пожелае. А като се замислим, при нас понятието „партньор” е доста символично.

– О, да – усмихнах се и я погледнах – Вие си ги разменяте като подаръци.

В този момент се появи Римън, понесъл чаша вода и кутийка обезболяващи.

– Толкова е съвършен – направо измърка Малена. Рязко се обърнах към нея и я погледнах. Тя се ухили и ми смигна.

– Сякаш не го виждаш и ти – добави весело.

– Вярно е – признах неохотно и отправих невинен поглед към годеника на майка си – Благодаря ти много – казах му, след като взех хапчетата и водата.

Останалата част от вечерта мина като в мъгла. Почти не съзнавах какво се случва. Единственото, което напълно осъзнавах бе, че се наслаждавам с цялата си душа на мъката, която извираше от глъбините на ума ми. Чувствах свирепата болка в кръвта си и усещах особена, изпепеляваща наслада, която предизвикваше още повече болка – дива, първична и някак живителна.

Римън почти не ме поглеждаше. Имаше очи само за майка ми, усмивка само за нея, любов само за нея. За пръв път в мен нямаше и капка ревност. Не можех да ревнувам човек, който даже не ме познава, който се предполага да виждам за пръв път.

Тръгнахме си около полунощ. Малена ме държеше под ръка, а майка ни вървеше пред нас. Есента разстилаше хладен плащ над Земята на Книгите, мека, приласкаваща, успокояващо безразлична към всичко и всички.

Бавно съблякох дрехите си и завързах колана на сатенения халат. Мократа коса капеше по гърба ми, но не си направих труда да я увия в кърпа. Единственото, което виждах в момента бяха дънките, невъзмутимо легнали на облегалката на стола, плашещи и мамещи. Подпрях глава на ръцете си и дълго останах втренчена в панталоните. Бяха тъмносини, кобалтови като нощта, надничаща през прозореца ми. Опитах да се изправя, исках да стигна до тях и да пъхна пръсти в джобовете, да се уверя, че всичко това е огромна грешка и любовната бележка е вътре, чака да бъде открита.

Ръцете ми трепереха едва доловимо. На мътната светлина от нощната лампа халатът хвърляше резки, лъскави отблясъци, които се врязваха в очите ми с яснотата на нажежени до бяло искри. Исках да бръкна в джоба и се ужасявах от това, исках да разкажа на някого и не намирах думи. Тишината звънеше нежно и монотонно, нашепваше ми неразбираеми слова и тихо припяваше неназоваеми стихове.

 

„Любов моя...

 Тази сутрин се събудих и в началото ми се стори, че си до мен. Реших, че ще мога да те докосна, да те целуна...

Аз съм добре. Все по-близо до целта съм. Съвсем скоро ще достигна до Сафина и ще донеса вечната любов при теб.

Обичам те”

 

Ръката ми сковано, с болезнено предчувствие пролази в джоба на дънките и почувства мекотата на плата.  Думите, които трябваше да открия там, проблясваха като гаснещи въгленчета в мозъка ми, потрепваха, къдреха се.

Съвсем безсмислено проверих и другия джоб, както и задните, но от бележката нямаше и следа. Тъмносините дънки се изплъзнаха от ръцете ми, глухо тупнаха на пода, останаха да лежат там.

Разбирах. Римън беше безвъзвратно, неотменимо отнет от мен, изгубен в дебрите на паралелните реалности, заличен от сегашния ми живот.

Коленете ми удариха пода, но не почувствах болка. Тялото ми бе напълно безчувствено, изтъпнало, сковано.

Римън си беше отишъл от мен. Някаква висша, могъща и неясна сила бе променила сюжета на живота ми и с невидима гума беше изличила всичко, освен моите спомени за мъжа, когото обичах. Бе хвърляла случки, думи и изречения точно там, където преди бе любовта, където бе Римън..

Когато най-накрая вдигнах глава и избърсах сълзите си, по небето пробягваха първите златнооранжеви лъчи на зората, яростни и диви като насладата от болката и тихи като скръбта в душата ми.

Следва продължение...