25.08.2013 г., 17:02 ч.

От другата страна(15) 

  Проза » Повести и романи
709 0 0
27 мин за четене

Да, истинска червенокоса...Слезе от масата-невероятно гъвкаво тяло, едва ли не съвършено. Почти гола, но не съвсем. Няколко копринени шала галеха широките й бедра, увиваха се около тях, докато пристъпваше към него, подканваха да ги свали, за да прокара собствените си треперещи длани по тази толкова мека и топла кожа. Ислейн изръмжа прегракнало. Виждаше я като сред мъгла, главата му бе натежала и едвам държеше очите си отворени. Жената му се усмихна. Посегна към лицето й и я хвана за брадичката- младо лице с широки скули и плътни устни, прокара палец по тях, усети влагата им.

-Танцуваш прекрасно, мила моя- похвали я той.- Ти цялата си...толкова прекрасна...

Тя само притвори очи в отговор.

-Господарят е толкова добър към мен- измърка тя и и се приведе към ухото му, лъхна го аромата на парфюма и потното й тяло.-Ще желае ли господарят да ме покани в стаята си след вечеря, за да му изкажа благодарността си?-прошепна тя съвсем тихо, заговорнически.

Другите около отрупаната с храна и вино маса гледаха едва ли не с ревност как младата танцьорка се е привела над стареца, как огнените й коси падат покрай лицето му, а зърната на голите й гърди се отъркват у неговите. Чуха се няколко покашляния и мърморене. Това въобще не го засягаше. Беше почетен гост и мнението на няколкото приближени на Лионард не го вълнуваше особено.

-Разбира се...аз...ъъ...-запелтечи той с набъбнал език, -но аз...трябва да се освежа...Отдавна не съм пил толкова много...Господа- обърна се той към другите,- не се чувствам добре...Отивам.. да си легна...

Жената се дръпна, за да му направи път да мине. Ислейн се надигна тежко от стола си, подпирайки се на масата. Когато понечи да се изправи обаче, едва не загуби равновесие. Дузина ръце се протегнаха да му помагат. Проклети лакеи! Нямаше да се излага пред тях, дори да беше мъртвопиян. Размаха ядосано ръце, за да прогони натрапниците, събори две-три чаши и виното веднага пропи в бялата покривка. По дяволите, сякаш не можеше да се контролира! Хората на Лионард се подсмихнаха отново, усещаше ги как го гледат изпитателно и това го накара да изръмжи с безсилна злоба.

-Ислейн, приятелю, да разбирам ли , че ни лишаваш от присъствието си толкова рано?

Този проклет мелодичен глас! Толкова подигравателно спокоен и премерен!

Ислейн се извърна към говорещия.

-Възрастта не прощава на никого, Лионард- прегракнало рече той.-Надявам се един ден да станеш на моите години и ще го разбереш.

Лионард не се засмя. Даде знак на охраната му да се приближи.

-Помогнете на господаря си да се прибере в покоите си -заповяда той.- Не искаме да му се случи някакъв инцидент, докато е мой гост, нали? Това би било скандално...

Ислейн стисна гневно зъби и махна с ръка да отблъсне мъжете, дошли да го подкрепят.

-Все още имам сили да се оправям сам, Лионард.

-Не забравяй, че съм ти предложил помощ, приятелю-меко каза лордът, оглеждайки придружителите му, които незаинтересовано продължаваха забавлението си.

-Благодаря ти за гостоприемството...- изръмжа старецът.

Той разкърши рамене и се насочи към вратата. Жената погледна въпросително към Лионард. Той й даде знак да последва госта и отново сведе очи към чашата си. Всички освен него бяха станали на крака, докато Ислейн излезе.

-Лионард- подхвърли мъжът, седнал от дясната му страна-не си ли твърде щедър към този глупак? Все пак Ислейн не е най-близкият ни съюзник. Досега не ни е подкрепил особено

-Не съди за хората само по делата им, Гай-меко каза Лионард, оглеждайки дъното на чашата си.- Понякога хората те улесняват в това, което си замислил, без дори да подозират. Освен това колко му остава на горкия старец? Нека се почувства мъж...като за последно...

Крачките на Ислейн бяха станали още по-тежки, клепачите му също бяха натежали. Очертанията на предметите се размазваха пред погледа му, беше по-пиян, отколкото искаше да си признае. Добра се сам до покоите си, на вратата пазеха двама от неговите хора, които се спуснаха да му помагат, но той ги отпрати с мърморене и влезе сам.

В стаята гореше само един свещник. Възрастният мъж се подпря с юмруци на скрина и наведе глава, за да успокои въртящият се свят. Никога не се бе напивал така, не и от години. Имаше да мисли за толкова неща, а нямаше сили да стои на краката си. Само една мисъл го държеше буден-тя щеше да дойде при него през нощта. Краката му се подкосиха. Едва прехвърляше шейсетте, а се чувстваше съсипан.

