- - - - -

(Камерата показва в гръб мъж с наметната ватенка и каскет на главата. Пред него гори огън, а около него стърчат само голи каменни зидове. Камерата се завърта и показва околния пейзаж. Зима е. Сняг е привел клоните на близките храсти. На неголямо разстояние се виждат зидовете и на други порутени къщи. Било е поселище, сега е гора. Стъблата и голите им клони стърчат като ръце на мъртъвци.

Камерата се насочва към буйния огън, след това показва краката на мъж, ръцете стискат клон, чупят го на две в коляното, спира се на лицето му, което е размазано петно, за да остане той анонимен.)

(Дончо им постави три условия, освен финансовите: лицата размазани, гласовете модулирани и вместо прякори и имена, да ги представят като Една Жена, Един Мъж и техните синове. Условието се прие.) 

– Ей там го зарових – посочва с едното парче от клона към ъгъла на къщата, разравя с него горящата купчина и го хвърля отгоре. – Убих го и го зарових.

(Камерата показва ъгъла между зидовете, но снегът е покрил земята и се виждат само отблясъците на огъня по влажните, покрити с мъх камъни.)

– Бях на четири-пет годинки – продължава с гъгнещ глас своя разказ Мъжа, – когато тате го отведоха, защото не искаше да влезе в ТКЗС-то. Повече не се върна. Онзи (посочва с другото парче от клона, после хвърля и него в огъня) остана, не тръгна с тате и милиционерите. Първо описваше нещо в един тефтер, после започнаха с мама да се борят. Малък бях и не разбирах. Мама полудя. Изпратиха ме в сиропиталище. Израснах по домове за сираци. От пети до осми клас учих в Интерната. Там срещнах най-важният човек в моя живот – треньорът ми по борба – Тотьо Иванов. Беше ми като баща. Видя венчалната халка на мама (носех я на врата си, нанизана на кожена връвчица) и ме попита защо я нося. Казах му: „За да не забравя и да отмъстя за смъртта на тате и позора на мама.” Прегърна ме. Плакахме и двамата. „Запомни, моето момче – ми каза, – силен е не този, който побеждава другите, а който побеждава себе си.” Тогава не го разбрах. Тази необуздана ярост вътре в мен ми попречи и да стана национален състезател. Бях вечно втори или трети. Щом стъпех на тепиха и ми падаше пердето. Причерняваше ми пред очите от ярост. Качваше ми се адреналина и се борех като на сън. След казармата реших, че не трябва повече да отлагам. Мама тогава беше още жива, в една женска лудница, в Странджа. Първо дойдох тук, на Черните Тоби. Така се казва тази махала. Не бях стъпвал тук петнадесет години, макар че през ваканциите си идвах и с братовчедите обикаляхме Балкана. Всички се бяха изселили. Само две възрастни жени и един старец бяха останали, да си дочакат края. На нашата къща покривът беше паднал. Плочите ги нямаше. Някой ги беше взел. Тук, на това място, си казах клетвата, с която толкова години заспивах и се събуждах. Мислех да си намеря квартира, но чичо каза, че ще ми се обиди и няма да ми продума докато е жив. Настаних се у тях. Започнах работа в Горското, като секач. Знаех къде живее Партийния и започнах да го наблюдавам скришом. Един ден, както си хапвах  тулумбички с боза в сладкарницата, на масата, срещу мен, седна най-красивото момиче на Света – дъщерята на Партийния.

„Тате каза – започна тя – че си имам нов ухажор. Проучил те. Предупреди ме да се пазя от теб. Бил си политически неблагонадежден. Мама те защити. Каза, че си добър, умен, работлив, но малко срамежлив. Наблюдавал си ме отдалече, без да смееш да ме приближиш. Вярно ли е?”

Не знаех какво да ù кажа. Познавах я по физиономия, но и през ум не ми беше минавало да погледна на нея като на жена. А сега той, умът ми, се размекна, стана на сироп и цопна в чинията с тулумбичките. Друго не можах да измисля – станах и  ù донесох една виличка, че да си бодне, да ме отопи и да ме довърши съвсем. Гледаше ме с онези очи, като на кошута, и чакаше отговор. Откъсна си с виличката едно парченце, топна го в сиропа и го сложи между устните си. Взе да го ближе и смуче.

„Вярно ли е?”

„Вярно е” – изтърсих аз и тавана на сладкарницата ми падна на главата.

Причерня ми, както ми причерняваше на тепиха.

„Купих два билета за кино. Ще дават „Черното лале”, с Ален Делон. Ще дойдеш ли?”

„Ще дойда.”

„Знаеш ли, че приличаш на него?”

„Не.”

„Сега вече знаеш. За мен казват, че приличам на Бриджит Бардо.”

„По-хубава си” – започнах да се свестявам аз.

