.............

  Лопатата ЛЕТИ с острия ръб към главата на Барбара! В това време от гърлото на Мики се извисява едно: "Неееееее!!!!" и той инстинктивно дърпа ръката, но не успява да спре тежкото тяло! Инстинктът за самосъхранение се задейства и при Барбара, но той не може да ù помогне, а само да завърти главата ù в посока идващото към нея градинско пособие...
  Лопатата зверски се ЗАБИВА в дясното слепоочие на момичето и за миг остава там. След това и тя и инструментът заедно падат на земята...
  Секунда по-късно от главата на Барбара започва да шурти голяма струя светлочервена КРЪВ...!

  Мики стои като парализиран, гледайки към кървящото тяло, мърдащо заради конвулсиите. Опиянението бързо се изпарява и се появяват някакви зачатъци на разумни мисли. Локвата около главата ù главоломно увеличава размерите си, кръвта изтича безпощадно и безвъзвратно от тялото ù. Обърканите мисли на Мики постепенно започнат да придобиват образ, този образ е зловещ, злощастен. Но шокът е все още твърде силен и Мики не успява да помръдне от мястото си. Лека-полека идват и вътрешните гласове, които вече дават гласност на потока от импулси, прииждащ ударно към мозъка му: "Какво направих?"... "Ами сега!"... "Лелееее, само това нееее!"... "Дали е истина?"... "Господи, какво направих?"... "Какво ще става оттук нататък?", но тялото му сякаш бе заковано за пода!!
  След това се появява потресът. И паниката. Мики, освободен от лапите на шока, започва да трепери, да маха некоординирано с ръцете си. Той се взира в кървавото тяло, което все още помръдва от остатъчни мускулни спазми.
   "Трябва да се обадиш на Спешното отделение!" - казва един вътрешен глас и Мики временно се отърсва от вцепенението: Той хуква към стаята си, където се намира мобилният му телефон, но когато го хваща с треперещата си ръка, апаратът се изплъзва от нея и пада на земята. "По-бързо, по-бързо" - кряска гласът и Мики се навежда към пода. Но друг вътрешен глас го спира: "Тя вече е мъртва, обадиш ли се на "Спешното", с теб е свършено"!  Той се поколебава, умът му се колебае между двата варианта: "По-бързо, по-бързо, бе копеле нещастно, колкото повече се бавиш, толкова по-голям е шансът да умре" - крещи едното "Аз". "Човече, няма смисъл, така всички ще узнаят, че си виновен" - опонира другата личност.
 
  Мики не знае какво да предприеме. Бързо напуска стаята и отива към лежащата Барбара. Спира на стълбите, двоуми се дали да се върне или не. Оттатък тялото е заело неестествена поза, локвата кръв вече е огромна. Той изтичва към момичето и пада на колене.
   - Не, не, не, не, не, не...! - шепти на себе си той. Обхваща с шепи лицето си, притиска силно. Сърцето му вече бие с учестен ритъм.
  Маха ръцете от лицето, стиска дланите в юмруци, удря с тях по земята. След това ги разперва силно пред себе си, все едно опитва да се предпази от нещо. Очите му отново съзряват падналата на земята и може би мъртва Барбара. До нея зловещо лежи инструментът-убиец - лопатата.  
  "ОБАДИ СЕ НА ЛЕКАРИТЕ, БЕ ГЛУПААААК! ТЯ УМИРАААААА!" - вика в него вътрешният глас. Мики отново с бърза крачка поема към стаята. Дишането му вече не е дишане, а измъчено хъркане, чат-пат прекъсвано от задавени хрипове. Отваря вратата и се втурва вътре, взима мобилния телефон и набира трите цифри на "Спешното отделение". Допира до ухото, но внезапно натиска бутона за край на разговора. Хвърля GSM-а с всичка сила на леглото, той отскача леко и се приземява на същото място! Мики започва да обикаля в кръг, главата му мърда диво - като на невротик, изпаднал в дълбоко умопомрачение, устата му е застопорена в странна "лудешка" гримаса, очите му - свити в грозно жаловито изражение.
  Той излиза от стаята, като трясва шумно вратата. Отново отива до трупа, гледа го няколко секунди, след което се свлича на земята. Но не е в безсъзнание - коленичил е пред тялото и го съзерцава. Силно натиска очите си с ръце и остава така известно време, потънал в собствената си тъмнина...
  Силата, истинската сила на това, което е сторил, вече приижда осезаемо, на грамадни приливни вълни. Той рязко маха ръце от лицето и гледа в трупа. Ръцете вече треперят неудържимо, устата се отваря още по-широко, очите се разширяват силно, лицето му вече показва неописуем ужас...
   - Мамка му, какво направих! Мамка му, какво направих! Мамка му, какво направих!... 
  Убиец! Той е убиец, унищожител, причинител на смърт! На смъртта на Барбара! На момичето, което бе поканил тук!...

