Eia (Росица Танчева)
436 13844
21.05.2010 г., 14:24 ч.

Осъзнаване-15 и 16 от първа част на романа 

  Проза » Повести и романи
947 0 8
12 мин за четене
XV
     Братът на дядо Радо бе веселяк, а също и пееше хубаво. Беше около четиридесетгодишен, едър и здрав чиляк. Казваше се Благо и името му прилягаше - правеше живота на людете покрай себе си някак по-поносим.Той имаше жена на име Даря, която не се спираше, все нещо готвеше и шеташе.Тя майстореше най-вкусните погачи, които някога бях ял. Забъркваше брашно с бистра вода, месеше го добре, но не го солеше. Разстилаше тестото три педи широко, но само един пръст дебело. Оставяше в огъня да се нажежат тънки подници, направени от грънчарска пръст и слагаше в тях погачата, а отгоре натрупваше гореща жар. Изпичаше я, после махаше жарта и въглените, изгорялото изстъргваше с нож и погачата бе готова. Малката й дъщеричка Белла бързаше да сложи софрата. Наливаше в купите мляко, слагаше в паница сирене, разсипваше боба или лещата, нареждаше дървените лъжици. Стопанинът начупваше погачата и раздаваше на всеки по едно голямо парче. Поръсвахме го със солчица и похапвахме. Тогава беше времето на най-свежия плод, който раждаше българската земя. Покрай река Марица растяха карпузи с вкус на ягоди. Завършвахме обяда си с голям резен сочна любеница.
     През деня бай Благо гледаше овце, грижеше се за един бостан и за неголяма нива, а аз с радост му помагах.
     Зад къщата имаше малка градинка, обградена с високи дувари. През лятните вечери се събирахме там - ядяхме, пеехме, хортувахме си.Толкова бях щастлив, че сред короните на дърветата долавях успокоения шепот на заспиващи славеи и галещия полъх на нощта. Благодарях на бога за звездното небе, за мириса на цветята, за красотата наоколо. Бях радостен, че живея. Покрай мене се носеше звънливият смях на Белла.Тя бе крехко тринайсет-четиринайсетгодишно девойче, закачливо и игриво. Имаше дебели плитки и весели тъмни очи, с извити ресници. По онова време аз вече се бях източил-по ръст почти стигах стопанина. Бяха ми наболи и мустаци. Карах седемнайстата си година. Харесваше ми да разговарям и да се задявам с Белла, а и тя все ме търсеше.
     Понякога с цялото семейство ходех на църква. Аз се чувствах християнин, въпреки че когато бях в Станбул аджемиоглан-агата казваше, че съм мюсюлманин и всички момчета, които работели в двореца, били приели исляма. Черквицата бе ниска и порутена, аха, аха, от нея скоро да остане само големият дървен кръст и олтарят. На българските люде им се искаше да я възстановят, но султанова заповед строго забраняваше това, а още повече не допускаше строеж на нова църква.Тайно някой поправяше нещо из нея, но тя бе толкова стара,че се нуждаеше от много повече. Затова пък в турската махала бе пълно с джамии, ханове и имарети, но те все не стигаха на мюсюлманите, макар че християните бяха по – многобройни от последователите на Аллаха. Така, докато гостувах, пак пристигна височайше нареждане в града да се захване строеж на нова джамия.
     Разбрах,че тук, освен Мустафа паша, джамии били градили още Рокселана- жената на султан Сюлейман, също великият везир Рустем паша и други османски първенци. Ето че и Мурад III искаше да не остане по-назад. Негови люде започнаха да обикалят християнските къщи и да заставят раята да работи ангария на новия строеж. Свършиха се добрите дни и за семейството на бай Благо. Една сутрин, рано, рано, се задумка на портичката. Стопанинът погледна от прореза на едно малко прозорче, закрито с дъсчени кепенци.
     - Османлии са! - уплашено рече той.
     Леля Даря се затича да скрие мен и дъщеря си Белла. Отмести една плоча пред огнището и под нея се откри дупка. Сложи дървената стълба и каза бързо да слизаме долу. Белла пъргаво се шмугна в скривалището - ясно ми стана, че често е била там. Аз, от притеснение, не успях да улуча едно от стъпалата и се изтърколих в дупката, но не усетих болка от удара.
     - Отместете стълбата! - рече стопанката и закри отвора с тежката плоча.
     С Белла се озовахме в тъмницата. Беше ни страх. Клекнахме и зачакахме, като не смеехме да гъкнем.Чувахме, че думкането продължава. Бай Благо извика:
     - Обличам се,чорбаджи!
     Чу се изскърцването на портата и после стъпките на много хора. Как ли се бяха събрали в малката стаичка? Всички нещо се щураха. Те водеха с тях и вестоносец, който високо прочете на български език, за да го разберат стопаните, че бай Благо трябва да работи три месеца ангария на строежа на новата джамия, като започне от утре, а леля Даря е задължена да готви, пак безплатно, на десет души от строителите, баш майсторите и каменоделците. По едно време глашатаят попита дали стопаните имат деца.
     - Нямаме, чорбаджи - чух гласа на бай Благо.
     Разбрах, че неканените гости излязоха в дворчето и най-после си отидоха.Тогава леля Даря отмести плочата и ни пусна да излезем с Белла. Бай Благо седеше умислен.
     - Стана тя, каквато стана! - ядосано рече той. - Тъкмо започнахме да стъпваме на нозете си и пак ще останат затворени българските дюкяни, ще засъхнат градините и нивите ни, а кой ще се грижи и за овцете?- затюхка се бащата.
     - С Белла ще помагаме - намесих се като истински мъж.
     - Ти трябваше скоро да потегляш към Филибето - напомни бай Благо.
     - Ще отложа, докато свърши ангарията - казах аз.
     - А откъде да вземем толкова много храна, че да готвим за още десет чиляка? - затюхка се отново стопанинът.
     - Имаме доста боб, фасул и леща. Лук, патладжани и тиквички също се намират из градината. Брашънцето ни е малко, но и съседите сигурно ще помагат - рече леля Даря.
     Едър человек бе бай Благо, здравеняк, но залитна три-четири пъти, бързайки към дворчето. Излезе на въздух и задиша на пресекулки. Донесох му вода и го подхванах под мишница.
     - Ще помагам, не бери грижа - исках да го успокоя.
     Той махна с ръка и седна на земята. Хвана главата си с две ръце. Леля Даря и Белла го наобиколиха.
     - Да сме живи, Благо! - помилва го жена му по косата.
     - Остави се, то пък един живот! - изрида бащата.
 
