8.06.2010 г., 13:43 ч.

Осъзнаване - 29 и 30 от първа част на романа 

  Проза » Повести и романи
956 0 9
11 мин за четене

XXIX

     Пътят ни към Самоков не бе лек.Трябваше да бъдем предпазливи.  Глашатаи разгласяваха, че се издирват неколцина мюсюлмани от Татар Пазарджишката каза - Махмуд, Хасан и Кара Ферхад, които вършели зулуми над населението на съседния Самоковски край - грабели, палели и насилвали,  а много человеци, за да се спасят от тях, забягнали далеч от родните си места.Така разбойниците пречели на добива на желязо и си навлекли гнева чак на султана. По негова заръка сега те трябвало да бъдат заловени и изселени в далечен санджак.Така и нямаше да има спасение от тях - щяха да тормозят не самоковлии, а други люде.

    Скоро към нас се присъединиха един френк-гяур и няколко негови гулями. Господарят им се казваше Филип дьо Френ-Кание, вкратце - дьо Кане. Павел Джорджич знаеше езика му, та се разбирахме с чуждоземския друмник, който се оказа словоохотлив и интересен чиляк. Заслушани в разказите му за непознати нам страни, не усетихме кога сме стигнали до село Баньо. То се беше прочуло чак във Филибе с топлите си извори. С моите спътници не устояхме на съблазънта да се избаним. Бяхме изморени и мръсни, та марната вода за нас бе наслаждение.Тъкмо излязохме навън, току пред портата ни стреснаха люде, облечени в кожи на диви животни, с голи сабли в ръце и големи орлови криле на главата.Те потурчваха млад мъж и отбелязваха празника на обрязването му. Приемащият мюсюлманството бе на кон и държеше плат в дясната си ръка, но в същото време вдигаше пръст, за да покаже, че вярва само в един Бог, както е казал Мохамед : ” Няма  друг Бог, освен  Аллах.”

     Видяното ми напомняше нещо, което се беше случило с мен в Станбул, в моето детство, когато бях аджемиоглан. Споменът ми бе размит, като в просъница, но потурчването сега ме разяри. Затова подканих Джорджич по-скоро да потегляме към Самоков. Френецът ни забави, защото си извади писарските такъми и започна бързо да драска нещо. Дубровнишкият търговец се надвеси над него и ми обясни, че  дьо Кане описал помюсюлманчването, но кога е по добрата воля на чиляка.

     Продължихме пътя си и след няколко часа навлязохме сред вековни борови гори. По едно време до нас започнаха да достигат удари на брадви.

     После се разминахме с керван, прекарващ дървени греди. Френк-гяуринът захортува с един от водачите на товарния добитък. Джорджич помагаше, за да  се  разберат. Неповярвах  на  чутото – самоковлии  трябвало  да откарат тристатина дървени греди чак в свещения за мюсюлманите град Мека. В началото щели да ги теглят кираджийски коне, после по река Марица щели да ги спуснат и чак в Бяло море да ги съберат, а най-подир, в Арабия - през пустинята, с камили се канели да ги пренесат. Не след дълго насреща си видяхме талиги, натоварени с пирони. Разбрахме, че били  за султанските строежи в Станбул. После се разминахме и с други, които превозваха подкови, клинци, котви и какви ли не чаркове. Много от тях чак до реката Дунав скрибуцали и по нея металът щял да бъде пренесен върху гемии към далечни земи. Някои каруци се бяха отправили към морето-за град Анхиало, където от железариите щели да майсторят какви ли не кораби и кадърги.

     Навлязохме в Самоков. Джорджич обясни на дьо Кане, че е време да се разделим. Сбогувахме се с френеца и двамата с дубровнишкия търговец тръгнахме да търсим къщата на майстор Ильо. Скоро я намерихме. Отдалеч се чуваха удари на чукове. Неговата работилница бе до дома му. Влязохме, зарадвани, че скоро ще изпълним едно важно дело и ще си отдъхнем.

     Майсторът позна Павел Джорджич. Разбрах, че той и преди е идвал тъдява. Махна му с ръка и ни изведе навън, защото шумът в дюкяна бе толкова силен, че нямаше да си чуем приказката.

     - Добре ми дошли! - поздрави ни железарят.

     - Добре заварил, майсторе! - отговори Джорджич. - Водя ти едно момче, запомни го, защото вече то ще ме замества тук!