  Клечеше така, опитвайки да се върне към причината за тази ситуация. Тя го бе обидила, бе му казала "смотаняк, загубеняк и т.н.", той се бе втурнал към килера и бе взел лопатата, след това... 
  Можеше да спре. Можеше да не замахва. Защо, защо, по дяволите, бе замахнал с лопатата?! Защо не бе спрял?! Не биваше да се случва всичко това. Но се случи. Той бе запратил проклетата лопата и тя се бе забила в... (о, Боже, той не иска да го изрече даже и мислено, но думите сами идват в ума му)... в главата на Барбара!
  Защо, защо, защо?!!!!
  Действителността вече бе пред него, той не само осъзнаваше стореното, той го усещаше с всички сетива като свирепа ударна болка. Тялото на Барбара вече не трепереше от конвулсии, очевидно смъртта бе настъпила отдавна. Дневната светлина откъм прозорците, както и запалената лампа, осветяваха всекидневната в бледожълтеникави багри.
  Ами сега?  Какво да предприеме оттук нататък? Какво трябва да направи в този момент?... 

  ЗВЪН!... ЗВЪН! Нещо звъни! Мики не осъзнава какво се случва, шокът все още е твърде силен. Алармата... радиото... телефонът... - мислите препускат вихрово. ЗВЪН! ЗВЪН! Това е външната врата. О, Господи! Дали са ченгетата? Или някой, който е видял. Мики приближава с бавни, тихи стъпки. ЗВЪН! Няма ли да спре някога? Няма ли оня оттатък да се откаже вече? Мики е до вратата. Поглежда през шпионката: отвън унило стои съседът Крог - оня стар въшкар, дето знае всичко и се бърка навсякъде. Дали е видял нещо? Дали е чул нещо?
  Мики натиска дръжката на бравата и леко отваря вратата.
   - Здравей, Мики - поздравява предпазливо съседът и опитва да погледне вътре, но Мики с тялото си опитва да затвори всяка пролука.
   - Здравей.
   - Чух писъци и реших да видя какво става - говори Крог и продължава да върти глава и очи. "Глупак" - казва си наум Мики и отговаря:
   - Ами гледах филм досега, сигурно съм увеличил звука. Добре, сега ще го намаля! - говорът му е бърз, притеснен. Дъртакът продължава да гледа подозрително, да впива мазните си очи в неговите. Мики опитва да пази самообладание, но във вътрешността му сякаш изригва вулкан. След малко Крог мълчаливо отвръща глава и си тръгва.
  Една мисъл стряска Мики до неузнаваемост - той забързано поема към банята и спира пред голямото огледало. По главата му няма кръв. По дрехите също. Всичко е наред. Засега.
  Стои пред огледалото и се взира в отражението си. Лицето му е изпънато от напрегнатостта, погледът му е друг - сякаш някакъв особен, страховит блясък се е появил в тях, устните му са побелели от стискане... 
  Реалността идва все по-напористо, Мики вече разбира какво е сторил. Но като че ли всичко е прекалено абсурдно, прекалено страшно, за да е истина. Обаче е истина! Мики пак отива във всекидневната, взема един стол, сяда пред трупа и го гледа продължително. Кръвта вече е добила слаб матов блясък - първият признак на съсирването.

  Седи на стола и мисли: Какво ли ще стане оттук нататък? Какво ли щеше да последва, когато всички разберат, че той е убил Барбара. Да - тя беше мъртва, колкото и да не искаше да го приеме. Как ли ще го приемат състудентите, колегите работата, родителите му, приятелите му, роднините му. Той вече носеше знака "убиец", носеше проклятието на "причинителите на смърт". Тези хора са мразени, презирани, унижавани. Защото са отнели живот, защото са причинили нещастия. И ако всичко се разкрие, тогава... тогава той ще попадне в затвора. Ще изгуби и работа, и учене, и шанс за перспектива. Ще изгуби всичко, което има.
  Най-вече съвестта. Ето, той е убил Барбара, той е прекъснал живота на това малко момиче. Той е ВИНОВЕН за нейната смърт. Щеше да чувства тая вина до края на живота си, щеше да живее с тая вина, щеше да умре с тая вина! Дори ако по някаква случайност не бъде разкрито убийството, самата негова съвест ще го погуби!
  Ех, Барбара, Барбара, Барбара! Защо така го предизвика, че да изпусне нервите си до краен предел? Защо...
  Една МЕЛОДИЯ проехтява наоколо - беше GSM-ът на Барбара! Може би оня Джорджи я търси! Трябва да се абстрахира от нея, да я остави да чурулика...
  Но не!
  Телефонът би могъл да бъде проследен! Чрез него всеки ще достигне до къщата му! И тогава...? Тогава ще го открият и ще го вкарат в панделата!
 
  Мики отваря един гардероб, взема някакви гумени ръкавици и ги надява. След това вдига чантата на девойката, отваря я, хваща мобилния апарат и със замах го хвърля към пода. Телефонът се разпада на части. Той намира картата и набързо я пуска в тоалетната чиния, после се връща при другите части и започва да ги тъпче с крак! Те се трошат. Мики ги хваща, чуди се къде да ги хвърли! В тоалетната?! Не, прекалено големи са! Дали да ги метне през прозореца?! Но тогава някой ще ги намери и може да ги предаде - това е малко вероятно, но все пак възможно! Или пък...?!
  Една идея светкавично прорязва мозъка му - той намира запалка, отива в банята, увива частите в хартия, слага ги върху фаянсовия под и ги пали... Хартията гори, пластмасата се топи, излиза неприятна миризма. Но телефонът на девойката вече го няма! Вече е изгорял!
  Мики хвърля изгорелите останки в тоалетната чиния. След това отново се връща при тялото.

