Бяха изминали повече от десет години, откакто Катето и Мариян се запознаха. Всъщност, тогава официално си стиснаха ръцете, иначе си бяха хвърляли погледи много преди това. Той – хубав и снажен момък, ходеше да рита всеки следобед с дружинката си на стадиона. Тя беше събрала цялата нежност, красота и изящество в себе си и точно в шестнадесет часа излиташе от залата, в която танцуваше балет, и заедно с цялата група отиваха навън за половинчасова почивка. И момчетата, нали си бяха хитреци, точно тогава минаваха оттам, за да погледат хубавките момичета, които приличаха на пеперуди, хвърчащи из градината. Всички бяха красавици, но първото място се падаше на Катето. Тя винаги стоеше най-отстрани, срамуваше се да говори много с момчетата, докато приятелките ú се закачаха свободно с тях. И те уж отговаряха на закачките, но тайно се заглеждаха по Катето. От друга страна се страхуваха да я заговорят, за да не ги отреже. Един ден Мариян, който се беше влюбил до уши, реши да действа. Остави другарите си да вървят напред, а той се отби за цвете. Подари го на Катето, когато протегна ръка да се запознаят, а на нея страните ú поруменяха. Момчетата ги беше яд, че не се бяха сетили за това първи, а момичетата завиждаха, защото Мариян си беше хубавец, но накрая всички се преструваха на доволни и щастливи. Оттогава двамата бяха все хванати за ръце, той я водеше до залата, после идваше да я вземе, отиваха да ядат пасти в сладкарницата и накрая я изпращаше до тях. Целуваше я по бузата и не я изпускаше от поглед, докато не прекрачеше прага. И това продължи, докато не завършиха училище. Като видяха накъде отиваше работата, родителите на Катето гледаха бързо да я пратят в академията да учи балет, но Мариян разбра и побърза да ú предложи да се оженят, че да не я изпусне. Без много да му мисли, тя прие и се ожениха. После Катето заяви на техните, че можела да стане балерина и без да ходи в академията. И заминаха за големия град, че да можела Катето да продължи да танцува. Но там го нямаше бащата на Мариян, нямаше кой да му намери работа, та Катето, горката, блъскаше през деня в залата, а вечер работеше за няколко часа в един магазин, че разходи имаха много. Една вечер Мариян се ядоса на жена си, че не се прибирала по цял ден, че ходила не знам си къде, не знам си с кого, че нямало кой да сготви, а нали тя била жената, нейна работа било. А Катето се заоправдава, че работи на две места, за да плаща квартирата, че той можело да сготви, нали по цял ден си е в къщи, пък и тя от техните дошла в града, работи от сутрин до вечер, няма кога да се научи да готви. Така в полунощ, след дълги разправии, Катето изпържи първите си яйца. След това мъжът ú прецени, че от този балет голям смисъл нямало, заплатата ú била малка и само ги теглела надолу, пък и той безработен. Оказало се, че големият град не бил за тях. И Катето, нали обичаше мъжа си, как да му се противопостави, събра набързо багажа и на другия ден се върнаха в родното си селце. Мариян започна работа при баща си, а за Катето, която още си беше първа хубавица и още си я заглеждаха, за нея мъжът ú сметна, че засега не бивало да работи, а да си стои в къщи да готви и да чисти. Катето се сбогува с балета завинаги и с мечтите си да стане известна балерина и се отдаде на семейния живот, но вече не беше същата, а стана някак си унила. След време, като ходиха на гости или се разкарваха, Мариян виждаше как мъжките погледи играеха още по тялото на жена му. Това го ядоса и накрая изхвърли всичките ú рокли, поли и потничета, та Катето загуби още веднъж същността си. Караше ú се, когато излизаше без него, не обичаше и когато тя посещаваше родителите си, защото те все ú говориха против него, че ú почернил живота. Искаше да се среща със старите си приятелки, но ú беше забранено, понеже всички били луди глави и щели да я завлекат по лош път.

     - Като искаш приятелки, ето Мимето или Ванчето на Ицо, добри жени са, пък и до нас живеят!

     - Те, децата, са им на нашата възраст, Марияне, какво да си кажа с тях?