След филма отидохме в парка.

„Тази година завършвам Езиковата гимназия и мисля да кандидатствувам във ВИТИЗ. Ти какво ще следваш?”

„Нищо. Няма кой да ме издържа. Ще замина да работя в Коми.”

„Няма ли да ме целунеш?”

„Не тук.”

„Защо? Тъмно е и никой няма да ни види.”

„Не тук.”

„А къде?”

„На Черните Тоби.”

„Чак там?”

„Ако искаш.”

„Искам. Но защо там?”

„Ще ти кажа, като отидем.”

Отидохме с велосипеда на брат ù, защото махалата ни е далече от Центъра. Седна на рамката и вдишвах аромата ù цели пет километра. През цялото време, докато въртях педалите, една мисъл ме разяждаше: „Не трябва да я докосвам! Не трябва да я целувам! Трябва да се преборя със себе си!” И си спомних думите на тренера: „Силен е не този, който побеждава другите, а който побеждава себе си.” Спомних си ги и ги разбрах. И като ги проумях, целият ми живот се преобърна. Все едно гръм ме удари. Качих се на  велосипеда един човек, слязох друг. От Центъра тръгнах с едни намерения, на Черните Тоби пристигнах със съвсем други.

(Камерата показва автомобилния път, по който камионите на Горското са направили дълбоки коловози и в тях снегът се е стопил. После се катери по пътечката, по която личат човешки следи, и се спира отново зад гърба на Мъжа.)

– Разказах ù всичко: какво преживях, каква клетва съм си дал.

„Ще го убиеш ли?” – попита ме със сподавен глас.

„Вече го убих – отвърнах. – Остава да го заровя.”

„И мен ли...”

„Ти си върви! Качвай се на велосипеда и си върви! Пътищата ни тук се разделят.”

(Камерата забързано тръгва надолу, но не слиза по пътечката, а се промушва под клоните на дърветата, прескача зидове, стига до пътя. Под него бушува Зла река: водите ù се пенят, блъска се в скалистия бряг, пропадат в дълбокия вир. Небето е сиво. Ято гарвани кръжат и зловещо грачат, подушили смърт.)

– Когато тя си тръгна (Камерата отново показва Мъжа през буйно горящия огън.), свалих от врата си венчалната халка на мама и я зарових ей там, в ъгъла, където Партийния я насили. Бях победил себе си. Убих  желението за мъст и го зарових. Завинаги.

- - - - -

(Камерата показва, през висока телена ограда, двор на психиатрична клиника. Зима е, но тук няма сняг и слънцето приятно прежуря. По двора се разхождат и мятат зелени халати няколко луди. Една седи сама на пейката, гушнала голяма парцалена кукла, нежно я люлее и нещо ù говори. Други няколко са клекнали и ровят с пръчки земята. Пред входа на двуетажната сграда мъж и жена в бели престилки гледат към камерата и вдигат учудено рамене.)

– Няколко дни преди да замина за Коми (Камерата дава Мъжа в гръб, как се е хванал с две ръце за мрежата на лудницата и гледа към двора.) дойдох за последен път. Мама пак не ме позна. Попита ме:

„Ти кой си?”

„Аз съм сина ти, мамо.”

„Нямам син. Имам дъщеря. Сега тъче в задната стая. Добро момиче е. Стяга чеиз, че скоро ще се задоми. Сложила съм да пека гювеч във фурната. Мъжът ми след малко ще си дойде. Можеш да останеш, да похапнеш с нас.”

„Тате няма да си дойде, мамо.”

И ù разказах всичко: какво си спомням за Черните Тоби от ранното ми детство; за нея и тате; за онзи кошмарен ден; за това, как съм живял и учил по домове за сираци; за клетвата; за треньора ми по борба; за срещата ми с дъщерята на Партийния; за това, как убих и зарових желанието за мъст. Много дълго ù говорих. Взе да се смрачава.

„Добре си сторил, момчето ми.”

Гледаше ме с други очи, а не с онзи празен поглед. В тях за първи път нямаше лудост.  Имаше удивление и любов. И ме позна!

„Кръстихме те на моя баща, на дядо ти. Загина на фронта, в Унгария. Беше най- добрият човек на Света. Не беше набожен, но ни учеше на Божиите заповеди. Говореше ни и за Седемте смъртни гряха. Добре си сторил, момчето ми, че си надвил омразата. Гневът е смъртен грях. Толкова си млад, а вече си го разбрал! Аз едва сега се смирих, като те чух какво ми разказа. Много съм уморена. Ще вървя, да си легна.”

На другия ден пак дойдох, да я видя. През нощта бе умряла в съня си. Погребах я тук, в селските гробища. По-добре тук, в Заберново, където душата ù се смири и намери покой, отколкото там, на Черните Тоби.