Орис (Сафина) 33

∞

 

 

Събудих се в мъгливото неделно утро и се превъртях в леглото. Ръцете ми попаднаха върху Сънсет, чийто глас долетя до мен напълно разсънен:

-Добро утро, принцесо. Наспа ли се моята ягодка?

-Добро утро – усмихнах се все още със затворени очи. До ушите ми достигаше далечен шум от потракващи дъждовни капки, въздухът ухаеше на есен, от което разбрах, че прозорецът е отворен. Сънливо вдигнах клепачи. Лицето на приятеля ми се усмихваше срещу мен. Кървавочервените ириси бяха изпълнени с танцуващи, златни нишки светлина, а преливащата му коса стърчеше във всички посоки. Отново беше гол до кръста, както спеше винаги, дори и в най-студените зими. Ръцете му ме притиснаха.

-Как се чувстваш? – попита, докато се навеждаше да ме целуне по челото.

-Добре съм – отговорих. Два месеца бяха изминали откакто разбрах, че съм бременна и все още не бяха настъпили кой знае какви промени в състоянието ми. Единственото, което забелязвах, беше нарастващата ми чувствителност към острите миризми, независимо дали са от хранителен или нехранителен произход.  

-Какво искаш да правим днес? – попита Сънсет и отметна карминената ми коса назад – Можем да отидем на кино или да се разходим в дъжда. Знам колко обичаш това време.

-Хайде първо да си полежим – предложих – После ще се разходим.

-Добре – кимна той – Гладна ли си?

-В момента не – засмях се – Веднага щом огладнея обаче, мисли му! – и се вдигнах, за да го целуна по страстните устни.

Откакто разбра, че ще става баща, Сънсет явно реши да тренира с мен. Започна да се държи по-добре от всякога, непрекъснато ме питаше как съм, какво ми се яде, боли ли ме нещо. Носеше ме на ръце и в леглото се стараеше да ограничава обичайните си горещи, неудържими ласки.

Наистина се чувствах добре. Привличането ми към Сънсет беше достатъчно силно, обичах работата си, живеех в хубав апартамент и имах приятелки. Никога нямаше да забравя или да спра да тъгувам за Римън, но бях по-силна от болката. Не можах да й позволя да контролира живота ми, да ме лишава от радостите и да отнема цветовете. Както бе казал призракът (сянката, отпечатъкът, споменът) на Римън, един ден всичко щеше да намери обяснение. А дотогава, можех да бъда щастлива доколкото е възможно.

-Знаеш ли, тази нощ бълнуваше – изтръгна ме от мислите ми Сънсет. Едната му ръка въртеше къдраво кичурче от косата ми, а другата беше под главата му.

-Интересно – измърморих, донякъде притеснена – По принцип не ми се случва. Какво казах?

-Приказваше нещо за някаква Сафина – отвърна Сънсет, с което потвърди опасенията ми – После каза „Никъде няма да те пусна”, след което се разплака. Направо се уплаших. Тъкмо да те събудя и ти се обърна и заспа спокойно.

-Нямам представа какво е това Сафина – излъгах гладко, а сърцето ми препускаше бясно – Кой знае за какъв филм съм се сетила или пък съм комбинирала някакви имена... а и състоянието ми оказва влияние.

-Разбира се – съгласи се Сънсет и въздъхна – Просто ми беше любопитно дали помниш нещо.

-Не – поклатих глава – Със сигурност не е било нещо истинско.

Много добре си спомнях съня, който ми се присъни тази нощ. Бях отново в кухнята в къщата в Планините на Забравата и Римън ми съобщи, че тръгва да търси Сафина. Всичко бе напълно реално, точно като цветна ретроспекция, като връщане на времето. Отново изпитах ужаса и мъката по писателя, отново онзи изпепеляващ копнеж по него, заглушаван от раздвоението... запитах се колко ли от разговора ни съм предала на Сънсет, колко ли е чул той и искрено благодарих на бог, че не съм споменала имена.