Изпъшка и свали с една ръка диадемата си. Тънкият златен обръч издрънча глухо по плота. Ислейн свали тежкия си колан и го остави да падне на пода, с много пъшкане и усилия изхлузи горната си дреха през глава и захвърли някъде в тъмното. Дотътри се до леглото и седна. С ботушите нямаше да се справи сам.

Червенокоса. Истински пожар. Влажна и топла.

Миналата нощ русокосото музикантче, а сега и тази. Кой знае какво предстоеше утре. Никой не очакваше нищо от него и не му търсшер сметка. Би дал остатъка от живота си за още няколко дни, прекарани в такова блажено безхаберие.

Падна по гръб на леглото и придърпа възглавницата към себе си. В неясните му мисли се прокрадна проскърцването на врата.

Къде, по дяволите, беше вратата?!

Трябваше да се обърне, за да я види. Това му се стори ужасно трудно усилие. Ислейн затвори очи и зачака да усети тялото на жената до себе си, дори се поотмести малко, за да има къде да легне тя. Не му проговори, харесваше му, че не го занимава с приказки. Неговото движение накара нечий здрави мъжки ръце да се плъзнат по гърдите му, после тези ръце го стиснаха за гърлото.

Кратка, задъхана борба изпълни стаята с необичаен шум и приключи съвсем бързо.

Възглавницата тупна на пода, изпусната от безчувствените ръце на Ислейн. Някаква едра сянка прекоси стаята и загаси трите големи свещи в бронзовия свещник на стената.

 

..................................................................................................................................

 

Прозорците нямаха решетки. Салонът не беше предназначен за затвор.

Може би войниците чакаха повод да го убият, може би бягството беше предвидено в плановете на Лионард. Той просто чакаше дни наред нещо да се случи. На масичката имаше поднос с изстинала храна. И гарафа с вода-не искаха да го отровят, нито да го уморят от глад. Чакаха като него. Лионард дойде следобед, облечен в тъмни, някак траурни дрехи, понесъл две чаши в ръце. Влизаше сам и оставяше охраната си отвън. Или беше прекалено самоуверен, или му се присмиваше. Този път липсваше обичайният ироничен поздрав.

-Трябва да ти съобщя една печална новина, Виктор-с преигран драматизъм съобщи той.-Скъпият ни съсед и съюзник- лорд Ислейн- е починал тази нощ в стаята си. Съвсем внезапно.

Младежът стоеше объркан близо до прозореца.

-Не ми изглеждаш много опечален, Лионард.

-Нещастието дойде внезапно, както ти казах. Както смятат повечето – в момент на сладострастие... Пий!

Той остави чашата вино на масата и кимна към нея. Виктор не помръдна.

-Какво е това?

-Обредно вино, разбира се. Длъжни сме да вдигнем тост в памет на стария глупак. Баща ти се познаваше добре с него, преди Рийс да… загуби престола.

-Баща ми е мъртъв.

-Но ти още не си, нали? И предполагам , не искаш?

Виктор взе чашата. Гледа я дълго, после дълго наблюдава и Лионард. Не можеше да си спомни. Мислеше , че с течение на времето паметта му ще се проясни, но…нищо такова не се случи. В ума му имаше само мрак за дните преди да се свести след онова нападение в дома на Джамал. Ислейн, Дашиъл, Марица-бяха имена, само думи. Чаша вино, подадена от непознат.

-Какво искаш от мен, Лионард?

-Казах ти-можеш да спасиш живота си и да спестиш бавната агония на бунтовниците. Те са обречени ощше от момента, в който решиха, че могатда се вдигнат срещу властта. Прекалено млад си, за да се жертваш за изгубени каузи. Присъедини се към мен и ми помогни да въведа ред.

-Не се боя от смъртта, предател такъв! Какво повече може да ми се случи?! Животът няма такава стойност, че човек да трябва да търпи всякакви унижения!

Лионард седна срещу него.

-Думи на философ, предполагам-вметна той.-Някой от многото глупаци, които не могат да приемат промените. Щом мислиш така, защо дойде тук?

-Мислех, че ако се предам, ще престанеш да преследваш бунтовниците!

-Ха, „мислел“!-махна с ръка лордът.-Да беше помислил преди да се превърнеш в синът-спасител за онези отрепки, малолетния месия, който ще ги избави от „лошия Лионард“. Да беше мислил тогава! Пий!

Все още държеше чашата. Дали не искаше да го отрови? Какво пък, може така да е по-добре. Достатъчно пъти си бе представял как ще го убият. Лионард пресуши собствената си чаша.

-Пий!

И той пи.

