Казвам се Уилям Лий Кърк-Младши. Може би се досещате, че ми викат Бил. И не само. По-известен бях с прякорите си – „Тихият Гняв”, „|Зловещият Бил”, и „|Тихата Лудост”. Имах двама братя – Джон и Брад. Брад бе големият, Джон – малкият. Готини копелета бяха, диви сърца, луди глави. Но... и двамата винаги са се страхували от мен. Всъщност може би не винаги. От четиринадесетата ми година насетне явно у мен се бе появило нещо, което ги бе респектирало много. Гледаха да не ме ядосват или закачат прекалено – нещо, което преди това правеха редовно, без да има особени последствия. Израснах с горчилка, защото от малък се сблъсках с раздялата. После дойде яростта, която бе опасна – братята ми, както и всички останали хора, ме гледаха така, сякаш адът живее в сърцето ми – и това бе вярно. Аз бях изпълнен с позитивност, ала по-късно...

... тази позитивност се стопи. По-точно изчезна. Или по-скоро е избуяло онова, което действително е имало в душата ми, а аз съм мислел, че го няма, докато другите са го виждали изписано на лицето ми – това, което не съм съзнавал, че нося. Както и да е. Имаше причини да стана звяр. Защото наистина бях такъв – отначало изоставен, после наранен и страдащ. Преливах от неутолим копнеж за мъст. Исках да избия всичко, което мърда. А сетне вече не чувствах нищо. Не познах смирението. Чак сега започвам да го чувствам. Благодатно е. Надявам се то да доведе до спасението, от което така силно се нуждая.