XVI
     От Доброславовата история ме откъсна състезанието “Стани богат”,  което се излъчваше по “Нова телевизия”. Жена ми го гледаше почти всяка вечер.
Сега, с благотворителна цел, играеха депутати. Между публиката, заедно с родителите си, бе двегодишно, болно момиченце, на което спешно трябваше да се направи скъпа, животоспасяваща операция в чужбина.
      Започна своята игра една депутатка. Времето течеше, а тя не бързаше с отговорите на поставените й  въпроси. Надълго и широко разказа как скоро след като родила сина си,трябвало да се яви на изпит в университета и как бликнало мляко от гърдите й, намокрило нейната блузка и тя се почувствала неудобно. Горките родители на болното момиченце чупеха пръсти - сигурно се молеха по-бързо да свърши шоуто със съдбата на тяхното дете и с търпението им.
     Ето как се грижеше държавата за здравето на народа. В бюджета бяха заложени средства за от скъпи, по-скъпи, правителствени самолети и мерцедеси, но за животоспасяващи операции, дори и на деца - не. Спрях телевизора. Жена ми възнегодува. Но моята чувствителност бе вече твърде изострена, за да търпя:
     - Няма да гледам тази подигравка с българския народ! Стига толкова! -дори ударих силно по масата и разлях питието от чашата си.
     - Какво да правим тогава? По това време по телевизията не дават нищо друго, което да ми е интересно - и съпругата ми пак включи телевизора.
     Наистина, на която и от българските програми да попаднеше, все съобщаваха или кой кого и как убил, измамил, ограбил, накарал да продава наркотици, как сводничел или изнасял проститутки. В най-добрия случай намираше някой филм, изпълнен с изрази като “задник”,”мутра”,”да го духаш”, с непрекъснато стреляне, бой, гонитби и други подобни.
Стигна до програмата “Дискавъри”. В момента повтаряха филм от поредицата “Най-големите злодеи в историята”. С интерес отново изгледах представянето на живота и делата на римския император Нерон и как подпаленият от него Рим гореше, а в същото време той свиреше на арфа.
     После отново изпих лекарствата си за осъзнаване. Блазе на другите, без мозъчни операции.Те по друг начин виждаха действителността и нищо не можеше да ги ядоса и да ги изкара от летаргията.
     Така или иначе, спал съм дълбоко. Дори и да съм сънувал, не си спомнях.
Утринта настъпи - свежа, с тих шепот на лястовици. Отново запрелиствах житието на Доброслав Церов.
Следва продължение

© Росица Танчева Всички права запазени

Авторът е забранил гласуването.
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??