     Но мъжът ú я погледна с укор и тя за пореден път прехапа устни и замлъкна. Пък и той все ú повтаряше, че трябвало да му се подчинява, така било от вечни времена. След време Катето, понеже замени усилените си тренировки с висенето вкъщи, започна рязко да напълнява. Мариян изкарваше предишни нейни снимки и я приканваше, че пак трябвало да си стане същата, че не се бил оженил за дебелана и че така нямало да го привлича. И Катето, нали си го обичаше толкова много и не искаше да го изгуби, спря да се храни, докато на него му приготвяше какви ли не вкусотии, разболя се, полежа и за малко в болницата. Притесни се Мариян за жена си, но после помисли добре и прецени, че поне като е дебела, няма кой да ú обръща внимание и се успокои, че няма как да му изневери, даже след това започна да ú се кара, че се хранела от дъжд на вятър и пак щели да я вкарат в болницата. Всеки допълнителен залък, който слагаше в устата ú, за него беше успокоение, че я отдалечава от чуждите погледи и ще си я има само за себе си. Така изминаха седем години.

     Едно лято, на празника на селото, се бяха събрали много хора. Катето и Мариян също отидоха. Катето набързо облече каквото ú попадна в ръцете и нямаше търпение да стигнат. Там видя старите си приятелки - по-красиви от всякога. Една беше балерина в Русия, друга – в Украйна. Почти всички бяха завършили академията и работеха това. За миг сърцето ú се сви и тъжно преглътна сълзите си. Мариян се видя с приятелите си, с които беше израснал. Калоян беше станал бизнесмен и се връщаше тук веднъж в годината. Почти никой от тях не живееше в селото, казваха че нямало бъдеще.

     - Помниш ли времето, когато надничахме през прозорците да гледаме балерините, тогава жена ти беше най-хубава от всички. Много време измина, Марияне, остаряваме вече – тупаше го по гърба Калоян. – Как върви семейният живот?

     Но Мариян се беше втренчил в жена си и се връщаше назад в миналото, каква красавица беше само, всички му завиждаха. А сега беше дебела, най-грозно облечена, беше на двадесет и девет години, а изглеждаше на четиридесет. А той си беше хубавец, сигурно хората му се чудеха какво ли намираше още в нея. Дали я обичаше още, но как да я обича, тя не беше нито хубава, нито кой знае колко умна, не беше посещавала университет, нито можеше и да върши нещо. Само готвеше и чистеше. За миг даже се засрами от нея, „как беше допуснала да се превърне в такова нещо” – мислише си Мариян. „От любов”, би отвърнала Катето, но както винаги, тя нямаше думата.

     - Как е семейният живот? – попита го пак Калоян.

     Мариян погледна още веднъж жена си, стори му се грозна и противна, а около нея щъкаха доста хубавички момичета, от които половината биха му вързали, ако само им свирнеше. Усмихна се и отвърна на приятеля си:

     - Ние сме разделени, но за пред хората все още сме заедно, мъчим се да оправим нещата, макар че Катето не прави нищо по въпроса, за да ме накара да се влюбя отново в нея – направи тъжна гримаса Мариян. И с изричането на тази лъжа, сякаш камък падна от плещите му.

     - Лоша работа, братле, лоша, ама тя си е виновна. Жената трябва да се поддържа повече, за да държи мъжа си до себе си, а не да го тика към чуждото.

     Калоян обясняваше на Мариян, че е още млад, че животът е пред него, че трябва да си намери друга жена, която да го цени и която да изглежда като за възрастта си. Тези думи изтреляха Мариян в облаците и той отново се размечта като шестнадесетгодишен. Може би беше пропилял част от младостта си, но животът щеше да му даде втори шанс, само трябваше да вземе нещата в свои ръце. "Ами Катето, какво щеше да прави тя", угрижи се той и започна да размишлява за последствията от тяхната раздяла. „Добро момиче е, нищо че на външен вид хич я няма, къщовница е, а е и смирена, който я вземеше, нямаше да съжалява, пък и всички все още помнеха каква красавица беше и какво бъдеще я чакаше, кой да предположи, че ще се занемари така” – успокояваше се Мариян и погледна жена си. Усмихна ú се, защото беше открил начин и двамата да бъдат щастливи. Обичаха се, но не бяха един за друг и всеки трябваше да поеме пътя си, защото след време щеше да е късно, пък и тя не изглеждаше да е от най-щастливите жени, това щеше да е и шанс за нея. А Катето, като гледаше колко щастлив беше мъжът ú, и тя се зарадва. Радваше се, че без гримове и прически, без изрязани дрехи и оголени деколтета, той пак си я обичаше. Не я искаше само за сувенир, за да се перчи пред приятелите си. И за пръв път от много време се почувства щастлива. . .