Неделният ден бе призрачно дъждовен, когато със Сънсет излязохме за да се поразходим. Тежка, но прозирна мъгла се стелеше и създаваше впечатлението, че небето се разлива отгоре ни. Улиците пустееха, повечето умбрианци бяха по кафетата и магазините, стояха на топло и клюкарстваха или обсъждаха нещо в последния почивен ден. Хванала приятеля си за ръка, изведнъж сякаш се пренесох в друго, митично измерение, в което понятието време не съществуваше. Сапфиреният парк приличаше на сън, на пепелно-син блян, на лазурно-мътен спомен.

-Толкова е красиво тук! – възкликнах и с възхищение загледах стелещите се талази мъгла над сапфиреносините корони на дърветата.

-Да – съгласи се Сънсет – Почти колкото теб.

Засмях се и се притиснах в него, а той се прокашля някак нервно и припряно сложи ръце в джобовете на якето.

-Какво има?

-Трябва да те попитам нещо – отвърна и отстъпи крачка назад. Както бях по тънко кожено яке и лека блуза с дълъг ръкав, цялата потръпнах, сякаш по гърба ми се бе плъзнало кубче лед.

-Ще се омъжиш ли за мен?

Беше извадил малка кадифена кутийка и я бе поднесъл към мен в дланта си. Не падна на едно коляно, за което бях искрено благодарна. И тогава ми се прииска да крещя.

От малка неуморно бях повтаряла на всеки, готов да ме слуша, че никога няма да се омъжа бременна. Че никога няма да допусна и най-малкото съмнение, че сватбата е в резултат от бременността ми. И знаех, че няма да отсъпя от думите си.

Погледнах Сънсет право в красивите кървавочервени очи и попитах на свой ред:

-Обичаш ли ме?

Той като че ли се изненада. Примига, прокара дълги пръсти през преливащата си коса и отговори:

-Обичам те повече от всичко и ти го знаеш.

-Значи трябва да ме разбереш – казах равно – Ако наистина ме обичаш, ще се съгласиш да се оженим след като бебето се роди.

Усетих горчивината в аления му поглед, когато сведе очи.

-Отговорът ми е „да”, скъпи – добавих – Нека просто направим сватбата след раждането.

-Добре – отвърна Сънсет и вдигна лице. Усмихваше се, макар и малко насила – Напълно те разбирам. И си права. Не искаш да чуваш, че съм се оженил за теб заради детето, нали?

-Знам, че не е така. Знам, че не го правиш заради него. Но всички хора се карат понякога. А когато човек е ядосан, не знае какво приказва. Няма да понеса да изречеш думите „само защото беше бременна”.

-Никога не бих... – започна приятелят ми ужасен.

-Зная, скъпи. Но в гнева си можеш да кажеш неща, за които да се разкайваш, неща, които не мислиш в действителност – пристъпих към него и сложих ръце на раменете му – Много те обичам. И ако се караме и се нападаме, нека да е по всякакъв друг начин, но не и по този.

-Да – съгласи се Сънсет с вид на омагьосан – Да, любов моя. Ще направя каквото пожелаеш.

Наведох се да го целуна и почувствах мекотата на устните му, както и пълната отдаденост, с която ми ги поднесе.

-Заповядай, скъпа – мама сложи пред мен ухаеща на плодове чаша и се разположи срещу мен. Бях й дошла на гости след разходката със Сънсет, защото трябваше да й разкажа какво се е случило. Тя напълно ме подкрепи и одобри решението ми.

-Благодаря – разбърках меда в плодовия чай и се облегнах назад. Къщата на Римън бе придобила светъл, направо златист нюанс, откакто мама беше заживяла тук. Почти всички мебели бяха сменени, пердетата и килимите носеха нежни, златно-кехлибарени цветове, а диваните бяха бели.

Къщата, в която живеехме преди, стоеше на stand-by, готова всеки момент някой да се нанесе в нея. Мама казваше обаче, че сърце не й дава да пусне квартиранти в нея.

-Как си, Амара? Бледичка си, изглеждаш изморена. Мъчи ли те сутрешното гадене?

Майка ми се усмихваше срещу мен, а първите фини бръчици около очите й, които тя упорито мажеше с крем, й придаваха добродушен, мил вид. Когато й казах, че съм бременна, тя наистина се зарадва. Каза ми, че често си е мислила какво ли е да си баба и ме уведоми, че иска да изглежда перфектно, когато бебето се роди. Оттогава използваше хиляда и едно козметични средства против остаряване и внимаваше какво яде.

