Открий ме, Глава 2: Най-хубавото

Киър

"Мислиш ли, че тя ще се събуди?" - беше въпросът, който вътрешно ме мъчеше. Исках да знам защо Джей е в кома, защо всичко това се случва, защо майка ѝ от всички хора звънна точно на мен. 

Щях ли да съм по-щастлива, ако не знаех за всичко това? Да те държат в тъмното за такива неща според мен е блаженство. Както когато нашите не ми казаха веднага, че сестра ми се е самоубила. Оставиха ме да се радвам на Джей и живота си. Как разбрах? Ами... Соня спря да се прибира. Спря да пише и отговаря на обаждания, но си мислех, че просто ми е сърдита. Едва когато стана време за погребението ѝ, ми казаха, че отиваме до гробищата. Но ме излъгаха, че е заради дядо ми, че се е навършвала някаква полукръгла годишнина от смъртта му. Но в момента, в който пристигнахме... разбрах, че нещо не е наред. 

Джей беше там, брат ѝ също. Но те защо биха били там? Много добре помня как хвърлих множество погледи на бившата си приятелка, но тя не забеляза нито един. Не ме хвана, че я гледам. Малко преди церемонията да е факт, двете се уговорихме, че е най-добре да се разделим под предтекст, че Соня е била нещастна заради нас. По езика на тялото на Джей и по липсата ѝ на контакт с мен прецених, че тя няма да иска да нарушим този някак свещен пакт. Не би било правилно. 

Сестра ми сега е мъртва заради мен. Заради егоизма ми. Заради любовта ми към Джей. Но какво можех да направя? Джей винаги е искала мен. Не бях виновна. Не бях виновна! Не... бях... виновна!!!

Накрая не издържах и излязох извън очертанията на гробищата. Имах нужда да поплача. Имах нужда от знак от сестра ми, че вече всичко е позволено. Ах... имах нужда от това, което се случи няколко минути, след като излязох... Но се издъних.

– Всичко наред ли е? - попита Джей, стряскайки ме. Бях седнала на някакъв камък с цигара в ръка, която сама си догаряше. Бях пушила точно две дръпки от нея. Не можех повече, защото сълзите ме задушаваха допълнително. Но не отговорих на чернокосата веднага. Само я погледнах. – Киър... Защо плачеш? Направи ми място. - само въздъхнах и се мръднах по̀ встрани на камъка. Джей седна и направи опит да сложи ръка около кръста ми, както беше седнала с лице напред, но аз се дръпнах няколко сантиметра настрани. - Говори с мен, моля те...

– Само защото не съм на церемонията ли си тук? Ако не бях излязла, щеше ли да ме заговориш? - стрелнах чернокосата с поглед, но очите ѝ бързо избягаха от моите. - Питам те!

– Да, щях да те заговоря, но... не знам дали е правилно... Ами Соня?

– Соня е мъртва, Джей!!! Разбираш ли?! Тази мисъл промушва ли се през дебелия ти череп до мозъка ти?! - извиках. Джей въздъхна. 

Не помня за какво говорихме после, помня само целувката ни. Забранена, но толкова хубава и нежна. Помня устните ѝ върху моите, помня как ме накара да се чувствам. Може би точно затова сега стоях до леглото на Джей, гледах я и се надявах очите ни да се срещнат. Но това така и не стана.

Телефонът ми звънна. Щях да се извиня на Джей, че трябва да вдигна, ако беше будна. От другата страна на линията заговори Стоун, най-добрият приятел на Жосефин. 

– Киър, здравей. Как е тя? - попита дългокосото момче. Не ме остави да отговоря, а направо продължи с това, което имаше да каже. - Аз съм долу. Не мога да се кача... Ела да изпушим по една цигара и ще ми разкажеш всичко. - след казаното кимнах, но бързо се сетих, че Стоун нямаше как да види това. 

– Добре. - въздъхнах, гледайки към Жосефин, която лежеше тихо. Едва се виждаше, че диша. 

***

– Откога си тук? - попита Стоун. - Имам предвид... от колко време я посещаваш? - момчето дръпна от цигарата си по-бавно от обикновено. Изпитваше ме с поглед, но не беше заплашителен. 

– Няколко дни. Майка ѝ ми звънна, докато бях в Берлин. Идвам тук всеки ден, надявайки се на някакви новини. Не знам как ще ти прозвучи това, но... когато съм около нея, усещам някаква енергия. - усетих тапа в гърлото си, докато казвах това. Димът, който вдишах, успя да я бутне надолу. За щастие. 

– Енергия? - Стоун повдигна вежда. - Каква по-точно? 

– Сякаш... се бори със самата себе си да се събуди... - сълза падна на бузата ми. Стоун също изглеждаше тъжен, но не само заради Джей. Може би просто не искаше да ме вижда такава. Момчето ме прегърна и това бе най-хубавото, което ми се случи в този ден.