Усещам, че съм много променена.
Онази Коледа ме промени.
Болеше ме много, неподозирано много. Сълзите пареха по лицето ми и оставяха огнена диря по поруменелите ми от студа стени. Навярно защото дълго време напираха да се родят в очите ми, сега властно бяха поели контрола над съзнанието ми.
С неподозирана сила раняваха сърцето ми, без усилие блокираха мислите ми. Напомняха ми, че силата ме напуска и няма да издържа още дълго.
Бяхме два тъмни, мрачни силуета, които вървяха по слабо осветената заглъхнала улица. Бързите ни стъпки отекваха глухо в крехък, едновременен такт, отмерващ малкото време, което ни оставаше заедно. Площадът беше огромен, но не толкова като площ, колкото като разстояние. Разстоянието от моето до нейното сърце. Знаех, че границата между нас не просто отново беше размита, беше официално премахната. Нямаше път, нямаше мост, нямаше даже въжена стълба. Обгорената пътека се бе превърнала в шепа пръст, ненужна пепел, която лекият, студен ветрец отвя със себе си.
Не можех, ...