XV

         На хубаво място оставих Доброслав - в селото Боженци и то баш в двора на дядо Миньовата къща, тая дето още през седемнадесети век е била с най-високите порти. А къде съм аз? Огледах се. В къщи от няколко дни нямаше вода. Купища мръсни чинии пълнеха мивката, а от тоалетната се носеше ужасна смрад. Отново ни беше сполетяло бедствие – пак наводнение. Макар че водата в река Марица вече спадаше, ние още търпяхме последиците от стихията. Слава Богу, че поне жилището ни не е близо до реката, че можеше и без него да останем! Предадоха по телевизията, че домовете на много хора са отнесени от придошлите води и сега оцелелите бяха без жилища, оставени на грижите на държавата и на своите близки, ако имаха такива. Правителството беше в оставка. След изборите вече втори месец не можеше да се сформира нов кабинет. Следващата седмица щеше да бъде направен последен опит за реализиране на третия мандат, а ако и той не успееше, предстояха предсрочни избори. От народните избраници в четиридесетото Народно събрание всеки с всекиго бе скаран.Те взаимно се обвиняваха в какви ли не грехове. Отново бай ти Ганя се развихряше с пълна сила! Та сега вече ме разбирате, че стискайки носа си, за да не усещам вонята наоколо, направо завидях на Доброслав, да ме прости Господ, който си седеше на миндера до чучура с бистра вода в дядо Миньовия двор! По едно време дочух, че църковната камбана кани гражданите за молитва. Измъкнах изпран кат дрехи от гардероба, поизтрих се тук-таме със спирт, обилно се дезодорирах, облякох се и отидох да се помоля на Господ да ни изчака и този път, че да се натуткаме на воля, а в това време повече от всякога да ни пази от бедствия. Замолих се, дано да ни разбере, че такива сме си ние - грешните му чада и ако може, то нека да ни изтърпи още. После се прибрах в смърдящия си дом, че пак бяха надвиснали черни облаци и по всичко личеше, че отново ще вали. Бързо намерих спасението си - житието на Доброслав и се пренесох в началото на седемнадесетия век и то точно в китното село Боженци, до чучура, от който струеше бистра, планинска водица.

XVI

         Поотморихме се под дядо Миньовата стреха и на ранина, когато слънцето надникна в двора на стареца и пилците се разпърхаха, с побратима ми вече бяхме готови за път. Баба Миньовица бая ядене ни тури в дисагите и напълни засмолените ни плетеници с боженска водица. Сбогувахме се с гостолюбивите стопани, па и с Храно Люцкановите люде и сал двамината с Алекси пак по друмищата запрашихме. След половин ден превалихме Балкана. Късметлии излязохме, та по живо, по здраво през Търновграда минахме, през селото Арбанаси и още три деня яздихме, нощувахме, където мракът ни завари и ей – стигнахме до Провате, дето с Джорджичови люде трябваше да се видим и заедно да умуваме как Дионисий Рали от зандана да отървем.

         Край тоз град като стражи бдяха планински, стръмни зъбери, а от едната му страна видях зидана крепост. Здрави къщя, покрити с каменни плочи, ромолящи чучури за изнурени друмници, чак и долап за вадене на вода, ни посрещнаха  в широката долина, загърната от Господа - Бога сред планинските склонове. Запътихме се право към долапа, та да напоим конете си. Кожените му сандъченца, всяко завързано с по четири верижки, се въртяха неуморно с хода на силния кон, умело впрегнат за едно дървено колело, а при обръщането им, водата от тях се изливаше в един водосток на банята. Извадих писарските си такъми и нарисувах видяното, та и във Филибето да си направим таквоз полезно нещо.

         Наложи се на няколко пъти да слезем от конете си и да се поклоним на минаващи мюсюлмани, ама тук никой не се заяде с нас, та скоро стигнахме до дома на Доменико Джорджич, който беше роден братец на Павела Джорджича. Лука Джовани, спасителят на сина ми Стойко, дето в Станимака с него се запознах, също имаше къща тук, а държеше и дюкян. Братята Соркочевичи, стари мои познайници – и те често отсядаха в Провате. Спокойни бяхме с Алекси, че помощ за Дионисий Рали  и поп Наум тъкмо тука ще найдем.

         Късмет имахме, че заварихме Доменико Джорджич в дома му. Разговорихме се и той ни довери, че покрай търговията си все по широкия свят се скитал, а скоро бил и в Естергомската архиепископия, та успял да понаучи някои неща за Дионисий Рали и за злата участ, що го била застигнала когато се върнал от Русия.

         -Наклеветен е Рали. Сторил е всичко, що му е било заръчано от господарите и свидетели за туй има. След някой ден с алъш-веришчийски керван  потеглям към Естергомската архиепископия, та ще моля и двамината с мене да тръгнете! Ще отървем Дионисий, да не ви е грижа!

