Ден след ден вървя, лутам се. Отдала съм се на това, което търся. Пътят е стръмен, ужасно тесен. Ясно е, че трябва да го извървя съвсем сама. Чувствам се ужасно, предадена, изоставена, пречупена, разбита. Вече се питам дали продължавам да вървя или съм попаднала в пропаст. Не зная, усещам само болка. Моята малка идилия се разпръсна на малки парчета, счупи се като огледало. Чувствам някаква тежест, не ми позволява да си поема въздух. Да се ровя ли в пръстта, за да намеря изход или да остана там, приемайки я като вечно легло. Гроб или просто падина. Какво ще е за мен? Започвам да се отвращавам от хората и мисълта, че няма да намеря никого, който да си заслужава ме ужасява. Изпадам в паника, че винаги ще бъда различното момиче, онова там, което гледа, анализира, приема и обмисля всичко. Плаши ме мисълта, че винаги обкръжението ми ще се състои от такива безотговорни хора, лекомислени, плашещо неосъзнати. Какво се случи с мен, какво ми има? Къде съм тръгнала и за какво се боря?Ще го намеря ли или ще се предам?
Боли ме. Предателствата, които получих като подарък ме притискат. Кълна се, не съм заслужавала, но така или иначе значение няма. Как да стана и да продължа след като съм скована и замръзнала от студ. Всякаква обич от мен си отиде, заедно с желанието да се боря.