Ден след ден вървя, лутам се. Отдала съм се на това, което търся. Пътят е стръмен, ужасно тесен. Ясно е, че трябва да го извървя съвсем сама. Чувствам се ужасно, предадена, изоставена, пречупена, разбита. Вече се питам дали продължавам да вървя или съм попаднала в пропаст. Не зная, усещам само болка. Моята малка идилия се разпръсна на малки парчета, счупи се като огледало. Чувствам някаква тежест, не ми позволява да си поема въздух. Да се ровя ли в пръстта, за да намеря изход или да остана там, приемайки я като вечно легло. Гроб или просто падина. Какво ще е за мен? Започвам да се отвращавам от хората и мисълта, че няма да намеря никого, който да си заслужава ме ужасява. Изпадам в паника, че винаги ще бъда различното момиче, онова там, което гледа, анализира, приема и обмисля всичко. Плаши ме мисълта, че винаги обкръжението ми ще се състои от такива безотговорни хора, лекомислени, плашещо неосъзнати. Какво се случи с мен, какво ми има? Къде съм тръгнала и за какво се боря?Ще го намеря ...