Съвсем обикновено вино, колкото да се напрягаше, дори не усети някаква горчивина. Лионард се приближи и взе чашата от ръцете му. Изгледа го много странно.

Може би лордът не беше толкова лош. Не можеше просто да го обяви за зъл и да го мрази, в живота нещата не стоят така просто. Как можеш да разбереш доброто, ако не се потопиш докрай в жестокостта? Беше ли жесток заради това, че прави всичко, което сметне за редно?

Лионард продължаваше да го гледа.

Стори му се, че се замайва.

Не всеки имаше смелостта да приеме нещата такива, каквито са. Да знае какво трябва да бъде направено в този момент и да го направи независимо от цената. Да можеше да бъде гъвкав като Лионард, да се приспособява към ситуациите, да бъде решителен като него…

Започваше да губи съзнание- но, странно-това не го уплаши. Тъмни сенки се събираха и разсейваха по границите на зрителното му поле. Лионард се бе отдалечил, отнасяйки чашите.

Разбира се, можеше да бъде и много по-страшен от него. Беше по-млад, по-умен. Можеше да го надмине във всичко, дори и в жестокостта и безсърдечието.

Сякаш получаваше халюцинации, светлината беше прекалено ярка, проблясъци се завъртяха пред очите му, струваше му се, че прозорците се трошат и се срутват отгоре му.

Лионард нямаше да разбере откъде му е дошло. Нали опознаваме себе си, когато стигнем собствените си граници?

Осъзна, че е паднал и пълзи, подпирайки се на лакти, към дивана. Една сянка падна върху него, непознатият го хвана под мишниците и го повлече нанякъде. Вратата прещрака, влезе още някой. Виктор повдигна натежалите си клепачи-помпозните стени се въртяха в дъги от розово и златно. Отвори се друга врата и го обля светлина . По свежият остър мирис на благоуханни масла и пара, разбра , че са в банята, мраморният под беше студен. Някъде шуртеше вода.

Стана му смешно. Какво, щяха да го удавят? Нали вече го бяха отровили? Ръцете, които го влачеха, се заеха да го разсъбличат. Издърпаха ризата му през главата и той не се възпротиви. Беше слаб и бледокож. Зениците му се бяха разширили неимоверно, почти скривайки сивите му ириси и той виждаше само болезнено ярка светлина и смътни силуети. Дори му се стори, че чува музика. Беше налудничаво, но долавяше някаква звънлива мелодия.

Лионард нагази в малкия басейн и издърпа младежа при себе си. Водата беше топла, почти гореща, голата му кожа настръхна при допира му с нея. Накараха го да седне на едно от стъпалата, потънал до гърдите във водата, лордът се настани зад него.

-Знаеш ли, имах големи планове за този Остров- ръмжащо каза той в ухото му.-Рийс просто оставяше нещата да се случват и искаше да угоди на всички. Така не се създава Империя. Аз искам да променя всичко тук. Но се намериха хора, които да ми попречат да го завладея.

Виктор се отпусна във водата, усещаше се толкова олекнал. Не беше халюцинация, наистина имаше музика, която пропиваше всяко кътче от банята и завладяваше ума му.

-Ти искаш да унищожиш Острова-измърмори вяло той.-Какво ще владееш тогава?

-Мога да създам един нов свят- измърка гласът в ухото му.-И ако бъдеш добро момче, ще те взема в него.

Лионард извади кинжал-кинжала на Джошуа-и хвана лявата му китка под водата. Острието беше остро като бръснач и само погали кожата му. Нямаше никаква болка, само тънки червени нишки в разпиляха в топлата вода, рисувайки невиждани форми. Розовото облаче започна да нараства. Сякаш цяла вечност Виктор наблюдаваше с размътен поглед разливането на собствената му кръв. Виното, което беше изпил, не го уби, само го държеше в това полусънно безпомощно състояние. Усещаше ласките на водата, над която се стелеше лека пара, тялото на мъжа, притиснато в гърба му. Очите му като че мярнаха непозната и странна фигура в ъгъла.

-А играта?-прошепна унесено той.

-Свърши. Аз спечелих. Сега само аз мога да ти помогна.

Виктор раздвижи свободната си ръка, Лионард държеше лявата му китка, наблюдавайки разливането на червената течност. Отпусна глава на рамото на лорда, краищата на дългите му коси се намокриха.

-Знаеш ли, чувам небесната музика-засмя се немощно той.

-Музика е , но не небесна-рече мъжът. -Гейбриъл, ела да те види.