         Помогнахме на Доменико Джорджич да стегне стоката си, за което той богато ни се отблагодари – пари и храна за дълъг път ни даде.  На чист делник, по ранина, с кервана му потеглихме към Хаджиоглу Пазарджик, че още зърно оттам трябваше да натоварим. Земята ми се видя напукана, зажадняла за водица, ама Джорджич ни рече да си отваряме очите на четири, щото тукашните кладенци били коварни - равни и с нищо небелязани,често покрити с висока трева, та изневиделица можело да хлътнем в някой. Не ни се случи туй, но затова пък на нас - изморените и жадни друмници,често ни се озъбваха порутени и опожарени стени и за търновските бунтове ни спомняха. По едно време се разминахме с катунари. Домовете им бяха върху дълги каруци, на четири колела, с много катове черги в тях. Повечето ги теглеха волове, а само в две бяха впрегнати коне. В последната кола имаше вятърна мелница с шест крила. С нея чиляците си мелеха брашното.

         - Блазе на катунарите! - взе да им завижда Алекси.  - Данове на султана не плащат, а додето да ги забележат, изплъзнат се и идат на друго място.

         - И за тез волни птички веч има изписани заповеди, та и техният хал не е по-добър от на останалата рая - обадих се аз, щото още в сарая на Мурад III неведнъж ми бяха диктувани наредби и за катунарите.

         - Да, ама додето да ги застигне ферманът и ей - отишли хитреците на другия край на империята! - не се предаваше Алекси.

         - Как няма да бягат, че то само законът за санджака Доростол има над шейсет нареди! - намеси се и Доменико Джорджич.   - От зърното раята дава саларие - едно на всеки осем килета, а може да дължи още ергeнски или вдовишки данък, налог за женитба, за овце, за пчелни кошери, за проход, за пасбище, върху лозята, за продажба на вино, данък върху свинете, за воденица, за кошара, за полски пазач, за необработена земя...

         - Стига бе, наду ми главата с толкоз данове! Нали казах - блазе на катунарите! - отново извиси глас Алекси.

         - Ама аз не съм катунар, та ще видиш що нещо ще ми вземат султановите люде преди да преминем оттатък Голямата река. Ще остана с половин керван - рече ядосано Джорджич.

         Тъй се улисахме в спора, че позаборавихме жаждата и кога пак се сетихме да дирим водица вече бяхме току пред Хаджиоглу Пазарджик. Не видяхме крепостни стени, ни останки от тях, а направо навлязохме в тържището. Малко ме постресна гюрюлтията и блъсканицата, ама бързо се взех в ръце, та чак започнах и аз да се пазаря на висок глас за една сочна любеница, дето ми хвана очите, щото бях бая ожаднял.Скоро привърших с алъш - вериша и радостен забързах след побратимите си, а те вече се бяха измъкнали от навалицата и отиваха къмто зиданата джамия , пред която съгледах пак много люде.  Тълпяха се пред сграда, покрита с каменни плочи, в която продаваха на друмниците по канче с вода.

         Излязох на едно по-широко място и тъкмо се канех да разцепя любеницата, когато някой ме блъсна и аз паднах по очи.

         - Тоз гяурин избяга от Хърсово - рече бабанкото, който ме повали на земята.Той бързо ме вкопчи с един синджир през ръцете и кръста, задърпа ме, а любеницата се изтърколи чак на пътя.

         - Никога не съм бил в Хърсово! - извиках аз на турски, но с това само си изпросих един юмрук право в устата. Плюех лепкава кръв и се опитвах пак да обяснявам, че грешка е станала, ама никой не щеше да ме слуша, а двама аскери почнаха да ме ритат където завърнат и аз се провесих на веригата си, ни жив, ни умрял. По едно време като в просъница мернах един глашатай, който развяваше набучен на копие пергамент. Спря се насреди тържището, свали написаното и зачете високо, колкото му глас държеше, та дано да надвика тълпата: “Има избягали люде от рудниците за селитра в Хърсово. Който види непознат чиляк, с изранени нозе, лично на бейлербея на Дръстър да го проводи и ако уловеният е от рударите, то издайникът дар от господаря ще получи!”

         Що е станало сетне не помня. Съвзех се в един трап, пълен с едва живи люде, всички окървавени и омотани със синджири. Мъчеше ме жажда и всичко ме болеше. Понечих да се раздвижа, както си бях вързан, ама не успях, щото отвсякъде ме притискаха. Тогава се обърнах към Господа и заредих наум молитви. Колко време съм изкарал тъй и аз не зная, но мръкна и сетне съмна, а подир слънцето високо се качи. Най-после се сетиха за нас и няколко дебелака взеха да ни мъкнат от трапа и да ни влачат към едни колиби. Към вечерта дадоха по канче вода само на този, който склонеше да го бележат с горено желязо по рамото. Аз се заинатих и заповтарях, че грешка с мене са сторили и не съм беглец от рудниците в Хърсово. Тогаз двама бабаити ме сграбиха и насила ме белязаха, а после ме оляха с дажбата ми вода, щото направо ми я наляха в устата и аз не смогнах да я преглътна.

         Непрекъснато воюваше повелителят на правоверните и все барутът не му достигаше. Трийсет коли селитра от рудниците в Хърсово му се видеха малко, та ни прочетоха ферман, да копаем двойно повече. Който не изпълнеше заръката при бейлербея на Дръстър трябваше да бъде проводен, окован във вериги, че наказанието си да изтърпи, а то бе или отрязване на главата, ако от тебе вече нищо не става, или пък, ако долу-горе годен им се видиш - изпращане в Исакча, дето султанови люде те заставяха денонощно да тъкмиш фашини. С тях покриваха пътя из блатищата покрай Голямата река, та по-лесно да преминават на север османските войски, коне и топове.

 Следва продължение