     - Ще го запомня, нямай грижа! Какво ще искаш този път? - попита Ильо.

     - Оружия-огнестрелни, сабли, ками, всичко, каквото изработваш и то в по шест илядо от всяко нещо.

     - За колко лета да ги направя?

     - За две ще смогнеш ли?

     - Ако загърбя султанските поръчки и тези на еврейския търговец, ще мога  - рече Ильо.

      Джорджич извади от дрехата си торба с алтъни и ги подаде на железаря.

     - След първата година ще ти дам два пъти по толкова и след втората - пак. Съгласен ли си?

     Майсторът отвори торбата и след малко с Джорджич си стиснаха ръцете.

Така чиляците се спазариха.

     Ильо ни покани да преспим в къщата му. Външно тя не биеше на очи, но вътре бе просторна и добре наредена. Още на вратата ни посрещнаха жена му и неговата многобройна челяд - имаше петима сина и две щерки. Нагостиха ни обилно. Свариха кокошки, стопанката разточи баници, наля вино. Разприказвахме се на вечеря и стана дума, че в работилницата му се изработват и църковни кръстове, дори и престолни. Ильо сам ги украсявал.

     - Майсторе и кръст искам да направиш - голям и престолен да бъде! За търновския архиепископ - за Дионисий Рали, за първоучителя на българите в Търново!

     - Дадено! - рече Ильо.

     Джорджич понечи да извади още алтъни, но железарят вдигна ръка:

     - За кръста пари не ща.Той е подарък от мен за доброто дело, което замисляте!

      Тогава синовете му ни наобиколиха.

     - Какво ще правят, тате? - попита най-големият.

     - Ще ни избавят от турците, сине, затуй най-хубавия кръст ще направим и ще го позлатим! - гордо се изпъчи Ильо.

 

XXX

     Възхищавах се на упоритостта на Доброслав не само да оцелее, но и да намери сили да се бори за свобода, срещу силен поробител - срещу Османската империя, която в шестнадесети век е била в разцвета си. Дали можех аз или търсещите справедливост хора от моето поколение, да се похвалят с характер като Доброславовия?

     За съжаление, почивката свърши и като се върнахме от риболова всичко продължи по старому - с новините от вестниците и телевизията. Ето, чета в един и същ брой на ежедневник от 10.09.2004 г. няколко ужасяващи истории. Едната е за двадесет и осем годишен младеж, починал от свръхдоза наркотик в апартамента си – на улица”Филипово” в град Пловдив. Помислих си, че аз на 28 години имах двама сина, бях завършил образованието си и все още с ентусиазъм, се опитвах да работя. А този младеж нямал деца - искал да се ожени след като се излекува от пристрастеността си към наркотиците и майка му  вярвала в това. Горката женица! На 28 години - на тази възраст Христо Ботев вече бил създал прекрасните си стихотворения и загинал за свободата на България! Прочитам следващата статия в споменатия брой на ежедневника - за самоубийството на българското момиче Мария във Франкфурт – Германия. Продължавам да разгръщам страниците на вестника и чета за това, че “болни си пробиват с лакти път към Онкото” в град Пловдив. Стигнах до описание и на голямата трагедия, станала в училището в град Беслан - в Северна Осетия и не издържах повече. Затворих вестника и омаломощен, тежко въздъхнах. Дали Господ вижда всичко това и докога ще ни търпи? Няма ли да се “оправи” с нас веднъж, завинаги, както се е “оправил” преди милиони години с динозаврите? Точно в този момент усетих, че става земетресение. Всичко покрай мен се разлюля и раздрънча. По инерция грабнах една горна дреха, викнах на жената и децата да бягат и всички хукнахме надолу - по стълбите. Учудих се на себе си - аз вече бях бърз, като видях зора, престанах да влача левия си крак, само малко ми се виеше свят. Пред блока се бяха събрали доста хора.Чакахме дълго, но втори трус не последва. Засега Господ се бе смилил над нас. Може би той все още хранеше някаква надежда, че сме интелигентни същества и доброто, въпреки всичко, ще победи. Прибрахме се вкъщи и аз се сетих, че отново мога да прескоча в друго време - например, някъде в шестнадесети век и да видя дали Доброслав продължава с опитите си за борба срещу силния поробител.

                                           Следва продължение

© Росица Танчева Всички права запазени

Авторът е забранил гласуването.
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??