  Ами Джон и Мерибет - родителите на Барбара! Как ще реагират те, ако научат, че именно синът на техните съседи и добри приятели е убил дъщеря им! Тези хора го уважаваха толкова много, радваха се, когато той бе приет в Детройтския университет, подкрепяха го! А сега?! Те ще го мразят от дъното на душата си. Цялото добро впечатление, което си е създал в техните очи, ще бъде тотално разбито!
  А Хорас и Клайв? Или приятелките и приятелите на Барбара. Нима и те няма да са шокирани? Може би всички ще са в шок!
  Как можа да се случи точно на него? Та той винаги е бил стриктен, винаги е гледал да се представи добре, където и да се намираше, почти никога не грешеше. Наистина много често бързаше, искаше всичко да се направи скоростно, да е както трябва и често грешеше в бързината (както всъщност се случи преди малко), но той бързо намираше решения, винаги изглаждаше нещата. Но сега положението беше сериозно, много сериозно. Той не знаеше как да постъпи, не знаеше кое решение е правилно и кое не. Всъщност много добре знаеше, че най-добре би било сам да се предаде на полицията, така ще изкупи не само своя грях, а и своята съвест. Но дали би могъл да го направи?
  А Барбара бе умряла - умряла от неговите ръце. Значи оттук насетне животът му ще се превърне в ад.
   "Човече, ако ще правиш нещо, го прави бързо, никой няма да те чака" - подсети го един от вътрешните му гласове. Мики затвори очи, въздъхна шумно и бавно тръгна към банята.

 
                            ...............

  Взема една кофа и я пълни с вода, после хваща някакъв парцал и го топи в кофата. Лицето му вече изразява безкрайно отегчение, очите му за полуотворени като на силно уморен човек, кожата му е жълта, дори бледа. Вади парцала и изстисква водата, после я взема, носи я към всекидневната и я оставя на пода между трупа и лопатата. Отива в килера и оттам донася един голям черен чувал за смет, след това отново се връща при тялото на Барбара. Вече едва се държи на краката, устата му се отваря, тялото му се отпуска заради отчаянието, защото му предстои му да се заеме с една отвратителна задача. Хваща чувала и го разтваря до главата на Барбара, след това с леко приплъзване се опитва да я вкара вътре, но заради съсирената кръв тялото ù е залепнало за пода. За да изпълни манипулацията, Мики трябва да повдигне главата.
 Сбръчква нос в израз на огромна досада и сграбчва Барбара за косата. Повдига я и започва да я надява в черния найлон. От тялото се носи металическата миризма на кръвен съсирек, Мики още повече гърчи лицето си, от вътрешността на тялото му се надига някаква гадна течност - смес между бърбън, стомашни сокове и остатъци от храна, но той я преглъща. С леки движения вкарва тялото все по-навътре, кръвта вече не лепне и то се движи значително по-леко. Ето и краката вече са покрити, цялото тяло е вътре. Мики връзва чувала, след това го затяга силно с тънко конопено въже.
  С мъка тегли тежкия товар към големия гардероб, силите му вече са на привършване. Отваря вратата и избутва тялото вътре, след това я затваря и заключва с райбер. Дано само найлонът не се пробие.
  Мики избърсва потта от челото си и се заема с другата гнусна задача - почистването на кръвта. Той кляка на пода, взема мокрия парцал от кофата, отново го изстисква и започва. Кръвта се попива трудно, вече се е сгъстила и прилича на конфитюр от ягоди или мармалад от шипки - едни от любимите му сладости. Течността пак излиза от стомаха и отива към гърлото, но и този път Мики издържа стоически и я гълта. И продължава да бърше кръвта с парцала и да го мие в кофата.

  Червената течност на живота вече я няма по пода, водата в кофата е станала мръсно червена, а парцалът е добил кафеникав цвят. Мики хвърля дрипата в боклука, а водата в тоалетната, след това взема голямата кърпа за под и започва да чисти мястото на убийството, за да не остават никакви следи. Взема кърпата и лопатата и ги измива на мивката с топла вода, след това ги оставя по местата им. Накрая се навежда над тоалетната чиния и повръща... Гадна алкохолна горчилка дразни гърлото му. Той изплаква уста и плюе в мивката... 
  Работата е свършена, деянието временно е прикрито. Мики отива до стаята си и сяда на леглото. Обхваща глава с ръце, главоболието идва постепенно - отначало на слаби пулсации, които бавно усилват интензитета и след малко главата му вече пържи в адска тласкаща болка. Бавно, без желание, той става, взема болкоуспокояващо от аптечката, налива си чаша мляко и пие хапчето. След това се отпуска върху леглото и гледа с влажен, уморен поглед към тавана... 

                                              .................