Чудните звуци спряха и странната сянка в ъгъла се размърда, сякаш се раздели на две и едната половина дойде насам. Едно четиринайсетина годишно момче със светлоруси коси се приближи на няколко крачки от тях и спря. Беше във черни траурни дрехи, които подчертаваха детинското му бледо лице. Излъчваше невинност и доверчивост, които го развълнуваха. Имаше големи, зелени очи като на кукла-беше най-красивото момче, което Виктор бе виждал. Насили се да му се усмихне, но Гейбриъл не реагира, погледът му блуждаеше по кървавата вода.

-Сега върви да свириш-нареди Лионард.- Както се разбрахме.

Със същия празен поглед момчето кимна и се отдалечи послушно и след миг арфата засвири отново.

Усещаше горещият дъх на другия в косата си, мъжът не се сдържа и прокара мокрите си пръсти по шията му, по рамото и гърдите. Една успокояващо и възбуждащо докосване. Сърцето на упоения биеше съвсем бавно, но това на лорда се разбунтува. Пръстите му конвулсивно се свиха. Искаше му се да продължи с ласките по тази бледа, гладка кожа.

-Знаеш ли колко ми напомняш… за твоя стар приятел...Джошуа. Помниш ли как бяхте неразделни като деца? Дори сега си мисля колко много си приличате. Дори физически...-пръстите му бяха изстинали и сковани, осмеляващи се едва-едва да докосват тялото на младежа.- Само ако Джошуа имаше малко от твоя енергия и решителност, а ти малко от неговата разсъдливост. Сякаш сте отделните части на един и същи човек... Такъв човек би бил наистина дясната ми ръка, най-верният ми съюзник...Винаги има изход, Виктор. Не е нужно да се жертваш, за да бъдеш герой. Не е нужно да се бориш, за да си победител.

Лионард хвана другата му китка под водата и също преряза вените.

Само аз мога да ти помогна…“

Затвори очи. Водата бе все така топла, но му ставаше хладно. Имаше изход.

-Какво искаш, Лионард? Ще направя каквото пожелаеш.

-Значи ще ми служиш доброволно?-дрезгаво прошепна лордът.

Музиката… Тя променяше формите на света.

Слънчево зайче проблесна по повърхността на водата, Виктор присви очи, стори му се, че вижда нож, хвърлящ отблясъци. Ръката му се протегна натам, едва забележима в мътилката.

-Щом така ще спася приятелите си…

Лионард внимателно проследи движенията му с поглед.

-Надявах се, че ще си по-практичен от баща си…

Виктор се извъртя в ръцете му с желание да забие ножа изненадващо и с всички сили. Острието проблесна, но единственото, което докосна гърдите на лорда, беше шепа топла, почервеняла вода. Светът си дойде на мястото. Нямаше друг нож, единственото оръжие беше в ръцете на Лионард, който си остана неподвижен. Дори му се усмихна надменно.

Младежът се подхлъзна и падна назад сред пръски вода.

-Не беше чувал такава музика, нали?-присмя му се Лионард.- Под нейното влияние в спокойната вода разцъфва стомана и слънчевите зайчета проблясват като острие на нож. Гейбриъл създава това със силата на мисълта си-има магическа дарба. Понякога е толкова истинско и ти се струва, че някой може да умре.

Замаян, Виктор бе успял да изпълзи до другата страна на басейна и се измъкна на мраморното стъпало. Силите му стигнаха само дотук, просна се на ръба, кървящ и безжизнен. Отметна глава назад, опитвайки се да си поеме дъх и се загледа във сводовете на тавана. Водата в басейна се разплискваше, мътна и кървава, когато Лионард излезе от нея.

Музиката бе спряла. Гейбриъл се бе приближил, гледайки ужасено с онези свои уплашени очи. Коленичи до него, не смеейки да го докосне. Сивите очи на младежа се спряха върху лицето му.

-Не трябваше да го правиш-прошепна бързо малкият.-Не трябваше да му се противопоставяш. Сега той ще те накаже.

-Гейбриъл, остави го и ела!-проехтя гласът на лорда в празното помещение.

-Наистина приличаш на Джошуа- продължи да шепне момчето въпреки заповедта.- Ти му напомняш за връзката му с него и щеше да ти прости, но ти го разочарова. Сега е гневен и в гнева си причинява болка на тези, които са близо до него.

-Защо стоиш при него?-изхриптя Виктор и посегна към лицето му. - Избягай!

Момчето се смръзна и рязко се дръпна, за да избегне докосването.

-Гейбриъл, ела веднага!

Изгледа го с огромните си сълзливи очи, скочи бързо и последва Лионард, нарамило лирата си. По мокрия камък, където бе изпълзял, се образуваха малки локвички лепкава кръв. Налегна го умора, някакъв нечакан сън, който му се стори много приятен.

На един дъх разстояние „

Трябваше само да затвори очи. Или пък не-можеше да сънува и наяве. Просто да се отпусне и да заспи, защото никой друг няма да дойде.

© Мирослава Спасова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??