-Всъщност почти го няма – отговорих и отпих от чашата – Дори не ми се гади всеки ден. Само по един два пъти сутрин през няколко дни.

-Страхотно – усмихна се мама – Трябва да се храниш добре и здравословно, да си почиваш повече... но сигурно лекарят ти е казал вече тези неща.

-Да – засмях се – Засега никакви килограми не съм качила, много внимавам, а и е само втория месец все пак.

-Да, не е добре да пълнееш – поклати глава майка ми и стана, за да си донесе още чай – Спомням си, че когато бях бременна с теб и сестра ти, качих само седем килограма, по-голям проблем имах със стриите. Така и не изчезнаха – въздъхна тя и се усмихна.

-Почти никога не изчезват – съгласих се – Но ще се справим.

-Разбира се, скъпа – потупа ме майка ми по ръката – Искаш ли чай?

-Не, ще пийна една вода, мерси.

Останах още няколко часа при майка ми, като през цялото време си говорихме за бебета, полезни храни, раждане и всякакви такива неща. Бях решила изцяло да се показвам щастлива от бременността си. Разправях на ляво и на дясно колко се радвам, как винаги съм искала бебе, как нямам търпение да се роди. И не можех да се позная.

В разговора споменахме Малена и аз неизбежно се сетих за реакцията й, когато разбра, че ще имам дете. Изпадна в еуфория, разбира се, започна да подскача и да ме прегръща, но само след няколко секунди, усетих истеричните нотки в гласа й. Откакто се помнех, Малена винаги е мечтала да има бебе. Още от съвсем малка тя обожаваше децата, можеше с часове да играе и да говори с тях. Обичаше да повтаря, че ако не беше Ориста, би си народила много бебета и би посветила живота си на тях.

Но нямаше такъв вариант и сестра ми не можеше да има дори едно дете. След изпълняването на Ориста, тя бе станала стерилна и щеше да си остане такава до края на вечността. Когато й казах, че съм бременна, тя осъзна че за пръв път аз имам нещо, което тя не притежаваше и никога нямаше да притежава. И сега беше неин ред да види какво е да завиждаш безплодно и безсмислено на собствената си сестра.

Не се радвах, не злорадствах, не исках да отмъщавам. Но някъде дълбоко в мен имаше лукава усмивка. Неволна и неискана, но все пак лукава.

Вечерта Сънсет дойде да ме вземе от дома на мама и Римън и отидохме да хапнем в една пицария. Миризмата на храна не ме притесни, напротив, стомахът ми изръмжа от глад и аз нетърпеливо заразгръщах менюто. Сънсет седеше срещу мен и ме гледаше разнежен, усмихнат и влюбен.

-Откакто си бременна, си по-красива от всякога – каза той ласкаво и се протегна през масата, за да докосне лицето ми. Знаех, че не е точно така. Непрекъснато имах тъмни сенки под очите и бях доста по-бледа от преди дори с грим.

-Щастлива съм – усмихнах се и твърдо си казах: „Да” – И те обичам.

Прибрахме се след вечерята и есенният дъжд отново затропа по прозорците на апартамента. Сънсет ме привлече към себе си и докато целуваше устните ми каза тихо в тях:

-Искаш ли да си легнем по-раничко, ягодке? Не е нужно да заспиваме веднага, въпреки че ти имаш нужда от сън.

-Да – съгласих се. Излязох от банята и застанах пред голямото огледало в коридора. Коремът ми беше равен, макар и не плосък и с тръпка на съжаление си помислих, че само след месец ще започне да расте. Въздъхнах примирено и започнах да обличам пижамата. Нали цял живот съм била чакала този момент... за секунда в зелените ми очи проблеснаха сълзи. Нещо ме стисна за гърлото и се наложи да прехапя език, за да не се разплача.

-Любима? Всичко наред ли е? – гласът на Сънсет стигна до мен сякаш от далеч. Стреснах се, изправих рамене и се провикнах възможно най-безгрижно:

-Идвам, скъпи!

Без да се поглеждам повече в огледалото, вирнах брадичка и влязох в спалнята при Сънсет, чиито поглед вече разливаше светлина по кожата ми.

Следва продължение...